Планетата на Шекспир

15

Никодим разтърси Хортън, за да го събуди.

— Имаме посетител.

Хортън се изправи в спалния чувал. Разтърка слепналите си от съня очи, за да бъде сигурен в това, което виждаше. На една-две крачки, близо до огъня, стоеше жена. Беше облечена в жълти шорти и бели боти, които стигаха до средата между глезена и коляното. Не носеше нищо друго. Тъмночервена роза бе татуирана на едната и гърда. Беше висока и изглеждаше грациозна.

Около кръста и бе стегнат колан, на който висеше някакъв странен вид пистолет. През едното и рамо бе преметната раница.

— Дойде по пътеката — каза Никодим.

Слънцето още не бе изгряло, но първата утринна светлина се бе появила вече. Сутрешният въздух бе влажен, прозирен и мек.

— Дошла сте по пътеката — рече Хортън, като говореше неясно, все още ненапълно събуден. — Означава ли това, че сте дошла през тунела?

— Направо чудесно! — възкликна тя и плесна радостно с ръце. — Значи говорите и стария език. Колко се радвам, че ви срещнах двамата. Изучавах езика ви, но досега не съм имала случай да го използвам. Сега установявам, че произношението, на което ни учеха, се е променило, както предполагах, с нещо през годините. Бях поразена и поласкана едновременно, когато роботът заговори на този език, но не можех да се надявам, че ще намеря и други…

— Странно съвпадение, това, което казва — забеляза Никодим. — Хищника говори същия език и го е научил от Шекспир.

— Шекспир — повтори жената. — Шекспир е бил древен…

Никодим посочи с показалеца нагоре към черепа. — Запознайте се с Шекспир — рече той — или с това, което е останало от него.

Тя погледна в посоката, указана от показалеца му.

— Какво очарователно варварство! — плесна отново тя с ръце.

— Да, нали? — отвърна Хортън.

Лицето и бе слабо до такава степен, че личаха костите, но с аристократичен израз. Сребърната и коса бе пригладена назад и стегната в малка опашка на врата. Пригладената назад коса караше костите на лицето и да изпъкват още повече. Очите и бяха проницателно сини, а устните тънки, без никакъв цвят и без следа от усмивка.

Дори когато пляскаше радостно с ръце, не се усмихваше. Хортън се запита дали изобщо можеше да се усмихва.

— Имате странни спътници — рече тя на Хортън.

Хортън се огледа. Хищника се бе показал на вратата. Приличаше на неоправено легло. Протегна се, като вдигна ръцете си високо над главата. Прозя се и зъбите му блеснаха в целия си разкош.

— Ще ви направя закуска — обяви Никодим. — Гладна ли сте, госпожице?

— Ужасно — отговори тя.

— Имаме месо — обади се Хищника, — обаче не е прясно убито. Бързах да ви поздравя с добре дошла в нашия малък лагер. Аз съм Хищника.

— Но хищник е обозначение — възпротиви се тя. — Класификация. Не е име.

— Той е хищник и се гордее с това — обясни Хортън.

— Той така се представя.

— Шекспир ми даде това име — рече Хищника. — Имам друго име, но то е без значение.

— Казвам се Илейн — представи се тя — и се радвам да се запознаем.

— Името ми е Хортън — каза Хортън. — Картър Хортън. Може да ме наричате с едното или с другото, или с двете.

Той се измъкна от спалния чувал и се изправи на краката си.

— Хищника каза „месо“ — рече Илейн. — Възможно ли е да говори за плът?

— Точно това има предвид — отговори Хортън.

Хищника се потупа по гърдите.

— Месото е добро за вас — каза той. — Подхранва кръвта и костите. Подсилва мускулите.

Жената потрепери леко.

— Само месо ли имате?

— Може да приготвим нещо друго — предложи Хортън. — Консервирана храна. Главно обезводнена. Не е много вкусна.

— О, по дяволите — каза тя. — Ще ям месо с вас. Не съм го правила през всичките тези години само от предразсъдъци.

Никодим, който бе влязъл в къщата на Шекспир, сега излезе от нея. В едната си ръка държеше нож, а в другата къс месо. Отряза от него едно голямо парче и го подаде на Хищника. Хищника приклекна на задните си крака и започна да го разкъсва, като кръвта се стичаше по муцуната му.

Хортън забеляза ужаса, изписан по лицето й.

— Нашето ще го опечем — рече той. Отиде до един куп дърва за горене и седна отгоре му, като потупа мястото до себе си. — Ела тук. Никодим ще се оправи с готвенето, което ще отнеме известно време. — После се обърна към Никодим: — Нейното го опечи по-добре, докато аз го искам по-сурово.

— Ще започна с нейното — отвърна Никодим.

Илейн се приближи колебливо до купа дърва и седна до Хортън.

— Това е най-странната ситуация, която съм срещала — каза тя. — Човек и неговият робот си говорят на стария език. Един хищник, който също го говори, и човешки череп, закован над вратата. Двамата трябва да сте от някоя от изостаналите планети.

— Не — рече Хортън, — идваме от самата Земя.

— Но това е невъзможно — протестира тя. — Вече никой не е от Земята. А се съмнявам също, че дори там се говори старият език.

— Обаче ние сме оттам. Напуснахме Земята през годината…

— Никой не е напускал Земята от повече от хиляда години — прекъсна го Илейн. — Сега Земята не разполага с база за далечни пътувания. Нека да видим с каква скорост сте се движили?

— Почти със скоростта на светлината. Няколко пъти сме спирали тук-там.

— А ти? Вероятно си спал?

— Разбира се, че съм спал.

— При скорост, близка до светлинната — разсъждаваше тя, — няма начин да се пресметне. Знам, че навремето са правели изчисления, но те са били в най-добрия случай груби приближения, а човешката раса не е пътувала достатъчно дълго със скоростта на светлината, за да стигне до някакво вярно определяне на ефекта при разширяване на времето. Само няколко звездни кораба, летящи със скоростта на светлината или с по-малка, са били изпратени в космоса и малко от тях са се върнали. Но преди да се завърнат, вече е имало по-добри системи за далечни пътешествия. Междувременно Старата Земя е била изпаднала в катастрофална икономическа криза и ситуация на война — не на една всепоглъщаща война, а на множество жестоки малки войни — и в този процес земната цивилизация на практика е била унищожена. Старата Земя все още е там. Населението, останало на нея, може би отново нараства. Никой, изглежда, не знае, никой в действителност не се интересува, никой никога не ходи на Старата Земя. Виждам, че не ви е известно нищо от казаното.

— Нищо — поклати глава Хортън.

— Това означава, че сте били на някой от онези светлинни кораби.

— На един от първите — поясни Хортън. — През 2455 година. Или някъде тогава. Може би от началото на двадесет и шести век. Не знам точно. Бяхме вече в студения сън, после е имало закъснение.

— Били сте в положение на готовност.

— Предполагам, че така се нарича.

— Не сме абсолютно сигурни — каза Илейн, — но мислим, че сега сме 4784 година. На практика няма увереност. Някак си историята се е объркала цялата. Човешката история, искам да кажа. Съществуват много други истории, освен тази на Земята. Имало е период на безредие. После ера на разпръсване из космоса. След като е бил намерен разумен начин за пътуване в космоса, вече никой, който е можел да си позволи заминаването, не е останал на Земята. Не е било нужно голямо аналитично умение, за да се разбере какво става на Земята. Никой не е искал да попадне в мелницата. За твърде много години няма достатъчно записи. Тези, които са останали, може да са неверни, други са били изгубени. Както можете да си представите, човешката раса е изпадала от една криза в друга. Не само на Земята, но и в космоса. Не всички колонии са оцелели. Някои са оцелели, но по-късно, по една или друга причина не са успели да установят контакт с останалите колонии, така че са били считани за изгубени. Някои и сега се смятат за изгубени — изгубени или мъртви. Хората са тръгнали в космоса във всички посоки — повечето от тях без всякакви планове, с надеждата, че след време ще намерят планета, на която да се заселят. Те са се впуснали не само в космоса, но и във времето също, а никой не е разбирал естеството на времето. Все още не го разбираме. При тези условия би било лесно да се спечелят или да се изгубят век или два. Така че не искайте да се закълна в това, коя година сме. Нито в историята. Тя е още по-неясна. Нямаме история, а легенди. Някои от легендите навярно са история, но не можем да сме сигурни кои от тях са история и кои не.

— А ти по тунела ли дойде?

— Да. Аз участвам в екип, който прави карта на тунелите.

Хортън погледна към Никодим, който клечеше край огъня и наблюдаваше печащите се пържоли.

— Каза ли й? — запита Хортън.

— Нямах възможност — отговори Никодим. — Тя не ми даде никаква възможност. Беше толкова възбудена, че говоря това, което тя нарича „стария език“.

— Какво да ми каже? — попита Илейн.

— Че тунелът е затворен. Че не работи.

— Но той ме доведе тук.

— Довел те е тук. Но няма да те отведе обратно. Развален е. Работи само в едната посока.

— Но това не е възможно. Има табло за управление.

— Знам за контролното табло — обърна се към нея Никодим. — Работя върху него. Опитвам се да го поправя.

— И как върви?

— Не много добре — отвърна Никодим.

— Намираме се в капан — обади се Хищника, — ако проклетото табло не може да се оправи.

— Сигурно мога да помогна — предложи Илейн.

— Ако можеш — рече Хищника, — моля те да направиш всичко, което е по силите ти. Имах надежда, че ако тунелът не бъде поправен, ще мога да се кача на кораба с Хортън и робота, но премислих и това не ми изглежда възможно. Този сън, за който говорите, това замразяване ме плаши. Не искам да бъда замразен.

— И ние се безпокояхме за това — каза му Хортън. — Никодим разбира от замразяване. Има превъпъл на специалист по анабиозен сън. Но той знае как да замразява само хора. Ти може би си различен — с различна физиология. Няма как да определим физиологията на тялото ти.

— Значи е изключено — реши Хищника. — Значи тунелът трябва да се поправи.

— Не изглеждаш твърде разстроена — рече Хортън на Илейн.

— О, предполагам, че съм разстроена — отвърна тя. — Но моят народ не роптае срещу съдбата. Приемаме живота такъв, какъвто е. Добър и лош. Знаем, че ще има и от двете.

Като свърши да яде, Хищника се изправи и избърса с ръце кървавата си муцуна.

— Сега отивам на лов — обяви той. — Да донеса прясно месо.

— Почакай да се наядем — предложи Хортън — и аз ще дойда с теб.

— По-добре недей — възпротиви се Хищника. — Ще изплашиш дивеча.

Той тръгна, после се обърна пак назад.

— Можеш да сториш нещо друго — рече той. — Можеш да изхвърлиш старото месо в езерото. Но си запуши носа, докато го правиш.

— Ще се оправя — каза Хортън.

— Добре тогава — отвърна Хищника и тръгна с големи крачки на изток по пътеката към изоставеното селище.

— Как се спогаждате с него? — попита Илейн. — И в действителност какво е той?

— Чакаше ни, когато кацнахме — обясни Хортън. — Не знаем какво е. Каза, че е бил хванат в капан тук заедно с Шекспир…

— Шекспир, ако се съди по черепа, е човек.

— Да, но за него знаем повече, отколкото за Хищника. Въпреки че не е изключено да можем да научим и още. Носел е томче с пълните съчинения на Шекспир и е изпълнил книгата със свои записки, надраскани по полетата и в края на страниците. Навсякъде, където е имало празно място.

— Чел ли си някои от тези записки?

— Част от тях. Има още много за четене.

— Месото е готово — обади се Никодим. — Има само една чиния и само един прибор. Нали не възразяваш, Картър, ако ги дам на госпожицата?

— Съвсем не — отговори Хортън. — Ще се справя и с ръцете си.

— Добре тогава — рече Никодим. — Отивам при тунела.

— Веднага, щом се нахраня — каза Илейн, — ще намина да видя как върви работата.

— Надявам се, че ще го сторите — каза роботът. — Не знам откъде да започна.

— Много е просто — заяви Илейн. — Има две табла, едното е по-малко от другото. Малкото управлява силовото поле върху по-голямото, което е контролното табло.

— Но таблата не са две — възрази Никодим.

— Трябва да са две.

— Е, добре, не са. Там има само едно със силово поле над него.

— Тогава това означава — заключи Илейн, — че не става дума просто за повреда. Някой е затворил тунела.

— И на мен ми мина тази мисъл — обади се Хортън. — Затворен свят. Но защо трябва да е затворен?

— Надявам се рече Никодим, — да не разберем причината. — Той взе кутията с инструментите и потегли.

— О, това е вкусно! — възкликна Илейн. Изтри мазнината от устните си. — Народът ми не яде месо. Въпреки че познаваме такива, които го ядат, и ги презираме, защото това е признак на варварство.

— Тук всички сме варвари — изкоментира кратко Хортън.

— Каква е тази история със студения сън и Хищника?

— Хищника мрази тази планета. Иска да се махне от нея. Ето защо желае толкова много тунелът да се отвори. Ако тунелът не може да се отвори, би искал да замине с нас.

— Да замине с вас? О, да, имате кораб. Или нямате?

— Имаме. Там в равнината.

— Където и да е.

— Само на няколко километра оттук.

— Значи ще си тръгнете. Мога ли да попитам накъде ще се отправите?

— По дяволите, ако имам представа — рече Хортън. — Това е работа на Кораба. Кораба казва, че не можем да се върнем на Земята. Пътували сме твърде дълго, както изглежда. Кораба казва, че ще сме негодни за нищо, ако се върнем. Че няма да ни искат, че ще ги затрудняваме. А след казаното от теб предполагам, че няма никакъв смисъл да го нравим.

— Кораба — забеляза Илейн. — Говориш за кораба, сякаш е човек.

— Да, в известен смисъл това е така.

— Смешно е. Разбирам, че след такъв дълъг период сте развили чувство на привързаност към него. Хората обикновено са одушевявали машините, инструментите, оръжията си, но…

— По дяволите — прекъсна я Хортън, — ти не разбираш. Кораба наистина е човек. В действителност трима. Три човешки мозъка…

Тя протегна мазната си ръка и хвана неговата.

— Кажи го отново — рече тя. — Кажи го съвсем бавно.

— Три мозъка — повтори Хортън. — Три мозъка от три различни индивида. Свързани с кораба. Теорията беше…

Илейн пусна ръката му.

— Значи е вярно — промълви тя. — Не е било легенда. Наистина е имало такива кораби.

— Естествено, че е имало. Бяха много. Не знам колко.

— Споменах по-рано за легендите — каза Илейн. — Че не може да се определи разликата между легенда и историческа истина. Че човек не може да е сигурен. А това бе една от легендите — кораби, които са били отчасти хора, отчасти машини.

— Нямаше нищо чудно — обясни Хортън. — О, да, предполагам, че е било чудо от друга гледна точка. Но отговаряше на нашия тип техника — сливане на механичното и биологичното. Беше в рамките на възможното. Беше приемливо, на фона на техническите тенденции на епохата.

— Легенда, която оживява — рече тя.

— Чувствам се малко смешен като ми се прикачи етикетът легенда.

— Добре, не точно ти — отстъпи Илейн, — но все пак цялата история. Струваше ни се невероятна, едно от този тип неща, в които не можеш наистина да повярваш.

— Ти спомена обаче, че са били намерени по-добри начини.

— Различни начини — поясни тя. — Кораби, които летят по-бързо от светлината, основани на нови принципи. Но разкажи ми за себе си. Ти не си единственият човек на борда, разбира се. Не биха изпратили кораб само с един човек.

— Имаше още трима, но те са умрели. При авария, както ми казаха.

— Казаха ти? Ти сам не знаеш ли?

— Бях в студения сън — отвърна той.

— В такъв случай, ако не успеем да поправим тунела, на борда има място.

— За теб — каза Хортън — и за Хищника също, предполагам, ако сме изправени пред избора дали да го вземем, или да го оставим тук. Няма да крия от теб обаче, че не се чувстваме напълно спокойни с него. А освен това съществува проблемът с физиологията му.

— Не знам — отвърна тя. — Ако нищо друго не може да се направи, предполагам, че по-скоро бих тръгнала с вас, отколкото да остана тук завинаги. Планетата не изглежда очарователна.

— И аз имам такова чувство — добави Хортън.

— Но това би означавало да зарежа работата си. Сигурно се чудиш защо дойдох през тунела.

— Не ми остана време да те попитам. Каза, че картографираш. В крайна сметка то си е твоя работа.

Тя се засмя.

— Няма нищо тайно в това. Нищо тайнствено. Ние сме екип, който прави карта на тунелите — или поне се опитва.

— Хищника ни каза обаче, че те работят наслуки.

— Така е, защото той не разбира нищо от тях. Много неинформирани същества сигурно ги използват и за тях естествено те са произволни. Роботът спомена, че тук има само една кутия.

— Правилно — каза Хортън. — Една-единствена продълговата кутия. Прилича на командно табло. С някакво покритие отгоре й. Никодим мисли, че покритието може да е силово поле.

— Обикновено са две — обясни Илейн. — За да избереш целта на пътуването си, задействаш първата кутия. Това става, като поставиш три пръста в три дупки и натиснеш бутоните за включване. Тогава твоето така наречено силово поле изчезва от таблото за избор. После натискаш бутона за целта. Изваждаш пръстите си от първата кутия и защитното поле се появява отново върху таблото. За да използваш командното табло, трябва да задействаш първата кутия. След като си избрал целта си, минаваш през тунела.

— Но как разбираш къде отиваш? На командното табло има ли знаци, които да ти подскажат кой бутон да натиснеш?

— Там е номерът — рече тя. — Няма означения за целите на пътуване и не знаеш къде отиваш. Предполагам, че тези, които са построили тунелите, са имали някакъв начин да разберат къде отиват. Може да са имали система, която да им е позволявала да избират правилните цели, но даже и да е така, не сме успели да я открием.

— Значи натискате бутоните на тъмно.

— Идеята е — продължи Илейн, — че макар да има много тунели и много цели на пътуване за всеки от тях, нито тунелите, нито целите им могат да са безкрайни. Ако пътуваш достатъчно дълго време, все някой от тунелите трябва да те върне на място, на което си бил преди, и ако пазиш точно описание за бутона, който си натиснал на всяко табло край всеки тунел, по който си минал, и ако достатъчно хора като теб правят това, като всеки оставя бележка за свръзка на всяко табло, преди да влезе в следващия тунел, така че, ако някой друг от групата мине по същия път… Обяснявам ти го лошо, но разбираш как след много опити и грешки могат да бъдат определени няколко връзки между тунели и командни табла.

Хортън я изгледа със съмнение.

— Шансовете ми се струват малки. Досега попадала ли си някога на място, на което вече си била?

— Още не — призна тя.

— И колко сте? В екипа, имам предвид.

— Не съм сигурна. Те постоянно присъединяват нови участници. Набират ги от доброволци и ги включват в работата. Задачата, която вършим, е един вид патриотично дело. Дотолкова, разбира се, доколкото някои от нас са патриоти. Убедена съм, че думата не означава същото, което е означавала едно време.

— Как изпращате информацията си обратно в базата? В щаба ли? Или там, където се иска да я предадете? Тоест, ако изобщо получите някаква информация.

— Изглежда, не разбираш — отвърна тя. — Някои от нас — може би много от нас — никога няма да се завърнат, независимо със или без информация. Знаехме го, когато се захванахме с работата, знаехме, че сме обречени.

— Звучи така, сякаш няма особено значение.

— О, има значение, наистина. Поне за мен. Но работата е по-важна. Не разбираш ли колко е важна? Чест е да те допуснат да търсиш. Не всеки може да отиде. Съществуват изисквания, на които всеки от нас трябва да отговаря, преди да бъде приет.

— Като например пет пари да не дава, ако никога не се завърне у дома отново.

— Не е това — каза Илейн, — а чувство за собствената ти значимост, което да е достатъчно силно, за да те поддържа, където и да си, независимо в какво положение можеш да попаднеш. Да не е нужно да си у дома, за да бъдеш такъв, какъвто си. Да можеш да се оправяш сам. Да не зависиш от определена околна среда или връзка. Разбираш ли?

— Мисля, че започва да ми се прояснява.

— Ако успеем да изработим карта на тунелите, ако установим връзките между различните тунели, тогава те биха могли да се използват разумно. Не просто да влизаме слепешката в тях, както трябва да го правим сега.

— Но Хищника ги е използвал. Както и Шекспир. Казваш, че трябва да се избере цел на придвижването, дори и да не се знае каква може да е тя.

— Могат да се използват и без избор на цел. Можеш, с изключение на тунела на тази планета, просто да влезеш в тях и да отидеш където те отведат. При такива условия, тунелите наистина са произволни. Предположението ни е, че ако не се избере цел, се използва пресметната случайност, нещо като предварително заложена случайност. Никои трима пътници, може би никои двама от сто пътници, които използват тунелите по подобен начин, няма да пристигнат на едно и също място. Смятаме, че това е средство, което е предвидено за обезкуражаване на лица, които влизат без разрешение в тунелите.

— А тези, които са построили тунелите?

Илейн поклати глава.

— Никой не знае. Нито кои са били, нито откъде са дошли, нито как са изградили тунелите. Нямаме никаква представа за принципите, заложени в основата им. Някои хора мислят, че конструкторите им все още живеят някъде в галактиката и че отделни части от тунелите продължават да се използват. Това, с което разполагаме тук, са изоставени секции от тунелните системи, част от древна транспортна система, от която вече няма нужда. Като изоставен кът, който вече не се използва, защото води към места, където никой не желае сега да ходи, места, чийто смисъл да бъдат посетени отдавна е изчезнал.

— Има ли някакви следи, които да подсказват какви същества са били строителите?

— Малко — отговори тя. — Намерих изображения, картини, релефи, гравюри. В стари сгради, на стени, върху глинени съдове. Изображенията са на множество разнообразни форми на живот, но, изглежда, че една особена форма на живот винаги присъства.

— Почакай малко — рече Хортън.

Стана от купа дърва и отиде в къщата на Шекспир, след което се върна с бутилката, която бе открил предишния ден, и й я подаде.

— Като тази бутилка ли? — попита той.

Тя бавно завъртя бутилката, после спря и постави пръст върху нея.

— Ето тази — каза Илейн.

Пръстът й сочеше съществото, което стоеше в кутията за чай.

— Лошо е нарисувана — продължи тя. — И под различен ъгъл. При други изображения могат да се видят повече подробности от тялото. Тези неща, които стърчат от главата му…

— Приличат на антени, които жителите на Земята са използвали в миналото, за да уловят сигналите с телевизионните си приемници — предположи Хортън. — А могат да представляват и корона.

— Антени са — заяви Илейн. — Биологични антени, сигурна съм. Навярно някакъв вид сетивни органи. Главата тук прилича на топка. Навсякъде, където съм я виждала, все е като топка. Без очи, без уши, без уста, без нос. Може би нямат нужда от тях. Антените могат да им дават цялата сетивна информация, която им е необходима. Главите им може да не са нищо повече от топки, основа, към която да се закрепят антените. Ами опашката. Тук не се вижда, но опашката е рунтава. Останалата част от тялото или поне това, което съм могла да различа върху други изображения, попаднали пред очите ми, винаги е била неясна по отношение на подробностите — нещо като стилизирано тяло. Не можем да сме сигурни, че те наистина са изглеждали така, разбира се. Възможно е всичко това да е просто един символ.

— Художественото изпълнение е слабо — заяви Хортън. — Грубо и примитивно. Не смяташ ли, че хора, които са могли да построят тунелите, трябва да са били способни и да изрисуват по-добри изображения на самите себе си?

— Мислила съм върху това също — отвърна тя. — Картините може да не са нарисувани от тях. Може би нямат никаква представа за изкуство. Вероятно тези произведения на изкуството са създадени от други хора, по-низши раси може би. Които не рисуват нещо познато, а въз основа на митове. Възможно е митът за строителите на тунелите да е жив в голяма част от галактиката, да е общ за много народи, да се е запазил в паметта на различни раси през вековете.