Планетата на Шекспир

2

— Мигът почти настъпи — рече Шекспир на Хищника. — Животът ме напуска бързо, мога да го почувствам. Трябва да си готов. Зъбите ти трябва да се забият в плътта ми точно в този кратък миг преди смъртта. Не трябва да ме убиваш, а да ме изядеш, докато умирам. И запомни, разбира се, всичко останало. Ти няма да забравиш нищо от онова, което ти разправих. Трябва да заместиш целия ми род, понеже тук няма никой от него. Като най-добрия ми приятел, като единствения ми приятел, не трябва да ме посрамиш, когато напусна живота.

Хищника се сви и потрепери.

— Това не е нещо, което съм искал — отвърна той. — Това не е нещо, което бих си избрал да направя. Не ми е присъщо да убивам старите или умиращите. Плячката ми трябва винаги да е изпълнена с живот и сила. Но като един живот на друг живот, като един разум на друг разум, аз не мога да ти откажа. Ти каза, че това е свято нещо, че изпълнявам обреда на свещеник и това е дело, от което никога не трябва да се бяга, въпреки че целият ми инстинкт се надига срещу мисълта да изям приятел.

— Надявам се — каза Шекспир, — че плътта ми няма да е твърде жилава, нито миризмата особено силна. Надявам се, че като я поглъщаш, няма да ти приседне.

— Няма да ми приседне — обеща Хищника. — Ще надвия подобно чувство. Ще изпълня обреда съвсем точно. Ще направя всичко, което искаш. Ще спазя всички указания. Ще можеш да умреш в мир и достойнство, като знаеш, че последният ти и най-верен приятел ще извърши обреда на смъртта. Все пак ще ми позволиш да отбележа, че това е най-странната и най-противна церемония, за която някога съм чувал през дългия си и пропилян живот.

Шекспир се засмя тихо.

— Ще ти позволя — рече той.