Планетата на Шекспир

„Времето има определена миризма. Това може да не е нищо друго, освен моя приумица, но съм сигурен, че е така. Старото време би било кисело и мухлясало, а новото време, в началото на сътворението, трябва да е било сладко, опияняващо и пищно. Чудя се дали, докато събитията се движат към своя непредугадим край, нас не ни замърсява парливият мирис на древното време, не ни заплашва по същия начин и със същата участ, както старата Земя бе замърсена от бълването на фабричните комини и от отровата на противните газове. Дали смъртта на вселената не се причинява от замърсяването на времето, от натежаването на смрадта на старото време, докато никакъв живот не би могъл да съществува повече върху никое от телата, образуващи космоса, замърсяване, което може би разяжда самата същност на вселената до отвратителното й разлагане? Дали това разлагане ще попречи дотолкова на физическите процеси, извършващи се във вселената, че те ще престанат да действат и ще настъпи хаос? И ако това е така, какво ще донесе хаосът? Не е задължително края на вселената, защото хаосът сам по себе си е отрицание на всякаква физика и на всякаква химия, допускащ навярно нови невъобразими комбинации, които биха нарушили всички предишни норми, предизвикващ безпорядъчност и неточност, които биха направили възможни някои неща, отречени сега от науката като немислими.“

„Такава може да е била ситуацията — мислех първо да кажа по времето на, но това би било явно противоречие, — когато, преди вселената да се е зародила, не е имало нито време, нито пространство, нито каквито и да са отправни системи, за да се определи тази голяма маса на нещото, чакащо да избухне, така че да започне съществуването на нашата вселена. За човешкия разум, разбира се, е невъзможно да си представи ситуация, в която не е имало нито време, нито пространство, освен че всяко от тях потенциално е съществувало в това космическо яйце, самото то загадка, която никой не може да си представи зримо. И все пак с разума си човек знае, че такава ситуация е съществувала, ако научното ни мислене е било правилно. Обаче възниква въпросът: Ако не е имало нито време, нито пространство, в каква среда е съществувало космическото яйце?“

„Възникването на разума, убеден съм, се стреми да наруши екологическото равновесие. На други светове разумът е най-големият замърсител. Природата изпада в безпорядък едва когато едно същество започне да управлява околната си среда. Докато не се случи това, съществува система от контролиращи и уравновесяващи действия, която работи по логически и разбираем начин. Разумът разрушава и променя контролиращите и уравновесяващите сили дори когато се опитва много старателно да ги остави както са били. Няма разум, който да може да живее в хармония с биосферата. Може да мисли и да претендира, че живее така, но неговата разумност му дава предимство, а винаги съществува подтик да се използва предимството за собствено облагодетелстване. Затова, макар разумът да е изключителен фактор за оцеляване, този фактор е с краткосрочно влияние и в действителност разумът се оказва най-големият разрушител.“

„Чувствам, че може би най-накрая постигнах разбирателство с това явление, което поради липсата на по-добро описание назовах часа на бога. Хищника, бедната душа, все още се възмущава и се страхува от него и предполагам, че аз също се страхувам, макар сега, след като съм живял с това дълги години и съм разбрал, че няма начин човек да се скрие или да се изолира от него, да съм започнал да го приемам като нещо, от което няма спасение, като нещо, което може за известно време да извади човек извън собствения му вътрешен свят и да го изложи на показ пред вселената, въпреки че в интерес на истината, ако бе въпрос на желание, човек би се поколебал дали да го излагат толкова често.

Проблемът, разбира се, е, че човек вижда и преживява твърде много неща, повечето от които — не, всичките — са неразбираеми и след събитието той остава да се държи само за неясната им форма, едновременно ужасен и учуден дали човешкият ум има средства и възможност да разбере повече от частица от всичко, на което е бил изложен. Понякога съм се питал дали това не би могло да е преднамерен метод за обучение, но ако е така, то обучението е пресилено, все едно да затрупа с огромни научни текстове глупав студент, непознаващ елементарните основи на материята, по която го обучават, и следователно неспособен да проумее макар и слабо принципите, необходими дори за мъгляво разбиране.

Питал съм се, казвам, но по-далеч от питането мислите ми по този въпрос не са стигали. С течение на времето постепенно се оформи мнението ми, че през часа на бога изживявах нещо, което въобще не е било предназначено за мен, нито за който и да е човек — че часът на бога, каквото и да е това, се поражда от някакво космическо същество, което ни най-малко не съзнава, че може да съществуват хора, което навярно би се разсмяло по своему, ако научеше, че съществуват хора като мен. Стигнах до убеждението, че това е като ефекта при разсейването при стрелба, просто съм попаднал в обсега на сачмите, разпилени от стрелбата по по-едър дивеч.

Но до това убеждение достигнах не по-рано от момента, когато по ясен начин ми бе дадено да разбера, че източникът на часа на бога най-малкото отчасти е осъзнавал съществуването ми и някак си е успял да се разрови надълбоко в паметта ми или в душата ми, защото веднъж, вместо да бъда изложен на показ пред космоса, бях показан разголен пред самия себе си, разтворено бе миналото ми и за неизвестно колко дълъг период преживявах отново, с леки промени, събития от миналото. Почти без изключение те бяха крайно неприятни мигове, изкопани от бунището на съзнанието ми, където са лежали дълбоко заровени, но които сега бяха извадени наяве и разтворени пред мен, докато аз се гърчех от притеснение и унижение при вида им, принуден да изживея отново някои части от живота си, които бях скрил не само от очите на другите, но и от самия себе си. И дори нещо по-лошо от тях, фантазии, които в моменти на отпускане са изпълвали мислите, спотаявани в дъното на душата ми, и от които съм бил ужасен, когато съм разбирал за какво мечтая. Те също бяха измъкнати издайнически от подсъзнанието ми и разгърнати в безжалостна светлина пред мен. Не знам кое е по-лошо — отварянето към вселената или разкриването на собствените ми тайни.

Така разбрах, че по някакъв начин часът на бога бе осъзнал съществуването ми — може би не точно като личност, а като петънце от мръсно и отвращаващо вещество, и ме бе пернал във възмущението си, че може да има такова нещо като мен, без да отдели време да ми направи нещо лошо, без да ме смачка, както аз бих смачкал буболечка, просто ме бе отхвърлил или се бе опитал да ме отхвърли настрана. И странно, аз се окуражих от това, защото, ако часът на бога само отчасти съзнаваше съществуването ми, тогава, казах си, от него не ме грози истинска опасност. А ако ми обръща толкова малко внимание, сигурно трябва да търси по-едър дивеч от мен и страшното при тази мисъл бе, струва ми се, че този едър дивеч трябва да е тук, на същата планета. Не само на същата планета, но в същия този участък от нея — трябва да е много близо до нас.

Напрягах си мозъка до пръсване в усилие да си представя какво би могло да е това и дали още е тук. Дали часът на бога не е бил предназначен за хората, обитавали изоставения сега град, и ако е така, защо силата, управляваща часа на бога, не знае, че тях ги няма? Колкото повече си мисля, толкова повече се убеждавам, че хората от града не са били целта, че часът на бога продължава да е насочен към нещо, което все още е тук. Търся какво може да е това, без да имам някаква представа. Преследва ме чувството, че всеки ден виждам целта и не я разпознавам. Да се мисли така е разстройващо и потискащо. Човек се чувства загубен и глупав, а понякога уплашен, и то не малко. Ако човек може да бъде толкова отдалечен от настоящето, толкова сляп за действителността, толкова нечувствителен към заобикалящата го среда, тогава наистина човешката раса е по-негодна и слаба, отколкото сме си мислили някога.“