Планетата на Шекспир

18

— Има нещо нередно — рече Илейн. — Нещо не е на мястото си. Не, може и да греша. Но има нещо, което не открихме. Нещо се очаква да се случи тук може би не точно с нас, но се очаква.

Беше напрегната, почти скована и в съзнанието на Хортън изплува споменът за стария сетер, с който някога бе ходил на лов за пъдпъдъци. Чувството на очакване, на известност и не съвсем известност, ходенето на пръсти с изострени сетива.

Той стоеше, изчаквайки, и накрая, с видимо усилие, тя се отпусна.

Илейн го погледна с умоляващи очи, молеше да й повярва.

— Не ми се смей — каза тя. — Знам, че тук има нещо, нещо твърде необикновено. Не знам какво е.

— Не ти се смея — успокои я той. — Имам ти доверие. Как обаче…

— Не знам — отвърна бързо тя. — Едно време, в ситуация като тази, аз самата не бих повярвала на себе си. Но вече си вярвам. Случвало се е и преди, много пъти. Сякаш е някакво предусещане. Като предупреждение.

— Мислиш, че може да е опасно.

— Няма откъде да знам — рече Илейн. — Това е просто усещане за нещо.

— Нищо не сме намерили досега — каза Хортън и наистина бе така.

В трите постройки, които бяха изследвали, нямаше нищо освен прах, гниещи мебели, глинени съдове и стъкло. Може би за един археолог биха имали някакво значение, рече си Хортън, но за тях двамата означаваха просто старост, мухлясала, прашна, повтаряща се старост, която бе едновременно безполезна и потискаща. Някога в далечното минало тук са живели разумни същества, но неопитните му очи не откриваха никаква следа какво са правели тук.

— Често съм си мислила за това — продължи тя. — Чудила съм се над него. Защото не съм единствената, която го притежава. Има и други. Нова способност, придобит инстинкт — няма как да се разбере. Когато хората навлезли в космоса и кацнали на непознати планети, били принудени да се адаптират към — как да го нарека? — невероятното може би. Трябвало да усвоят нови методи за оцеляване, нови начини на мислене, нови чувства и сетива. Може би притежаваме именно това, нов вид усещане, ново възприятие. Пионерите от Земята, когато настъпвали в неизследвани области, развивали нещо такова. Първобитните хора навярно са го притежавали. Но на старата населена и цивилизована Земя дошло време, когато вече нямало нужда от това и то било загубено. В цивилизована околна среда рядко имало изненади. Човек доста добре знаел какво може да очаква. Но когато тръгнал към звездите, изпитал отново нужда от старото си предусещане.

— Не го търси в мен — каза Хортън. — Аз съм един от хората, живели на това, което наричаш цивилизована Земя.

— Цивилизована ли беше?

— За да ти отговоря, трябва да дефинираш понятието. Какво значи цивилизован?

— Не знам — рече Илейн. — Никога не съм виждала напълно цивилизован свят — не в смисъла, в който е била цивилизована Земята. Или не мисля, че съм виждала. Днес човек не може да е сигурен. Ти и аз, Картър Хортън, идваме от различни епохи. Вероятно ще има моменти, в които единственото правилно поведение за всеки от нас ще бъде да проявява търпимост към другия.

— Говориш, сякаш си виждала много светове.

— Виждала съм — отвърна тя. — По време на това картографиране. Пристигаш на едно място, оставаш ден-два, — е, може би и повече, но никога твърде дълго. Само толкова, колкото да направиш известни наблюдения и да нахвърлиш някакви бележки, да добиеш представа какъв свят е този. Така че да можеш да го разпознаеш, ако попаднеш отново на него. Защото важното е да се разбере дали тунелната система ще те върне някога на място, на което вече си бил. На някои планети ти се иска да останеш по-дълго. Случва се да откриеш наистина приятно място. Но такива има малко. Най-често се радваш, че си тръгваш.

— Искам да ми кажеш нещо — рече Хортън. — Нещо, за което се питам. Ти участваш в тази картографска експедиция. Поне така я наричаш. На мен ми изглежда повече като да гониш вятъра. Шансовете ти не могат да са по-големи от едно на милион и все пак…

— Казах ти, че има и други.

— Но дори и да сте милион, само един от вас би имал шанс да попадне на свят, който е бил посетен по-рано. А когато само един от вас би намерил обратния път, това е губене на време. Би трябвало да има неколцина от вас, които да са успели, за да съществува статистическа вероятност тунелите да могат да се картографират или изобщо да започне картографирането им.

Илейн го изгледа студено.

— Там, откъдето идваш, ти си чувал естествено за вяра.

— Разбира се, че съм чувал за вяра. Вяра в самия себе си, вяра в собствената си страна, вяра в собствената си религия. Какво общо има това тук?

— Често вярата е всичко, което човек притежава.

— Вяра — каза той, — е да мислиш, че нещо е възможно, когато си съвсем сигурен, че не е.

— Защо си толкова циничен? — попита тя. — Защо си толкова късоглед? Защо си толкова материалистичен?

— Не съм циничен — отговори Хортън. — Просто пресмятам шансовете. И ние не сме късогледи. Ние, спомни си, бяхме тези, които първи тръгнахме към звездите и можахме да го сторим, да убедим себе си да го сторим именно въз основа на материализма, който, изглежда, презираш толкова много.

— Вярно е — съгласи се тя, — но не за това говоря. Земята е едно, а звездите са друго. Когато попаднеш всред звездите, стойностите се променят, гледните точки се изместват. Има един древен израз — играта е различна, — можеш ли да ми кажеш какво означава този израз?

— Предполагам, че се отнася за някакво явление в спорта.

— Имаш предвид онези глупави упражнения, които са се изпълнявали някога на Земята?

— Вече няма ли такива? Никакви спортни събития?

— Толкова много има да се прави, толкова много да се учи. Нямаме повече нужда да търсим изкуствени забавления. Нямаме време, а даже и да имахме, никой не би се интересувал.

Илейн посочи една постройка, погълната почти изцяло от храстите и дърветата.

— Мисля, че е тази — рече тя.

— Тази ли?

— Тази, където е странното. Където е нещото, за което говорех.

— Да влезем ли и да видим?

— Не съм напълно сигурна — отвърна тя. — Да ти кажа право, малко ме е страх. От това, което можем да намерим, нали разбираш?

— Никаква ли представа нямаш? Твърдиш, че можеш да усещаш дали има нещо. Възприятието ти не се ли простира дотолкова, че да ти подскаже най-малкото някакъв признак?

Илейн поклати глава.

— Единствено, че е странно. Нещо необикновено. Може би ужасяващо, въпреки че не изпитвам истински ужас. Просто трепване на съзнанието ми, страх от необичайното, от неочакваното. Просто това ужасно предусещане за нещо.

— Трудно ще е да се промъкнем вътре — каза Хортън. — Растителността е доста гъста. Бих могъл да се върна до лагера и да донеса едно мачете. Мисля, че бяхме взели някакво.

— Няма нужда — рече тя и извади оръжието си от кобура на колана си. — Това ще прогори пътека.

Беше по-голямо, отколкото изглеждаше в кобура, островърхо и някак си тромаво. Той го изгледа.

— Лазер?

— Предполагам. Не знам. Не е само оръжие, но и инструмент. На родната ми планета това е стандарт. Всеки носи по един такъв. Можеш да го настройваш, виж… — Илейн му показа циферблата, вграден в ръкохватката. Тънък режещ лъч, широк конус, каквото поискаш. Но защо питаш? Ти също носиш такъв.

— Различен е — обясни Хортън. — Доста грубо оръжие, но ефикасно, ако знаеш как да си служиш с нето. Изхвърля метална топчица. Куршум. Четиридесет и пети калибър. Оръжие, не е инструмент.

Илейн сви вежди.

— Чувала съм за принципа — каза тя. — Много древна идея.

— Може би — допълни Хортън, — но до момента, когато напуснах Земята, бе най-доброто, с което разполагахме. В ръцете на човек, който познава действието му, то е точно и много смъртоносно. Висока скорост, огромна възпираща мощ. Работи с барут — нитрат, мисля, може би кордит. Не познавам добре химическата му страна.

— Но барутът — изобщо никакво сложно вещество — не би могло да се запази през всичките тези години, докато си бил на кораба. С времето би се разпаднало.

Хортън й отправи учуден поглед, изненадан от познанията й.

— Не съм се замислял над това — рече той. — Но е вярно. Преобразователят на материя, разбира се…

— Имате преобразовател на материя?

— Така ми каза Никодим. На практика аз не съм го виждал. Никога не съм виждал преобразовател на материя, да си призная. Нямаше такива, когато ни потопиха в студения сън. Създадени са по-късно.

— Още една легенда — промълви Илейн. — Изгубено изкуство…

— Съвсем не — протестира Хортън. — Технология.

Тя вдигна рамене.

— Каквото и да е — изгубено е. Ние нямаме преобразователи на материя. Както казах, това е още една легенда.

— Хубаво, ще видим ли сега — запита Хортън — какво е нещото, за което говориш, или ще…

— Ще влезем и ще видим — рече Илейн. — Ще го наглася на минимум.

Вдигна инструмента и от него изскочи бледосин облак. Храсталакът се изпари със зловещо съскане и прах изпълни въздуха.

— Внимателно — предупреди той.

— Не се безпокой — отвърна тя остро. — Знам как да го използвам.

Очевидно бе, че знаеше. Проряза добре оформена тясна пътека, като заобиколи едно дърво.

— Няма нужда да го изгаряме. Би било прахосничество.

— Чувстваш ли го все още? — попита Хортън. — Странното. Можеш ли да определиш какво е?

— Още е там — каза тя, — но все така нямам никаква представа какво е, както и преди.

Прибра пистолета в кобура и Хортън, като освети напред с фенерчето, влезе пръв в сградата.

Вътре бе тъмно и прашно. Покрай стените стояха парчета разпадащи се мебели. Дребно животинче изпищя с внезапен ужас и се втурна през помещението, неясно движение в мрака.

— Мишка — рече Хортън.

— Вероятно не е мишка — възрази невъзмутимо Илейн. — Мишки има на Земята или поне така се казва в старите стихчета на бавачките. Имаше едно такова: Чело коте книжка, а в книжката — мишка.

— Значи стихчетата на бавачките са се запазили?

— Някои от тях — отговори тя. — Допускам, че не всички.

Пред тях се изправи затворена врата и като протегна ръка, Хортън я бутна. Вратата се разпадна и образува купчина върху прага.

Той насочи фенерчето напред и освети стаята от другата страна. Помещението пламна насреща им, хвърляйки блясък от златиста светлина в лицата им. Отстъпиха крачка или две назад и Хортън наведе фенерчето. После предпазливо го вдигна отново и този път през сиянието на отразената светлина видяха какво предизвикваше отражението. В средата на стаята, почти запълващ я, стоеше един куб.

Хортън наклони фенерчето, за да намали отражението, и като стъпваше бавно, влезе в стаята.

Светлината от фенерчето вече не се отразяваше в куба, а сякаш се поглъщаше от него, всмукваше се и се разпръскваше из вътрешността му, така че целият куб изглеждаше осветен.

В светлината висеше неподвижно едно създание. Създание — това бе единственото определение, за което човек можеше да се сети. Беше огромно, почти изпълваше куба. Тялото му се простираше отвъд границата на видимостта им. За момент изпитаха усещането за маса, но не просто за каквато и да е маса. Това бе усещането за живот в нея, нещо в очертанията му инстинктивно подсказваше, че масата бе жива. Нещо, което изглеждаше да е глава, стърчеше ниско долу от това, което можеше да е гръден кош. А тялото — беше ли това тяло? Тяло, покрито с оплетен филигран. Като ризница, помисли си Хортън, скъпоценен образец на златарското изкуство.

— Красиво е — възкликна удивена Илейн до него.

Хортън се чувстваше смразен — наполовина от учудване, наполовина от страх.

— Има глава — каза той. — Проклетото нещо е живо.

— Не е мръднало — отвърна тя. — А би трябвало. При първия досег със светлината би трябвало да мръдне.

— То спи — рече Хортън.

— Не мисля, че спи.

— Трябва да е живо — настоя той. — Ти го усети. Това трябва да е странното нещо, което си доловила. Все още ли не знаеш какво е?

— Ни най-малко — отговори Илейн. — Нищо, за което да съм чувала някога. Няма легенди. Няма разкази на старците. Абсолютно нищо. А е толкова хубаво. Ужасяващо, но хубаво. И тези фини, сложни фигурки. Облечено е в нещо — не, сега виждам, че това не е облекло. Инкрустациите са върху люспи.

Хортън се опита да проследи очертанията на тялото, но колкото пъти се опитваше, все не успяваше. Започваше добре и стигаше донякъде, след което очертанието изчезваше, потъваше и се размиваше в златистата мъгла, стелеща се в куба, губеше се всред спираловидните извивки на самата форма.

Направи крачка напред, за да погледне отблизо, и бе спрян — спрян от нищо. Там нямаше нищо, което да го спре; сякаш се бе натъкнал на стена, която не можеше нито да види, нито да усети. Не, не стена, каза си той. Съзнанието му френетически се мъчеше да намери някакъв вид подобие, с което да изрази какво се бе случило. Но, изглежда, нямаше такова подобие, защото нещото, което го бе спряло, бе просто нищо. Повдигна свободната си ръка и опипа пред себе си. Ръката му не срещна нищо, но бе спряна. Нямаше физическо усещане, нищо, което можеше да почувства или усети. Сякаш бе срещнал края на действителността, помисли си Хортън, сякаш бе достигнал място, откъдето не можеше да се отиде никъде. Като че ли някой бе прекарал черта и казал, че светът свършва тук, че няма нищо, което да се простира отвъд тази черта. Независимо какво виждаш или мислиш, че виждаш, там няма нищо. Но ако това бе вярно, рече си той, имаше нещо твърде нередно, защото можеше да вижда отвъд действителността.

— Там няма нищо — обади се Илейн, — но трябва да има нещо там. Виждаме куба и съществото.

Хортън отстъпи малко и в този миг златистото сияние на куба, изглежда, се разля и ги обгърна, направи ги част от създанието и куба. В тази златна мъгла светът сякаш пропадна и за момент те останаха сами, отделени от времето и пространството.

Илейн стоеше близо до него и като погледна надолу, той видя розата, татуирана на гърдата й. Протегна ръка и я докосна.

— Хубава е — рече гой.

— Благодаря, сър — отвърна тя.

— Нямаш нищо против, че й обръщам внимание?

Тя поклати глава.

— Бях започнала да изпитвам разочарование, че не си я забелязал. Трябва да си знаел, че е поставена там, за да привлича вниманието. Предназначението на розата е да служи като фокус.