Планетата на Шекспир

30

Значи пиесата свърши вече, каза дамата. Драмата приключи и можем да си тръгнем от тази объркана мръсна планета към чистия космос.

Влюбила си се в космоса ли? попита ученият.

Като такова нещо, каквото съм, отговори му дамата, не мога да се влюбя в абсолютно нищо. Кажи ми, господин Монах, какви неща сме ние? Ти успяваш да дадеш отговор на такива глупави въпроси.

Ние сме умове, отвърна монахът. Ние сме съзнания. Това е всичко, което се предполага да бъдем, но ние и досега не искаме да се освободим от различните боклуци, които някога сме носели в себе си. Вкопчили сме се в тях, защото мислим, че дават на всеки ни самоличност. Такъв е мащабът на нашата себичност и на нашето самомнение — че във формация, каквато сме ние, все още трябва да има стремеж към самоличност. И също така мащабът на нашето късогледство. Защото на нас ни се предлага далеч по-велика самоличност — общата на трима ни, — отколкото дребните индивидуални самоличности, за които продължаваме да настояваме. Можем да я постигнем единствено ако сами позволим на себе си да бъдем част от вселената — навярно можем да станем точно като вселената.

Аз ще определя, обяви дамата, как ще продължиш нататък. След като веднъж започнеш, никога не може да се каже колко далеч можеш да стигнеш. Как смееш да твърдиш, че ще станем част от вселената? Преди всичко нямаме никаква представа за това, какво би могла да е вселената, тогава как можем да си представим, че ще станем досущ като нея?

Има доста верни неща в това, което казваш, рече ученият, въпреки че не подлагам на критика начина ти на мислене, господин Монах, когато говоря така. В моменти на уединение са ми минавали някои твърде сходни мисли и тези мисли, трябва да призная, много ме смущават. Вярвам, че исторически човек е гледал на вселената като на нещо, развило се според чисто механистична еволюция, която може да се обясни, най-малкото отчасти, със законите на физиката и химията. Но една вселена с такъв произход, непредставляваща нищо повече от механистично творение, никога не би имала нещо, което приемливо да наподобява истински смисъл, понеже не е била създадена да го има. Механистичният подход е предназначен да обясни някакво действие, а не да дава някакъв смисъл, и той противоречи на цялата логика, която мога да призова, за да мисля, че такава е вселената, в която живеем. Вероятно вселената е нещо повече от това, макар да предполагам, че този е единственият метод, по който тя може да бъде обяснена от едно технократско общество. Питал съм се по какъв начин би могла да е построена, питал съм се с каква цел е била построена. Сигурно не е, казвам си, като обикновен съд, който съдържа материя, пространство и време. Определено смисълът й е повече от това. Създадена ли е, питам се, да бъде дом на разумни биологични същества и ако е така, какви сили са участвали в превръщането й в такова място, на практика какъв вид творение би трябвало да бъде, за да послужи за подобна цел? Или е била изградена просто като упражнение по философия?

Или навярно като символика, която не може да се възприеме, нито да се оцени преди онзи твърде далечен ден, когато последната дестилация на биологичната еволюция не произведе някой невъобразим разум, способен най-накрая да разбере смисъла и целта на вселената? Повдига се също така въпросът, какъв вид разум би се изисквало, за да се постигне такова проникновение. Необходимо е, изглежда, да има винаги някакво ограничение за всеки етап от еволюцията и човек няма как да бъде сигурен, че такова ограничение няма да изключи възможността да се създаде разум, способен да разбере вселената.

Може би, рече дамата, вселената не е предназначена да бъде разбрана. Този култ към разбирането може да не е нищо повече от погрешна черта на едно технократско общество.

Или на едно философско общество, предположи монахът. Може би е по-вярно за философско общество, отколкото за такова, което е технократско, защото техниката не се интересува от друго, освен машините да работят и равенствата да са изпълнени.

Мисля, че и двамата грешите, възрази ученият. Всеки разум трябва да се интересува. Един разум трябва задължително да се доведе до границата на възможностите си. Това е проклятието на разума. Никога не оставя съществото, което го притежава, да бездейства, никога не му позволява да си почине, тласка го все по-напред и по-напред. В последния миг от вечността то ще се задържи с нокти за ръба на последната бездна, ритайки и крещейки да хване и последната частица от това, което е преследвало. А то ще преследва нещо, бих се обзаложил, че ще е така.

Караш го да звучи толкова отблъскващо, каза дамата.

С риск, отвърна ученият, да прозвучи донякъде като думи на придаващо си важност нищожество или на безмозъчен патриот, бих казал отблъскващо, но славно.

Нищо от това не посочва някакъв изход за нас, рече монахът. Ще продължим ли да живеем още едно хилядолетие като три отделни, самовлюбени, егоистични самоличности, или ще си дадем възможност да се превърнем в нещо друго? Не знам какво ще бъде това нещо друго — равно на вселената, може би самата вселена или нещо по-малко. В най-лошия случай, мисля, свободен разум, отделен от времето и материята, способен да отиде където и да е, може би когато и да е, по наше желание, без това да смущава всичко останало от него, издигащ се над ограниченията, наложени от плътта ни.

Малко време ни оставяш, протестира ученият. Прекарали сме само едно хилядолетие в сегашното си състояние. Дай ни друго хилядолетие, дай ни още десет хилядолетия…

Това обаче ще ни струва нещо, забеляза дамата. Няма да го получим безвъзмездно. Каква цена, господин Монах, би предложил за него?

Страха си, отговори монахът. Пожертвах страха си и се радвам, че го сторих. Това не е никаква цена. Но то е всичко, което имам. Това е всичко, което мога да предложа.

А аз проклетата си гордост, рече дамата, и нашият Голям Учен егоизма си. Господин Учен, можеш ли да дадеш егоизма си?

Ще е трудно, отвърна ученият. Навярно ще дойде време, когато няма да се нуждая от егоизма си.

Е, добре, каза монахът, ще разполагаме с Езерото и часа на бога. Те вероятно ще ни дадат морална подкрепа и може би някой стимул — ако ще да е само стимулът да ги пратим по дяволите.

Мисля, заключи дамата, че накрая ще го постигнем. Не като пратим, както казваш, нещо друго по дяволите. Мисля, че в крайна сметка нещото, от което ще искаме да се отървем, ще бъдем самите ние. С времето така ще ни омръзне собствената ни дребнавост, че всеки от нас ще е щастлив да се слее с останалите двама. И може би накрая ще достигнем това благословено състояние, когато въобще няма да имаме отделни самоличности.