Планетата на Шекспир

7

— Трябва да се въздържате — каза Никодим. — Не прекалявайте. Малко супа „Виши“, едно тънко парченце от печеното, половин картоф. Трябва да разберете, че стомахът ви не е работил стотици години. Естествено, бил е замразен и не е могъл да се повреди, но дори и така е необходимо да му се даде възможност да влезе отново във форма. След няколко дена ще можете да се храните пак нормално.

Хортън изгледа храната.

— Откъде си взел това ядене? — попита той. — Сигурно не е донесено от Земята.

— Забравих — рече Никодим. — Разбира се, че не можехте да знаете. На борда разполагаме с най-добрия модел преобразовател на материя, който е бил произведен до момента на тръгването ни.

— Искаш да кажеш, че просто си хвърлил вътре малко пясък?

— Е, не точно така. Не е чак толкова елементарно. Но правилно сте схванали идеята.

— Чакай малко — каза Хортън. — Има нещо много погрешно. Не си спомням никакви преобразователи на материя. Говореше се за тях естествено и някои, изглежда, се надяваха, че може да се сглоби един, но доколкото си спомням…

— Има определени неща, сър — побърза да каже Никодим, — с които не сте запознат. Едно от тях е, че когато преминахте в студения сън, не тръгнахме веднага.

— Намекваш, че е имало закъснение?

— Е, да. В действителност доста сериозно закъснение.

— За бога, не се прави на загадъчен. Колко дълго?

— Добре, някъде около петдесет години.

— Петдесет години! Защо петдесет години? Защо са ни потопили в студения сън и после са чакали петдесет години?

— На практика нямаше нищо спешно — рече Никодим. — Очакваше се проектът да обхване доста дълго време, двеста-триста години или малко повече, преди да се завърне някой кораб с новини за обитаеми планети, така че закъснение от петдесет години не изглеждаше прекалено голямо, ако през това време бе възможно да се разработят различни системи, които биха дали по-добър шанс за успех.

— Като преобразовател на материя например.

— Да, това бе едно от нещата. Не бе абсолютно необходимо, разбира се, но удобно и даващо по-голяма свобода. По-важното бе, че имаше определени особености в конструкцията на кораба, които, ако можеха да бъдат разработени…

— И те бяха разработени?

— Повечето от тях — отвърна Никодим.

— Никога не са ни казвали, че ще има такова закъснение — рече Хортън. Нито на нас, нито на останалите екипажи, които участваха в тренировките по това време. Ако някой от другите екипажи знаеше, щяха да ни съобщят.

— Не беше нужно да знаете — обясни Никодим. — Можеше да се стигне до нелогично възражение от ваша страна, ако ви бяха казали. А беше важно човешките екипажи да са готови, когато корабите излязат на старт. Виждате ли, всички вие бяхте много особени хора. Може би си спомняте колко внимателно бяхте подбрани.

— Господи, да. С компютри изчисляваха вероятностите ни за оцеляване. Отново и отново измерваха психологичните ни профили. Почти ни износиха с физическите тестове. И ни присадиха в мозъците това телепатично апаратче, за да можем да разговаряме с Кораба, което бе най-досадното от всичко. Май че си спомням — трябваха месеци, за да се научим да го използваме правилно. Но защо ни е било всичко това, след като после са ни набутали набързо в хладилника? Просто бихме могли да чакаме в готовност.

— При такъв подход — каза Никодим — щяхте да остарявате с всяка година. Да не са съвсем млади, но и да не са твърде възрастни бе един от факторите при подбора на екипажите. Не би имало особен смисъл да се изпращат старчета. А в студения сън вие не остарявахте. Времето нямаше значение за вас, защото при студения сън времето е без значение. По начина, по който се постъпи, екипажите бяха поставени в готовност, като способностите и възможностите им не се намаляваха с времето, необходимо да се отстранят други технически грешки. Корабите можеха да тръгнат и веднага след замразяването ви, но след петдесет години шансовете на корабите и вашите собствени шансове бяха значително повишени. Системите за поддържане на живота на мозъците бяха усъвършенствани до такава степен, каквато се смяташе за невъзможна преди петдесет години, връзката между мозъците и кораба бе направена по-ефикасна, чувствителна и почти безотказна. Системите за студения сън бяха подобрени.

— Чувствата ми по този въпрос са раздвоени — рече Хортън. — Струва ми се обаче, че това няма никакво значение лично за мен. Ако човек не може да изживее живота си в собственото си време, предполагам, че става несъществено кога ще го изживее. Това, за което съжалявам, е, че съм останал сам. Между Хелън и мен имаше нещо, а харесвах и другите двама. Също така мисля, че имам някаква вина за това, че те умряха, а аз оживях. Казваш, че си ми спасил живота, защото съм бил в камера номер едно. Ако аз не бях в нея, някой от останалите би живял, а аз щях да съм мъртъв сега.

— Не трябва да изпитвате никаква вина — обърна се към него Никодим. — Ако някой трябва да се чувства виновен, това съм аз, но аз нямам чувство за вина, защото разумът ми казва, че съм действал според възможностите си при съвременната технология. Но вие — вие не сте част от това. Вие не сте направили нищо, не сте участвали във взимането на никакво решение.

— Да, знам. Но дори и така не мога да избегна мисълта…

— Изяжте си супата — прекъсна го Никодим. — Печеното изстива.

Хортън глътна една лъжица от супата.

— Вкусна е — рече той.

— Разбира се. Казах ви, че мога да бъда майстор-готвач.

— Можеш да бъдеш — повтори Хортън. — Странен начин на изразяване. Или си готвач, или не си. Но казваш, че можеш да бъдеш. Така отговори и на въпроса, дали си инженер. Не че си такъв, а че можеш да бъдеш такъв. Струва ми се, приятелю, че можеш да бъдеш много неща. Преди малко намекна, че си също и добър техник по студения сън.

— Но начинът, по който се изразявам, е съвсем точен — възрази Никодим. — Точно така е. В момента съм готвач и мога да бъда инженер или математик, или астроном, или геолог…

— Не е необходимо ти да си геолог. Аз съм геологът на тази експедиция. Хелън бе биолог и химик.

— Някой ден — каза Никодим — може да има нужда от двама геолози.

— Това е смешно — рече Хортън. — Няма човек или робот, който да владее толкова много неща, колкото казваш, че си или можеш да владееш. Ще са необходими години обучение и докато учиш всяка нова специалност или дисциплина, ще губиш част от предишните си знания. Освен това ти си просто робот-помощник, който изобщо не е специализиран. Нека да погледнем нещата: капацитетът на мозъка ти е малък и системата ти за реакции е сравнително нечувствителна. Кораба каза, че си бил избран именно заради простото ти устройство — защото твърде малко неща биха могли да ти се развалят.

— Всичко това наистина е вярно — съгласи се Никодим. — Аз съм това, което казвате. Машина за изпълнение на поръчки, за вдигане на предмети и за още малко неща. Капацитетът на мозъка ми е малък. Но когато имаш два мозъка или три…

Хортън изпусна лъжицата си на масата.

— Ти си луд! — извика той. — Никой няма два мозъка.

— Аз имам — отвърна спокойно Никодим. — Точно в момента имам два мозъка — стария стандартен глупав мозък на робот и мозъка на готвач, а ако искам, мога да добавя още един мозък, въпреки че не знам какъв вид мозък би допълнил този на готвач. Може би мозък на диетолог, макар в набора да няма такъв вид мозък.

Хортън се овладя с усилие.

— Нека да започнем отначало — рече той. — Нека да тръгнем от прости неща и да вървим бавно и ясно, така че глупавият ми човешки мозък да може да следи какво казваш.

— Това бяха онези петдесет години — обясни Никодим.

— Какви петдесет години, по дяволите?

— Онези петдесет години, които изминаха след замразяването ви. За петдесет години могат да се извършат доста успешни изследвания и разработки, ако много хора се захванат с това. Вие тренирахте със съвършен робот, нали — най-добрия образец на хуманоидна машина, който някога е бил създаден.

— Да, така беше — отговори Хортън. — Спомням си го, сякаш бе едва вчера…

— За вас — каза Никодим — ще е едва вчера. Хилядите години оттогава са нищо за вас.

— Беше един малък негодник — продължи Хортън. — Беше тиранин. Знаеше три пъти повече от нас и можеше поне десет пъти повече. Набиваше ни всичко това по своя любезен, мазен, противен начин. Беше толкова хитър, че никога не можехме да го укорим. Всички го мразехме кучия му син.

— Ето, виждате ли — рече тържествуващо Никодим. — Това не би могло да продължи. Такава ситуация е недопустима. Ако бе изпратен с вас, помислете си за всички спречквания, за сблъсъка на личностите. Ето защо аз съм с вас. Не можеха да използват такъв като него. Трябваше да ви дадат прост, кротък глупак като мен, робот от вида, на който сте свикнали да заповядвате и който няма да има нищо против да му заповядвате. Но прост, кротък глупак като мен нямаше да може да се справи със собствени сили в случаите, в които необходимостта понякога може да изисква това. Така че им хрумна идеята за допълнителни мозъци, които да могат да се включват в помощ на глупав мозък като моя.

— Искаш да кажеш, че разполагаш с цяла кутия допълнителни мозъци, които просто включваш!

— Не точно мозъци — поясни Никодим. — Те се наричат превъпли, макар да не съм сигурен защо. Веднъж някой ми каза, че терминът бил съкращение от превъплътяване. Има ли такава дума?

— Не знам — отвърна Хортън.

— Добре, както и да е — рече Никодим. — Имам превъпли за готвач, за лекар, за биохимик мисля, че схващате идеята. Във всеки от тях е закодиран по един пълен университетски курс. Броих ги веднъж, но вече съм забравил. Предполагам, че бяха около две дузини.

— Така че наистина е възможно да си способен да поправиш този тунел на Хищника.

— Не бих разчитал на това — каза Никодим. — Не знам какво се съдържа в инженерния превъпъл. Има толкова много различни инженерства химическо, машинно, електро.

— Най-малкото ще имаш инженерно образование.

— Така е. Но тунелът, за който говореше Хищника, сигурно не е построен от хора. Хората не биха имали време…

— Може и да е построен от хора. Имали са почти хиляда години, за да направят куп неща. Спомни си какво е било извършено за петдесетте години, за които ми спомена.

— Да, знам. Възможно е да сте прав. Може да не е било толкова добре да се осланят на кораби. Ако хората се бяха осланяли на кораби, не биха стигнали толкова далеч досега и…

— Биха могли, ако са разработили кораби, по-бързи от светлината. Може би след като веднъж се постигне това, вече няма да има естествена граница. Щом се премине скоростта на светлината, вероятно няма да има ограничение колко по-бързо от нея да се движи човек.

— Някак си не мисля, че са разработили кораби, развиващи свръхсветлинна скорост — каза Никодим. — Много слушах за това по времето след като ме включиха в проекта. Изглежда, никой не намираше истинска отправна точка, нямаше реална представа за нещата, от които зависеше всичко. Това, което по-вероятно се е случило, е хората да са кацнали на планета, не чак толкова отдалечена като тази, където сме сега, да са намерили един от тунелите и сега да ги използват.

— Но не само хората.

— Не, това е съвсем очевидно в случая с Хищника. Не можем да имаме и представа колко други раси вероятно ги използват. Ами какво ще стане с Хищника? Ако не приведем в действие тунела, той ще иска да се качи на кораба с нас.

— Само през трупа ми.

— Знаете ли, и аз се чувствам почти така. Той е доста чудноват екземпляр и може да представлява сериозен проблем да го потопим в студения сън. А преди да опитаме това, трябва да познаваме химическата основа на организма му.

— Което ми напомня, че няма да се върнем на Земята. Какво се печели? Накъде възнамерява да върви Кораба?

— Не знам — рече Никодим. — Разбира се, говорили сме от време на време. Кораба, сигурен съм, не се е опитвал да скрие нищо от мен. Имам чувството, че Кораба сам не знае какво мисли да направи. Просто да продължи, предполагам, и да види какво може да намери. Давате си сметка естествено, че Кораба, стига да поиска, може да чуе всичко, което си говорим.

— Това не ме притеснява — отвърна Хортън. — Както изглежда, всички сме еднакво закъсали. А ти ще си закъсал по-дълго и от мен. Каквото и да е положението, предполагам, че ще трябва да го приема, тъй като нямам друг избор. Отдалечен съм на почти хиляди години от дома и с хиляди години изостанал от Земята в този момент. Кораба несъмнено е прав, като казва, че ако се върна, ще бъда неудачник. Всичко това може да се приеме с ума, но предизвиква странни усещания в стомаха. Ако другите трима бяха тук, представям си, че щеше да е различно. Имам чувството, че съм ужасно самотен.

— Не сте самотен — обади се Никодим. — Имате Кораба и мен.

— Да, предполагам, че е така. Изглежда, непрекъснато забравям.

Той се отдалечи от масата.

— Вечерята беше чудесна — рече той. — Искаше ми се да бе хапнал с мен. Преди да си легна, мислиш ли, че ще създам проблем на стомаха си, ако хапна едно парченце от печеното, както е студено?

— За закуска — каза Никодим. — Ако искате такова парченце за закуска.

— Добре тогава — примири се Хортън. — Има още нещо, което ме смущава. Така, както сте екипирани, нямате наистина нужда от човек в тази експедиция. По времето, когато правехме тренировките, човешкият екипаж имаше смисъл. Но вече не. Ти и Кораба можете да свършите работата сами. Като се има предвид каква е ситуацията, защо просто не са ни изхвърлили? Защо са си направили труда да ни качат на борда?

— Опитвате се да унижите себе си и човешката раса — рече Никодим. — Но това е само реакцията на шока от всичко, което току-що научихте. Ако започнем отначало, идеята бе да се качат на борда познания и техника, а единственият начин да се направи това бе чрез човешки индивиди, които притежаваха знанията и познаваха техниката. По времето, когато корабите отлетяха обаче, бяха намерени други средства за предаване на техническите познания — с помощта на превъплите, които можеха да превърнат дори такива прости роботи като мен в многостранни специалисти. Но дори така на нас щеше да ни липсва все пак един фактор, тази странна черта, човечността, биологичната обусловеност на човека, каквато още нямаме и която никой специалист по роботика не е успял досега да вгради в нас. Споменахте за вашия робот-треньор и за ненавистта ви към него. Ето какво се получава, когато се премине определена точка при подобрението на роботите. Постигат се добри възможности, но човечността, която трябва да ги балансира, липсва и роботът, вместо да стане повече подобен на човека, става арогантен и непоносим. Може би винаги ще е така. Човечността може да е свойство, което да не може да се достигне по изкуствен път. Предполагам, че е възможно една експедиция до звездите да се проведе успешно само с роботи и техните кутии с превъпли на борда, но няма да е истинска човешка експедиция, а това бе основната цел на тази и другите експедиции да търсят планети, където хората от Земята могат да живеят. Роботите сигурно биха могли да извършват наблюдения и да вземат решения и в девет случая от десет наблюденията биха били точни и решенията съвсем правилни. Но в останалия десети случай едното или и двете неща можеха да са погрешни, защото щяха да разглеждат проблема с очите на роботи и да взимат решения с мозъците на роботи, на които им липсва това качество от първостепенно значение — човечността.

— Думите ти са утешителни — каза Хортън. — Дано само да си прав.

— Повярвайте ми, сър, прав съм.

Хортън, вече е време да си лягаш, обади се Кораба. Хищника ще дойде да се срещнете сутринта и трябва да поспиш малко.