Планетата на Шекспир

12

Хортън клечеше пред огъня и наблюдаваше парчето месо, което се печеше над жаравата. Хищника седеше срещу него от другата страна на огъня и разкъсваше със зъби своето дебело парче сурово месо. Муцуната му бе изцапана с кръв, която се стичаше по страните му.

— Нали нямаш нищо против? — попита той. — Стомахът ми направо умира за напълване.

— Съвсем не — отговори Хортън. — Моят ще почака още минута.

Слънцето на късния следобед топлеше гърба му. Горещината на огъня го биеше в лицето и той изпитваше наслада от приятната обстановка на бивака. Огънят бе разположен точно пред снежнобялата постройка, от чиято фасада черепът на Шекспир им се хилеше. Всред тишината се дочуваше само бълбукането на ручея, който изтичаше от извора.

— След като свършим — рече Хищника, — ще ти покажа нещата на Шекспир. Всичките съм ги увил внимателно. Интересуват ли те?

— Да, естествено — отвърна Хортън.

— В някои отношения — продължи Хищника — този Шекспир бе досаден човек, въпреки че го обичах много. Никога не разбрах в действителност дали и той ме обичаше, или не, макар да мисля, че ме обичаше. Живеем заедно. Работим заедно много добре. Доста си говорим. Разказваме си един на друг куп неща. Обаче не мога да залича чувството, че той ми се смееше, въпреки че не разбирам защо го е правил. Намираш ли ме смешен, Хортън?

— Ни най-малко — каза Хортън. — Трябва да си си го въобразил.

— Можеш ли да ми обясниш какво означава проклет? Шекспир го използваше постоянно и съм свикнал с това. Така и никога не научих какво означава. Питах го какво е, но той не искаше да ми каже. Само ми се присмиваше дълбоко в себе си.

— Това няма самостоятелно значение. Имам предвид в повечето случаи. Използва се за подчертаване на друга дума, без да променя смисъла й. Просто начин на изразяване. Повечето хора обикновено не го използват. Само някои от тях. Други го използват рядко и единствено при силно вълнение.

— Тогава не означава нищо. Просто начин на изразяване.

— Точно така — потвърди Хортън.

— Когато говоря за магия, той я нарича проклета глупост. В такъв случай това не означава никакъв особен вид глупост.

— Не, той е имал предвид просто глупост.

— И ти ли мислиш, че магията е глупост?

— Не съм готов да ти отговоря. Допускам, че никога не съм се замислял много над това. Предполагам, че ако се говори повърхностно за магия, може да се нарече глупост. Магията вероятно е нещо, което никой не разбира. Вярваш ли в магията? Използваш ли магия?

— Моят народ си служи с велика магия от години. Понякога тя въздейства, понякога не. Казах на Шекспир да обединим магиите си, може би те ще успеят да отворят тунела. Тогава Шекспир отвърна, че магията е проклета глупост. Каза, че той няма магия. Каза, че изобщо не съществува магия.

— Предполагам — обади се Хортън, — че го е казал от предразсъдъци. Не можеш да съдиш за нещо, за което не знаеш нищо.

— Да — съгласи се Хищника, — Шекспир би постъпил така. Макар да мисля, че ме е лъгал. Мисля, че е използвал магията си. Той притежаваше нещо, което наричаше книга, казваше, че е книга на Шекспир. Тя можеше да му говори. Какво е това, ако не магия?

— Наричаме го четене — поясни Хортън.

— Държеше книгата и тя му говореше. После той и говореше. Поставя малки знаци върху нея със специална пръчица, която има. Питам го какво прави, а той сумти. Винаги сумти, когато го питам. Сумтенето означава да го оставя на мира, да не му досаждам.

— В теб ли е тази негова книга?

— Ще ти я покажа по-късно.

Пържолата бе готова и Хортън седна да яде.

— Добра е — отбеляза той. — От какво животно е?

— Не много голямо — отговори Хищника. — Не е трудно за убиване. Не се опитва да се бие. Единствено трябва да се хване. Вкусно е. Има много животни за месо, но това е най-вкусното от всички.

Никодим пристигна с тежки стъпки по пътеката, хванал здраво кутията с инструментите в ръка. Седна до Хортън.

— Преди да си попитал — рече той, — не съм го поправил.

— Но има ли напредък? — запита Хищника.

— Не знам — отвърна Никодим. — Мисля, че знам как мога да обезвредя силовото поле, въпреки че не съм сигурен. Обаче има смисъл най-малкото да се опита. Най-вече се напрягах да разбера какво има зад това силово поле. Начертах всякакви скици и се опитах да направя диаграми, за да проумея кое за какво служи. Имам вече някакви идеи, но те не струват нищо, ако не мога да премахна силовото поле. А може и да греша за всичко, разбира се.

— Все пак не си обезсърчен?

— Не, ще продължа да се опитвам.

— Това е хубаво — каза Хищника.

Той преглътна последната хапка от олигавеното месо.

— Отивам до извора — извести той, — за да си измия лицето. Когато ям, съм доста немарлив. Искаш ли да те изчакам?

— Не — отвърна Хортън. — Ще отида малко по-късно. Изял съм едва половината от пържолата.

— Моля те да ме извиниш — рече Хищника, като се изправи на крака. Другите двама останаха да седят и го проследиха как се отдалечи с големи подскачания по пътеката.

— Как мина? — осведоми се Никодим.

Хортън повдигна рамене.

— Има някакво изоставено село право на изток оттук. Каменни постройки, обрасли с храсти. От векове никой не е бил там, както изглежда. Нищо, което да показва защо може да са били тук или защо са си отишли. Хищника казва, че Шекспир мислел, че може да е било каторжническа колония. Ако е така, добре са я направили. Като не работи тунелът, няма нужда да се тревожат за бягства.

— Знае ли Хищника що за хора са били тези?

— Не знае. Не мисля, че желае да научи. Липсва му каквото и да е любопитство. Интересува го единствено това, което е тук и сега. Освен това го е страх. Изглежда, миналото го ужасява. Предположението ми е, че са били човекоподобни — без да е необходимо да са били хора, каквито си ги представяме. Влязох в една от постройките и намерих някакъв вид бутилка. Отначало помислих, че е ваза, но предполагам, че е бутилка.

Присегна се, както бе седнал, и подаде бутилката на Никодим. Роботът започна да я върти в ръцете си.

— Груба е — оцени той. — Картините могат да говорят само приблизително. Трудно е да се каже какво представляват. Част от тях изглеждат като надписи.

— Вярно е — кимна Хортън, — но все пак означава, че са имали някаква представа от изкуство. Това би могло да е доказателство за странстваща цивилизация.

— Не са достатъчно добри — възрази Никодим, — за да се приеме, че са притежавали високоразвитата технология на тунелите.

— Нямах предвид, че те са били хората, които са построили тунелите.

— Хищника каза ли нещо друго за това, че ще се присъедини към нас, когато си тръгнем?

— Не. Явно вярва, че ще можеш да оправиш тунела.

— Сигурно е по-добре да не му се казва, но надали ще мога. Никога не съм виждал подобна бъркотия като това контролно табло.

Хищника се върна с клатеща се походка по пътеката.

— Всичко е изчистено — рече той. — Виждам, че си свършил. Хареса ли ти месото?

— Беше чудесно — отговори Хортън.

— Утре ще имаме прясно месо.

— Ще заровим останалото, докато си на лов — каза Хортън.

— Няма нужда да го заравяте. Хвърлете го в езерото. Дръжте си здраво носа, когато го правите.

— Ти това ли правиш с него?

— Естествено — отвърна Хищника. — Най-лесното е. Нещо в езерото го изяжда. Може би се радва, че му хвърлям месото.

— Виждал ли си някога този, който изяжда месото?

— Не, но месото изчезва. Месото плава във вода. Месото, хвърлено в езерото, никога не плава. Трябва да е изядено.

— Сигурно езерото вони така заради твоето месо.

— Не е вярно — протестира Хищника. — Винаги се е разнасяла такава смрад. Дори преди да хвърлям месото. Шекспир е бил тук преди мен и не е хвърлял месо. И той каза, че е воняло още по времето, когато е дошъл.

— Застоялата вода може да мирише много лошо — каза Хортън, — но подобна смрад никога не съм срещал.

— Може да не е истинска вода — предположи Хищника. — По-гъсто е от вода. Тече като вода, изглежда като вода, но не е рядко като вода. Шекспир го нарече супа.

Дълги сенки, протягащи се от групата дървета на запад, бяха пропълзели през бивака. Хищника вдигна главата си и присви очи срещу слънцето.

— Часът на бога почти е настъпил — обяви той. Нека да влезем вътре. Под здравия каменен покрив не е толкова неприятно. Не е като на открито. Все още се чувства, но камъкът филтрира най-лошото.

Вътрешността на къщата на Шекспир бе просто обзаведена. Подът бе покрит с каменни плочи. Нямаше таван — единственото помещение бе отворено до покрива. По средата на стаята се намираше широка маса от камък, а покрай стените имаше каменен нар, висок колкото стол.

Хищника посочи към нара.

— За сядане и за спане. Също място за слагане на неща.

Нарът в задната част на стаята бе отрупан с делви и вази, чудновати предмети, които приличаха на малки скулптури, както и други, за които на пръв поглед не можеха да се намерят имена.

— От града са — рече Хищника. — Неща, които Шекспир донесе от града. Може би са любопитни, но без стойност.

На единия край на масата стърчеше свещ с неправилна форма, закрепена към камъка чрез стеклото се от нея вещество.

— Дава светлина — обясни Хищника. — Шекспир я направи от лойта на месото, което аз убих, така че да я използва за съсредоточаване над книгата. Понякога тя му говореше, друг път той и говореше с помощта на магическата си пръчица.

— Това ли е книгата — запита Хортън, — за която ми каза, че мога да видя?

— Точно така — отвърна Хищника. — Вероятно ще можеш да ми го обясниш. Кажи ми какво е. Питам Шекспир много пъти, но обяснението, което ми дава, не е никакво обяснение. Седя и се измъчвам, за да разбера, а той никога не ми казва. Моля те, кажи ми едно нещо. Защо му е била необходима светлина, за да говори с книгата?

— Това се нарича четене — каза Хортън. — Книгата говори чрез знаците в нея. Трябва ти светлина, за да виждаш знаците. За да може да говори, необходимо е знаците и да се виждат ясно.

Хищника поклати глава.

— Странни неща — заключи той. — Вие хората сте странна работа. Шекспир е странен. Винаги ми се смее. Не външно, а вътрешно. Аз го обичам, но той се смее. Смее се, така че да изглежда по-добър от мен. Смее се скришом, но ми дава да разбера, че се смее.

Отиде до един от ъглите и вдигна чанта, направена от животинска кожа. Хвана я с една ръка и я разтърси, така че от нея се дочу сухо триене и стържене.

— Костите му! — извика Хищника. — Сега се смее само с костите си. Дори костите му още се смеят. Слушайте и ще ги чуете.

Той раздруса яростно торбата.

— Не чувате ли смеха?

Настъпи часът на бога.

И така бе нещо чудовищно. Въпреки дебелите каменни стени и таван, силата му не бе особено намалена. Още веднъж Хортън изпита усещането, че го хващат и го поставят разголен и уязвим, за да бъде изследван, и този път, изглежда, повече от изследван, направо погълнат. Струваше му се, че въпреки усилията му да се запази същият, става едно с това, което го бе хванало. Почувства как се слива с него, как се превръща в част от него и когато разбра, че нямаше начин да се бори срещу сливането, опита се, въпреки унижението да бъде превърнат в част от нещо друго, да извърши от своя страна някакво изследване и по този начин да разбере какво е това, от което бе станал част. За миг помисли, че е успял. За един-единствен бегъл миг нещото, от което бе погълнат, нещото, в което се бе превърнал, сякаш се разтвори да побере вселената, всичко, което някога е било или е, или ще бъде, и да му го покаже, да му покаже логиката или липсата на логика, предназначението, причината и целта. Но в този миг на познанието човешкото му съзнание се разбунтува срещу последиците от просветлението, ужасено и оскърбено, че може да има подобно нещо, че разкриването на вселената и нейното разбиране би било възможно. Съзнанието и тялото му се затвориха, като предпочетоха да не знаят.

Колко време бе продължило това, Хортън нямаше как да определи. Висеше безжизнен в хватката на нещото и то, изглежда, поглъщаше не само него, но също и представата му за времето — сякаш можеше да управлява времето по собствено желание и за собствените си цели. Мина му мисълта, че ако то бе способно да прави това, сигурно нищо не би могло да му устои, тъй като времето бе най-неуловимата сила във вселената.

Най-накрая всичко свърши и Хортън с учудване се намери свит на пода, покрил с ръце главата си. Усети Никодим да го вдига, да го поставя на краката му и да го държи изправен. Ядосан от безпомощността си, той отблъсна ръцете на робота и се довлече до голямата каменна маса, за която отчаяно се вкопчи.

— И този път беше лошо — обади се Никодим.

Хортън разклати главата си, като се опита да проясни мозъка си.

— Лошо — рече той. — Лошо като преди. А за теб?

— Същото като миналия път — отвърна Никодим. — Силен удар в съзнанието и с това се свърши. То налага по-грубо волята си върху биологически мозък.

Като през мъгла Хортън дочу гласа на Хищника.

— Нещо горе — казваше той, — изглежда, се интересува от нас.