Планетата на Шекспир

23

Черепът на Шекспир висеше над вратата и им се хилеше — а миг преди това, каза си Хортън, не се бе хилил. Бе разговарял с него, както би говорил друг човек. Бе необичайно, но не и ужасно и той не се бе хилил. Двата му липсващи зъба не бяха приличали на нищо повече от два липсващи зъба, но сега в тях имаше нещо зловещо, което смущаваше. Вечерният здрач се бе спуснал и блясъкът на огъня, отразяващ се в полираната кост, правеше челюстите да изглеждат като че ли все още са в движение и придаваше премигващ ефект на дълбоката тъмнина на кухините, където някога са били очите.

— Ето че тази работа с часа на бога — рече Никодим, като огледа пържолите, — ужасно обърка готвенето ми. Парчетата месо са изпечени така, че почти да хрускат.

— И така е хубаво — каза Хортън. — Обичам яденето си по-сурово, но това няма особено значение.

До него Илейн, изглежда, излизаше от транс.

— Защо не ми каза? — укори го тя. — Защо не ме предупреди какво представлява?

— Няма как — обади се Хищника. — Как можеш да опишеш свиването на стомаха…

— Какво изпита? — рече Хортън.

— Уплаха — отвърна тя. — Но, от друга страна, бе прекрасно. Сякаш някой те поставя на върха на гигантска космическа планина, а цялата вселена е разгърната пред теб с цялото си величие и красота, с цялата си тъга. С цялата си любов и омраза, с цялото си съчувствие и пренебрежение. Стоиш там, крехко същество, брулено от вятъра, който помита световете, и отначало си сам и объркан, чувстваш се като че ли си на място, на което не си поканен, после обаче си припомняш, че не си искал да бъдеш там, но по някакъв начин си се озовал там, и тогава всичко ти се струва наред. Знаеш какво виждаш и то въобще не изглежда по начина, по който си си го представял — ако наистина си си представял някога това, което ще видиш, нещо, което никога не ти се е случвало, разбира се. Стоиш и го гледаш, отначало без разбиране, а после бавно започваш да разбираш съвсем малко, както ако някой ти казва какво представлява всичко това. И накрая започваш да разбираш, като използваш истини, чието съществуване не си подозирал, почти си готов да си кажеш, че така трябва да бъде, и тогава, преди да го кажеш, всичко изчезва. Точно когато се почувстваш готов да уловиш част от смисъла му, всичко изчезва.

Това е точно — така помисли си Хортън — или най-малкото точно така беше. Но този път за него бе различно, както бе писал Шекспир: може да е различно. А смисълът на това различие, причината за това различие?

— Този път го измерих — обяви Никодим. — Продължи по-малко от четвърт час. Изглеждаше ли толкова дълго.

— Доста по-дълго — отвърна Илейн. — Сякаш траеше цяла вечност.

Никодим погледна въпросително към Хортън.

— Не знам — каза Хортън. — Нямах много ясна представа за времето.

Разговорът с Шекспир не бе продължил твърде дълго, но когато се опита да пресметне по памет колко време бе прекарал в бобовото поле, не можа да направи дори предположение.

— При теб същото ли беше? — попита Илейн. — Почти същото като мен ли видя? Това ли бе, което не можеше да ми опишеш?

— Този път бе различно. Върнах се в юношеството си.

— И това ли бе всичко? — настоя Илейн. — Просто се върна в детството си?

— Това бе всичко — рече Хортън. — Не можеше да се реши да им разкаже за разговора си с черепа. Би звучало доста чудато и вероятно Хищника би изпаднал в паника, като го чуеше. По-добре бе просто да го премълчи, заключи той.

— Нещото, което искам — заяви Хищника, — е този час на бога да ни каже как да поправим тунела. Напълно ли си сигурен — обърна се той към Никодим, — че не можеш да направиш нищо повече?

— Нямам представа — отговори Никодим. — Опитах се да махна покритието на таблото за управление, но изглежда невъзможно. Опитах се да откъртя таблото, но скалата е твърда като стомана. Длетото отскача от нея. Тя просто не е скала. Била е променена по някакъв начин.

— Бихме могли да опитаме с магия. Измежду четиримата от нас…

— Аз не владея никаква магия — каза му Никодим.

— Нито пък аз — допълни Хортън.

— Аз владея някаква — рече Хищника, — може би госпожицата?

— Какъв вид магия, Хищнико?

— Магия с корени, магия с треви, магия с танци.

— Всичките са примитивни — отвърна Илейн. — Биха имали съвсем слабо действие.

— По самата си същност всякаква магия е примитивна — обясни Никодим. — Тя е призоваване от невежите на сили, чието съществуване се подозира, но в което никой не е сигурен.

— Не е задължително да е така — възрази Илейн. — Познавам хора, които владеят действена магия — магия, на която можеш да разчиташ. Основава се, мисля, на математиката.

— Но не на нашия вид математика — каза Хортън.

— Вярно. Не на нашия вид математика.

— Но ти не знаеш тази магия — рече Хищника. — Не разполагаш с математиката й.

— Съжалявам, Хищнико, нямам никакво понятие от нея.

— Вие разваляте магията ми — изрева Хищника. — Вие, всички вие ме проваляте по най-долен начин. На простата ми магия с корени и листа, и кора се присмивате с високомерие. После ми разправяте за други магии, които биха могли да успеят, които биха отворили тунела, но не знаете тези магии.

— Още веднъж много съжалявам — каза му Илейн. — Иска ми се заради теб да владеех тази магия. Но ние сме тук, а тя е някъде другаде и дори да можех да отида да я потърся, да намеря тези, които могат да боравят с нея, не съм сигурна дали бих могла да ги заинтересувам с такава задача. Защото те несъмнено ще са доста надменни хора и с тях не ще се говори лесно.

— Никой — рече прочувствено Хищника — не го е грижа. Вие, вие и тримата можете да се върнете на кораба…

— Можем отново да отидем при тунела сутринта — предложи Никодим — и да го разгледаме още веднъж. Може да забележим нещо, което сме пропуснали. В крайна сметка прекарах всичкото си време край таблото за управление и никой не обърна внимание на самия тунел. Вероятно ще открием нещо там.

— Ще го направиш ли? — попита Хищника. — Наистина ли ще го направиш за добрия стар Хищник?

— Да — отговори Никодим. — За добрия стар Хищник.

И това ще е краят, помисли си Хортън. Ще излязат утре сутринта и ще изследват тунела още веднъж. Като не намерят нищо, няма да могат да направят нищо повече — въпреки че, като се замисля, изразът е погрешен: досега те не са направили абсолютно нищо. След няколко хиляди години, ако се приемат за верни датите на Илейн, най-накрая те достигнаха планета, на която човек може да живее, и после си тръгнаха за спешна спасителна операция, която не доведе до нищо. Не бе логично той да си мисли за такива неща, каза си Хортън, но това бе истината. Единственото нещо със стойност, което бяха намерили, бяха изумрудите, а в тяхното положение не си заслужаваше да събират изумрудите от земята. Макар да бе възможно при повторно разсъждение да са открили нещо, което оправдаваше изразходваното време. Но то бе нещо, към което очевидно не можеха да имат никакви претенции. По всички правила на етиката Хищника трябваше да бъде наследник на Шекспир, което означаваше, че томчето на Шекспир трябваше да принадлежи нему.

Хортън погледна нагоре към черепа, закрепен над вратата. Бих се радвал на книгата, рече той на черепа, говорейки си наум. Бих искал да седна на спокойствие и да я прочета, да се опитам да изживея дните на изгнанието ти, да преценя лудостта и мъдростта в теб, като намеря без съмнение повече мъдрост, отколкото лудост, защото дори в лудостта може да има понякога мъдрост, да се опитам да свържа хронологически пасажите и бележките, които си нахвърлил толкова случайно, да разбера какъв човек си бил и как си се справил със самотата и смъртта.

Наистина ли разговарях с теб? попита той черепа. Не излезе ли извън измеренията на смъртта, за да установиш контакт с мен, може би специално за да ми съобщиш за Езерото? Или си търсил просто някой, някоя друга разумна твар, която би била способна да отхвърли естественото недоверие и тогава да разговаря с теб? Попитай Езерото, каза ти. А как се пита Езерото? Отиваш при Езерото и обявяваш: Шекспир каза, че мога да говоря с теб — така че почвай да говориш! И какво в действителност знаеш за Езерото? Може ли да е имало повече от това, което пожела да ми кажеш, но нямаше време да го сториш? Сега е безопасно да те питам всичко това, защото не можеш да ми отговориш. Въпреки че се стремя да повярвам, че съм разговарял с теб, като сега те бомбардирам с куп въпроси, на които знам, че няма да ми бъде отговорено от нещо във вид на изветрена кост, закачена над врата.

Не си казал нищо от това на Хищника, но не би му и казал, защото в лудостта си трябва да си се страхувал от него дори повече, отколкото си позволил да се разбере от написаното. Странен човек си бил, Шекспир, и съжалявам, че не съм те познавал, но може би сега ще те опозная. Може би те познавам по-добре, отколкото бих те познавал като човек от плът. Може би даже по-добре, отколкото би могъл да те опознае Хищника, защото аз съм човек, а Хищника не е.

А Хищника? Да, какво да се прави с Хищника? Защото сега настъпваше краят и някой трябваше да вземе решение какво да сторят за Хищника. Хищника — бедният проклет мърляч, непривлекателен и отвращаващ, и все пак нещо трябваше да се направи за него. След като бяха събудили надеждите му, не можеха просто да си тръгнат и да го оставят тук. Кораба — трябваше да попита Кораба, но се страхуваше. Дори не се бе опитал да се свърже с Кораба, защото, ако го стореше, когато го стореше, щеше да възникне въпросът за Хищника и той знаеше отговора. Отговор, който не искаше да чуе, отговор, който не би понесъл да чуе.

— Езерото вони силно тази нощ — каза Хищника. — Има моменти, когато вони повече от друг път, и ако вятърът идва оттам, просто не може да се живее.

Когато думите проникнаха в съзнанието му, Хортън отново се озова всред останалите, насядали край огъня, а черепът на Шекспир бе само едно бяло петно, разположено над вратата.

Смрадта бе наоколо, противната гнилост на Езерото, а отвъд кръга на светлината от лагерния огън се дочу свистене. Другите го чуха и главите им се извърнаха да погледнат в посоката, от която бе дошъл звукът. Като се напрягаха да чуят шума да се повтори, всички мълчаха.

Звукът се чу отново и сега се долови движение в тъмнината навън, като че ли част от мрака се бе помръднала, не движение, което можеше да се види, а усещане за движение. Малка част от тъмнината започна да сияе, сякаш една фасетка от нея се бе превърнала в огледало и отразяваше светлината на огъня.

Сиянието нарасна и вече, нямаше съмнение за движението в мрака — кълбо от по-дълбока тъмнина се търкаляше към тях, като свистеше.

Отначало то бе само загатнато, после започна да се усеща и сега, съвсем изведнъж, ясно забележимо, то се разкри — кълбо от мрак с диаметър около половин метър или повече, което се търкулна от нощта в кръга, осветен от огъня. С него дойде и вонята засилваща се воня, която обаче с приближаването на кълбото, изглежда, губеше част от остротата си.

На три метра от огъня кълбото се спря и зачака, черна топка с мазен блясък. Просто остана на място. Беше неподвижно. Без да шава, без да пулсира, без какъвто и да е знак, че някога се е движило или бе способно да се движи.

— Това е Езерото — рече Никодим, говорейки тихо, сякаш не желаеше да го смути или да го изплаши. — То е от Езерото. Част от Езерото, дошла на гости.

В групата цареше напрежение и страх, но не и завладяващ ужас, каза си Хортън, по-скоро страх от изненада и учудване. Като че ли кълбото бе много предпазливо, помисли си той, за да потисне страха им.

— Не е вода — обяви Хортън. — Днес бях там. По-тежко е от вода. Като живак, но не е живак.

— Значи тогава част от него може да стане на топка — заключи Илейн.

— Проклетото нещо е живо — изписка Хищника. — Лежи си там и знае за нас, шпионира ни. Шекспир казва, че нещо не е наред с Езерото. Той се страхува от него. Не смее да се приближи до него. Шекспир е най-изтъкнатият страхливец. Понякога казва, че в страхливостта има дълбока мъдрост.

— Има много неща — каза Никодим, — които не разбираме. Блокираният тунел, създанието, затворено във времето, и сега това. Имам чувството, че нещо ще се случи.

— Така ли е? — попита Хортън кълбото. — Ще се случи ли нещо? Да ни кажеш ли си дошло?

Кълбото не издаде никакъв звук. Не трепна. Просто стоеше и чакаше.

Никодим направи крачка към него.

— Остави го на мира — рече остро Хортън.

Никодим спря.

Настъпи мълчание. Нямаше какво да се прави, нямаше какво да се каже. Езерото беше тук, следващият ход бе негов.

Кълбото помръдна, потрепери и после отстъпи, търкаляйки се назад към тъмнината, докато от него не остана и следа, макар дълго след като изчезна на Хортън да му се струваше, че все още може да го види. Плискаше и шумолеше, докато се движеше, и накрая този звук заглъхна в далечината, а вонята, с която някак си бяха свикнали, започна да се разсейва.

Никодим се върна до огъня и клекна край него.

— Какво бе всичко това? — запита той.

— Искаше да ни види — простена Хищника. — Дойде да ни види.

— Но защо? — попита Илейн. — Защо искаше да ни види?

— Кой би могъл да знае какво би искало едно Езеро — отвърна Никодим.

— Има само един начин да се разбере — каза Хортън. — Ще отида да попитам Езерото.

— Това е най-налудничавото нещо, което някога съм чувал — рече Никодим. — Обстановката тук трябва да ти е подействала.

— Не мисля, че е налудничаво — възрази Илейн. — Езерото дойде да ни посети. Ще дойда с теб.

— Не, недей — възпротиви се Хортън. — Само аз ще отида. Всички вие ще стоите тук. Никой няма да идва с мен и никой няма да ме следи. Разбрано ли е?

— Слушай, Картър — каза Никодим, — не можеш просто да хукнеш…

— Оставете го да върви — изръмжа Хищника. — Хубаво е да се знае, че не всички хора са като страхливия ми приятел там над вратата.

Той скочи на крака и отдаде чест грубо, почти подигравателно.

— Върви, мой войнствени приятелю. Върви да срещнеш врага.