Планетата на Шекспир

17

Комитетите бяха смисъла на живота й, призна на себе си дамата, и имаше период, когато бе разглеждала настоящата задача като комитетско дело. Просто още един комитет, бе си казала, опитвайки се да се пребори със страха от това, на което се бе съгласила, опитвайки се да го изрази с обикновени и разбираеми (за нея) понятия, така че да не представлява нещо, за което да се залови страхът. Въпреки че, спомни си тя, страхът от това бе изместен от друг страх. И защо, запита се, трябваше страхът да е мотивът? С изключение на отделни скрити моменти, тогава, разбира се, не бе признала страха си. Беше си казала и накарала други да повярват, че действа от чиста безкористност, че не мисли за друго, освен за благото на човечеството. Повярваха й или си мислеше, че са й повярвали, понеже такъв мотив и постъпка отговаряха много точно на това, което бе правила цял живот. Бе известна с добрите си дела и дълбоко съчувствие към всички страдащи и бе лесно да се предположи, че посвещаването и на благото на хората от Земята просто бе взело надмощие при тази последна саможертва.

Макар никога, доколкото можеше да си спомни, не бе мислила за това като за саможертва. Наистина бе желала, припомни си, другите да мислят така, дори в определени моменти бе насърчавала такова отношение. Защото саможертвата изглеждаше твърде благороден акт и тя искаше да я запомнят за благородните й постъпки, като последната щеше да бъде най-голямата от тях. Благородство и чест, помисли си тя, това бяха нещата, които ценеше най-много. Но не и тихото благородство и мълчаливата чест, принудена бе да признае, защото, ако такъв бе случаят, нямаше да бъде забелязана. А това бе немислимо за нея, понеже имаше нужда от внимание и възхвала. Председател, президент, бивш президент, национален представител, секретар, ковчежник — всяко от тези и още, организация след организация, докато нямаше време да мисли, всеки миг заета, постоянно в движение.

Да няма време да мисли?, запита се тя. Беше ли това причината за всичките й безумни усилия? Не честта и славата, а да няма време да мисли? Така че да не трябва да мисли за разрушените бракове, за мъжете, които се отвръщаха, за празнотата, която чувстваше с течение на годините?

Ето защо бе тук, знаеше го. Защото бе неудачница — защото бе провалила не само други, но и себе си, и накрая бе разпознала в себе си жената, която търси обезумяла нещо, което е изгубила. Изгубила го бе, може би защото не бе оценила стойността му, преди да е станало твърде късно.

И имайки предвид това, знаеше, че настоящото й начинание се бе оказало много добро, въпреки че бе преживяла редица моменти, когато се бе съмнявала.

Никога не е имало момент, когато да съм се съмнявал, рече ученият. Винаги съм бил сигурен.

Подслушваш, отвърна горчиво дамата. Подслушваш мислите ми. Не може ли тук да има малко тайни? Личните мисли на всеки трябва да са тайна. Да се подслушва не е в сферата на добрите обноски.

Ние сме едно, каза ученият, или би трябвало да сме едно. Не три личности, както преди, не една жена и двама мъже. А вече разум, един разум. Обаче оставаме все още разделени. Оставаме разделени по-често, отколкото сме заедно. И в това отношение може да сме се провалили.

Не сме се провалили, обади се монахът. Едва сме започнали. Разполагаме с цяла вечност и аз съм този, който може да определи вечността. През целия си живот съм живял за вечността, подозирайки, дори докато живеех, че за мен няма да има вечност. Нито за мен, нито за когото и да било. Но сега знам, че съм грешил. Открихме вечността, ние тримата или ако не наистина вечността, то това, което би могло да е вечност. Променихме се и ще се променяме и през хилядолетията, преди този материален кораб да се превърне в прах, ние несъмнено ще станем вечен разум, който няма да има нужда от Кораба, нито от биологичните мозъци, в които сега се намират съзнанията ни. Ще се превърнем в самостоятелна свободна сила, която ще може да се носи вечно из цялата безкрайност. Но мисля, че ви споменах, че има дефиниция за вечност. В действителност не дефиниция, а хубава приказка. Църквата, трябва да знаете, е създала през всичките тези години множество хубави приказки. В тази се разправя за планина, висока километър, и за една птица. На всеки хиляда години птицата, която за целта на разказа живеела изключително дълго, прелитала над планината и като прелитала, едното от крилата и докосвало планината и отнасяло по една песъчинка от нея. Птицата правела това на всеки хиляда години и накрая заличила планината чрез допира на крилото си до нивото на равнината. И това, бихте казали, това изравняване на планината чрез докосването й с птиче крило на всеки хиляда години трябва да е вечността. Но ще сгрешите. Няма да е повече от началото на вечността.

Глупава приказка, кача ученият. Вечността не е понятие, което подлежи на дефиниция. Тя е общоприета неопределеност, на която не може да се припише стойност, както не може да се припише стойност и на безкрайността.

Приказката ми хареса, заяви дамата. Прави хубаво впечатление. Тя е от типа простички приказки, които включвах в речите си пред толкова много различни групи по толкова много различни случаи. Но ако ме помолите сега да назова тези групи и тези случаи, ще ми е трудно да ги изброя. Иска ми се, господин Монах, да бях чула по-рано разказа ви. Сигурна съм, че щях да намеря подходящ случай да го използвам. Щеше да е изключително привлекателен. Щеше да има много голям успех.

Разказът е глупав, обясни ученият, защото много преди вашето дълговечно птиче да е направило дори малка резка върху планината, естествените сили на ерозията щяха да са я изравнили до пенеплен1.

Имаш преимущество над останалите двама от нас, каза неодобрително монахът. Разполагаш с научна логика, която да направлява мислите ти и да тълкува възприятията ти.

Логиката на човечеството, отвърна ученият, представлява слаба опора. Тази логика се основава на наблюдения и въпреки многото чудесни уреди, наблюденията ни са строго ограничени. Сега ние тримата трябва да формулираме нова логика въз основа на настоящите си наблюдения. Ще открием, убеден съм в това, много грешки в земната си логика.

Не познавам добре друга логика, освен тази, която съм изучавал като духовник, рече монахът, а тази логика се основаваше по-често върху неясна интелектуална гимнастика, отколкото върху научно наблюдение.

А аз, каза дамата, изобщо не съм се занимавала с никаква логика, ами с определени методи, използвани за развиване на дейностите, на които се бях посветила, въпреки че не съм сигурна дали посветена е точната дума. Трудно ми е да си припомня сега до каква степен съм била посветена на каузите, за които работех. Откровено казано, мисля, че не бяха толкова целите, които ме движеха, колкото възможностите, които те ми даваха да се държа на положение и да упражнявам власт. Разглеждайки ги днес, тези позиции на властта, които изглеждаха толкова привлекателни и въодушевяващи, сега не представляват нищо. Но наистина трябва да съм правела впечатление в съзнанието на хората, защото иначе не биха ми предложили честта, оказана и на тримата ни, когато бе решено, че единият от тримата трябва да е жена. Затова предполагам, че оглавяването на многобройни комитети, работата в много комисии, включването в скучни проучвателни групи по теми, от които не разбирах почти нищо, и говоренето пред малки и големи събрания трябва да е изглеждало нещо значимо. И след всичкото това време, през което се опитвах да реша дали имам право да бъда тук, щастлива съм, че ме взеха. Щастлива съм, че съм тук. Ако не бях тук, щях да съм никъде, господин Монах, защото не мисля, че някога бих успяла да се убедя и да повярвам в дефиницията ти за вечната душа.

Не е моя дефиниция, възрази монахът. Аз също не вярвам във вечния живот. Опитах се да повярвам, защото в основата на работата ми трябваше да е вярата. А освен тава се страхувах от смъртта, както и от живота, предполагам.

Приел си назначението тук с нас, рече дамата, заради страха ти от смъртта, а аз заради честта — защото не ми е присъщо да отхвърлям честта и уважението. Мислех, че могат да ме изиграят и да попадна в нещо, за което да съжалявам, но съм искала да бъда център на вниманието твърде дълго, за да ми е органически невъзможно да откажа. Най-малкото, казвах си, това е начин да напусна сцената с повече почести, отколкото някога съм си мечтала.

Сега мислиш ли, попита ученият, че се чувстваш добре? Убедена ли си, че е било правилно да приемеш?

Убедена съм, отговори тя. Даже започвам да забравям, което възприемам за благословия. Спомням си само Рони, Дъг и Алфонс…

Кои са те, запита монахът.

Мъжете, за които съм била омъжена. Тези и още двама, чиито имена не мога да си припомня. Нямам нищо против да ти го кажа, макар да имаше време, когато бих била против, защото бях до известна степен кучка. По-скоро царска кучка може би, но все пак мръсна кучка.

Струва ми се, каза ученият, че работим както е било предвидено. Само ни е необходимо може би повече време от предвиденото. Но вероятно след още хиляда години ще можем да станем това, което се е очаквало от нас. Откровени сме със себе си и един с друг и си представям, че това трябва да е част от целта. Не можем да се освободим напълно от човешкия си характер за толкова кратко време. На човешката раса са й били необходими два милиона години, за да развие тези човешки качества, и те не са нещо, което може да се захвърли като стари дрехи.

А ти, господин Учен?

Аз ли?

Да, какво ще кажеш за себе си? Ние двамата най-сетне сме откровени. Какво ще кажеш за себе си?

За мен ли? Никога не съм мислил за това. Никога не е имало съмнение. Всеки учен, особено астроном като мен, би продал душата си, за да замине. Като ми дойде това на ум, фигуративно, може да съм продал душата си. Използвах подкупи, за да бъда включен в този конгломерат на интелектуалността или наричайте го както искате. Ходатайствах, за да бъда избран. Бих се борил за това. Помолих някои приятели в лични и тайни разговори да подкрепят кандидатурата ми. Бих направил всичко. Не разглеждах избора си като чест. Не постъпвах като вас от страх, въпреки че в известен смисъл може и да е така. Остарявах, знаете, и започвах да изпитвам ужасното чувство, че ми е останало малко време, че пясъкът изтича. Да, като си помисля, може да съм изпитвал някакъв страх, неосъзнат страх. Но в основата бе чувството, че не бива да допусна да потъна в мрака на забвението, когато имаше да се прави още толкова много. Не че това, което наблюдавам сега, или заключенията, до които стигам сега, биха имали влияние върху земната наука, тъй като аз вече не съм част от Земята.

Но в крайна сметка не мисля, че това е имало някога значение. Работата ми не е била предназначена за Земята или за колегите ми, а за мен — за мое собствено удовлетворение и задоволство. Не търся аплодисменти. За разлика от вас, скъпа госпожо, аз стоя скрит. Отбягвах рекламата, не давах интервюта и не пишех книги. Разбира се, имаше доклади, за да споделя откритията си с колегите, но нищо за човека от улицата. Смятам, че ако се обобщи, ще излезе, че съм — или бях изключително егоистичен. Не се интересувах от никого другиго, освен от себе си. Сега се радвам да споделя, че намирам съжителството си с вас двамата твърде приятно. Сякаш сме стари приятели, макар никога по-рано да не сме били приятели и вероятно никой от нас тримата да не е истински приятел на другите двама според класическата дефиниция за приятелството. Но ако се спогаждаме, мисля, че при тези обстоятелства можем да го наречем приятелство.

Що за екипаж се оказва, че сме били, рече монахът. Егоистичен учен, жадна за слава жена и монах, който се е страхувал.

Какво?

Вече не се страхувам. Няма нищо, което да може да засегне мен или който и да е от вас. Постигнахме го.

Имаме още дълъг път да извървим, каза ученият. Няма ни място, ни време за самодоволство. По-скромно, по-скромно.

Бил съм скромен през целия си живот, отвърна монахът. Омръзна ми да бъда скромен.