Планетата на Шекспир

22

За момент Хортън бе разпръснат из вселената, обзет от същото сковаващо усещане за безкрайност, каквото бе изпитал и преди. После разпръснатите части се събраха и вселената се стесни, а каквото и да е чувство за странност изчезна. Отново имаше координатно време и пространство, свързани в стройна система, и той знаеше къде се намира, с изключение на това, че изглежда, имаше двама като него, обаче тази негова двойственост не му се струваше неуместна, а сякаш бе естествена.

Стоеше силно приведен върху топлия чернозем между два реда зеленчук. Пред него двата реда продължаваха надалече, две зелени линии с черна ивица между тях. Отляво и отдясно минаваха безброй други успоредни зелени линии с черни линии помежду им — въпреки че трябваше да си представя черните ивици, защото зеленината на зелените линии се сливаше и от всяка страна се простираше само тъмнозелен килим.

Клекнал върху петите си, усещащ топлината на почвата под голите си ходила, погледна назад през рамото си и зад него зеленият килим свършваше много далече в подножието на сграда, толкова висока, че върхът и се губеше в бял пухкав облак, закрепен върху синевата на небето.

Протегна малките си момчешки ръце и хвана бобовите шушулки, провиснали тежко по растенията, използвайки лявата си ръка да отмести встрани листата, така че да може да достигне шушулките, вплетени в гъсталака, като ги откъсваше с дясната и ги пускаше в пълната до половина кошница върху черната ивица точно пред него.

Сега видя нещо, което не бе забелязал преди — че на равни разстояния между лехите пред него чакаха други кошници, празни кошници, които трябваше да бъдат напълнени, разположени на местата, където по груби сметки една кошница щеше да се напълни и щеше да е нужна друга. А зад него други кошници, вече напълнени, чакаха кола, която по-късно щеше да мине между редиците да събере кошниците, пълни с боб.

Нещо друго, което му бе убегнало преди — че не бе сам всред полето, а с него имаше много други, повечето от тях деца, макар да се срещаха и стари мъже и жени. Някои от тях бяха пред него, явно по-бързи или може би по-невнимателни берачи, други зад него.

Облаци изпъстряха небето, рунтави мързеливи облаци, но в момента никой от тях не покриваше слънцето и то блестеше със силна топлина, чието пронизване можеше да се почувства през тънката риза. Той пълзеше по протежение на лехата, като береше в движение, вършейки добросъвестно работата си, оставяйки някои от по-дребните шушулки да узреят още ден-два, откъсвайки всички останали докато слънцето биеше гърба му, под мишниците му избиваше пот и се стичаше по ребрата му, под краката му се усещаше мекотата и топлината на добре разораната обработваема почва. Съзнанието му се държеше неутрално, заловило се за настоящето, без да се движи нито назад, нито напред във времето, доволно от настоящия момент, сякаш той бе прост организъм, който поглъщаше топлината и по някакъв странен начин извличаше храна от почвата като боба, който той береше.

Но това не бе всичко. Там беше момчето, може би девет или десетгодишно, и там беше също така сегашният Картър Хортън, както изглеждаше, невидим втори човек, който стоеше встрани или се намираше някъде другаде, наблюдавайки момчето, което е бил някога, чувствайки, мислейки и изживявайки това, което е знаел едно време, почти като че ли той бе момчето. Но знаейки повече, отколкото знаеше момчето, знаейки неща, които момчето не можеше дори да подозира, спомняйки си за годините и събитията, които лежаха между това обширно бобово поле и време, отдалечено на хиляда светлинни години в космоса. Знаейки, както момчето не би могло да знае, че мъже и жени в тази исполинска далечна сграда, която се издигаше на края на полето, и в много други подобни сгради по света, бяха разпознали кълновете на новата кризисна точка и даже тогава планираха решението й.

Странно, помисли си той, че дори когато и е дадена втора възможност, човешката раса отново трябва да премине през кризисните си точки и най-накрая да разбере, че единственото решение се намира на други възможни планети в други хипотетични слънчеви системи, където хората биха могли още веднъж да започнат отначало, като някои от тях се провалят, а някои може би успеят.

Близо пет века преди това утро в бобовото поле Земята бе стигнала до застой не заради война, а поради световна икономическа криза. Системата на печалби от свободното предприемачество накрая бе рухнала, след като пукнатините й бяха започнали да се забелязват още в началото на двадесети век, голяма част от световните запаси на основни природни ресурси бяха изчерпани, населението нарастваше стремително, в промишлеността се въвеждаха все повече и повече технически устройства, отменящи човешкия труд, производството на храна вече не достигаше да изхрани населението на света — всичко това доведе до глад, безработица, инфлация и липса на доверие в световното ръководство. Правителството изчезна, промишлеността, комуникациите и търговията замряха и за известно време цареше анархия и хаос.

От тази анархия произлезе друг начин на живот, определен не от политици и държавници, а от икономисти и социолози. Но след неколкостотин години това ново общество показа признаци, които пратиха учените в лабораториите им и инженерите при техните чертожни дъски, за да проектират космически кораби, способни да разселят човешката раса из космоса. Признаците не бяха изтълкувани погрешно, разсъждаваше вторият, невидим Хортън, защото през същия този ден (кой ден? този или друг?) Илейн му бе разказала за пълния провал на начина на живот, който икономистите и социолозите така старателно бяха подредили.

Земята бе прекалено болна, помисли си той, прекалено изродена, прекалено изтощена, прекалено замърсена от грешките на човечеството, за да оцелее.

Чувстваше почвата под пръстите на краката си и лекия полъх на вятъра, който се носеше над полето и духаше в обления му в пот и затоплен от слънцето гръб. Пусна шепата боб, която бе откъснал, в кошницата и я побутна напред, като пристъпваше прегърбен покрай лехата, за да достигне друг храст от изглежда никога не свършващата леха от бобови растения. Видя, че кошницата му бе почти пълна. Точно пред него лежеше празна кошница.

Усещаше умора. Поглеждайки към слънцето, определи, че оставаше още час или повече до пладне, когато колата с обяда щеше да мине между редовете. Половин час за обяд, помисли си той, и после пак щеше да бере до залез слънце. Изпъна пръстите на дясната си ръка и след това ги сви, за да прогони болката и умората. Забеляза, че пръстите му бяха оцветени в зелено.

Беше уморен и сгорещен, започваше да огладнява, очакваше го дълъг ден още, а той трябваше да продължава да бере, както беряха стотици други — от най-младите до най-старите, — вършейки работата, която можеха, като оставяха по-способните да вършат друга работа. Клечеше и гледаше напред към зеленината. Не само боб, каза си той, но още много култури през сезона, реколти, които трябваше да бъдат събрани, когато им дойдеше времето, за да се нахранят хората от кулата. Да се нахранят хората от кулата, помисли си Хортън (нематериалният, невидим Хортън), да се нахрани племето, кланът, комуната. Моят народ. Нашият народ.

Един за всички и всички за един. Кулата бе строена на височина, над облаците, така че основата й да заема малко място, градът нарастваше отвесно, така че да се остави земята за отглеждане на храни, с които да се изхранят хората от издигащия се нагоре град. Хората бяха натъпкани в кула, защото кулата, колкото и да бе голяма, трябваше да е възможно най-тясна.

Да работи. Да издържи. Да се лишава. Да расте и да събира храната с тежък труд, защото нямаше достатъчно гориво. Да яде въглехидрати, защото се изискваше по-малко енергия за отглеждането им, отколкото за белтъчини. Да строи и произвежда за вечно ползване, а не за краткотрайно. С премахването на системата, основаваща се на печалбата, производството за временна употреба се превърна не само в престъпление, но и в абсурд.

Без промишленост, каза си той, отглеждахме сами храната си, перяхме се един друг. Преживявахме, преживявахме. Върнахме се към племенните нрави, като живеехме в монолитна постройка, вместо в куп груби колиби. С течение на времето се присмивахме на старите времена, на системата на печалбата, на етиката на труда, на частната инициатива и през цялото време, докато се присмивахме, усещахме болестта в нас — болестта на човечеството. Независимо какво опитвахме, рече си той, болестта бе в нас. Трябваше ли да е така, че човешката раса да не може да живее в хармония с околната си среда? Трябваше ли, за да оцелее, да разполага с нови планети, които да опустоши за няколко хилядолетия? Бяхме ли обречени да се движим като ято скакалци нашественици из галактиката, из вселената? Обречени ли са галактиката, космосът да ни понасят? Или ще дойде ден, когато вселената ще се надигне в досада и ще ни смачка не от гняв, а от досада? В нас има някакво величие, помисли си той, но разрушително и егоистично величие. Земята издържа само някакви си два милиона години, откакто за пръв път се е появил видът ни, но през повечето от тези години не сме били толкова способни, колкото сме сега — трябваше ни време, за да достигнем пълната си унищожителна мощ. Но започвайки, както сега, на други планети, колко време ще е необходимо, за да бъдем поразени от този смъртоносен вирус на човечеството колко време ще е необходимо, за да се развие болестта?

Момчето разтвори листата и се протегна да откъсне бобовите зърна, които се разкриха. Една гъсеница, която се бе закрепила на листата, загуби опората си и падна надолу. Като се удари в земята, тя се сви на кълбо. Почти без да мисли, почти без да прекъсва работата си, момчето отмести крак, като го вдигна и го стовари върху гъсеницата, размачквайки я дълбоко в почвата.

Сива мъгла пропълзя да закрие бобовото поле и грамадната монолитна сграда, която се издигаше на километър нагоре в далечината. И там, увиснал в небето, заобиколен от гъстата мъгла, която се стелеше около него като протягащи се пипала, бе черепът на Шекспир, гледащ надолу към Хортън — не му се хилеше, не му се надсмиваше, а го наблюдаваше съвсем дружелюбно, сякаш плътта можеше да е все още на мястото си, сякаш граничната линия със смъртта въобще не съществуваше.

Хортън усети, че разговаря с черепа.

— Как е, стари друже?

Което бе странно, защото Шекспир никога не му е бил другар, освен в общата дружба на човечеството, тъй като и двамата принадлежаха към тази необикновена и величава раса на същества, които се бяха размножили на една планета и после, по-скоро от отчаяние, отколкото в търсене на приключения, се бяха втурнали из галактиката — бог знае колко далеч, защото в този момент без съмнение никой представител на расата не би могъл да знае с каквато и да е сигурност докъде може да са отишли други.

— Как е, как, стари друже?

И това също бе странно, понеже Хортън знаеше, че не такъв бе начинът, по който говореше обикновено — приличаше на игра с думите като в детска песничка на език, който истинският Шекспир бе използвал при написването на пиесите си. Сякаш той не бе истинският Картър Хортън, а друг герой също от детска песничка, сричащ наизустени фрази на някакъв символизъм, за който бе мечтал някога. Ядоса се вътрешно на себе си, че бе някой, какъвто не беше, но колкото и да се опитваше, не можеше да се намери отново. Съзнанието му до такава степен бе преплетено с това на момчето, стъпкало гъсеницата, и с това на черепна кутия от изсъхнала кост, че нямаше как да открие обратния път към своето нормално аз.

— Как е, как, стари друже? — запита той. — Казваш, че всички сме изгубени. Но къде сме изгубени? Как сме изгубени? Защо сме изгубени? Стигнал ли си до основите на нашето изгубване? В гените ли си го носим, или нещо ни се е случило? Само ние ли сме изгубени, или има и други като нас? Изгубеността вродена черта на разума ли е?

Черепът му отговори, като тракаше с кокалестите си челюсти.

— Ние сме изгубени. Това е всичко, което съм казал. Не съм се ровил във философията му. Ние сме изгубени, защото изгубихме Земята. Изгубени сме, защото не знаем къде се намираме. Изгубени сме, защото не можем да открием обратния път към дома. Сега за нас няма място. Вървим по странни пътища из странни земи и по пътя не срещаме нищо, което да има смисъл. Едно време знаехме някои отговори, защото знаехме въпросите, които да зададем, но сега не можем да намерим никакви отговори, защото не знаем въпросите. Когато други от галактиката протягат ръка, за да установят контакт с нас, не знаем какво да кажем. В такава ситуация ние сме ломотещи идиоти, които не само са изгубили пътя си, но също и чувството си за смисъл. Там, в твоето скъпоценно бобово поле, дори и десетгодишен, ти си имал някакво чувство за собственото си предназначение и къде би могъл да отидеш, но сега вече нямаш същото чувство.

— Не — отвърна Хортън, — не мисля, че имам.

— Много си прав, че нямаш. Искаш някакви отговори, нали?

— Какъв вид отговори?

— Каквито и да са отговори. По-добре каквито и да са отговори, отколкото изобщо никакви. Върви и питай Езерото.

— Езерото? Какво може да ми каже Езерото? То е просто локва мръсна вода.

— Не е вода. Знаеш, че не е вода.

— Правилно. Не е вода. Знаеш ли какво е?

— Не, не знам — отговори Шекспир.

— Говорил ли си с него?

— Никога не се реших. В дъното на душата си съм страхливец.

— Страх ли те бе от Езерото?

— Не от него. Страхувах се от това, което можеше да ми каже.

— Но си знаел нещо за Езерото. Открил си, че може да разговаря с теб. Обаче никога не си писал за това.

— Откъде знаеш? — попита Шекспир. — Не си прочел всичко, което съм написал. Но си прав, за него никога не съм писал друго, освен че вони. А не съм писал за него, защото не исках да мисля за това. Причиняваше ми силно вътрешно неудобство. То е повече от едно просто езеро. Дори и да бе с обикновена вода, пак щеше да е нещо повече от езеро.

— Но защо неудобство? — запита Хортън. — Защо те е карало да се чувстваш така?

— Човек се гордее с ума си — отвърна Шекспир. — Възхвалява се за мисълта си и логиката си. Но те са нови неща, появили се твърде късно. Преди това той е имал нещо друго. Именно това нещо друго ми го каза. Наричай го шесто чувство, наричай го интуиция, наричай го с каквото име пожелаеш. Нашите праисторически предци са го притежавали и то им е служило добре. Знаели са, но не биха могли да ти кажат защо. Знаели са от какво да се страхуват и в основата си това е нещо, което всеки вид трябва да знае, за да оцелее. От какво да се страхува, какво да заобиколи, какво да не закача. Ако го притежаваш, ще оцелееш, ако ли не — няма.

— Твоят дух ли говори с мен? Сянката ти? Призракът ти?

— Най-напред ми кажи следното — рече черепът, като потракваше с челюсти, върху които липсваха два зъба. — Най-напред ми кажи какво е живот и какво е смърт и после ще ти отговоря за духа и сянката.