Перлата на феникса

Пещерите на Сянката

— Преди много, много години джуджетата започнали да дълбаят каменните недра на Планините на Забравата. В началото техният стремеж бил просто да изтръгнат ценни руди и скъпоценни камъни от скалните маси, но с времето те се привързали към своите тунели и започнали да ги правят все по-красиви и блестящи. С течение на времето те създали цели подземни градове, чиито слава и богатства били ненадминати в цяла Ралмия.

— Прокълнатия научил за силата и уменията на джуджетата и им завидял. Той насъскал своите верни хрътки — орки и троли срещу тях и отвратителната им гмеж изпълнила пещерите като мравуняк. В началото джуджетата се отбранявали смело от нападенията и ордите на Черната Сянка претърпели катастрофални поражения, и започнали да се страхуват от дребния, но смел народ.

— Тогава Безименния прибягнал до подлост. Той се обърнал за помощ към древен дракон, когото подмамил с обещания за непобедимост, като му рекъл, че съкровищата на джуджетата единствени подхождат на неговата власт и сила.

— Драконът се вслушал в двуличните слова на Вземедушеца и нахлул в недрата на Планините, сеейки огън и жупел. Срещу такъв враг дори джуджетата се принудили да отстъпят и така техните любими подземни градове били сринати и погребани под мощта на дракона.

— Минали години, Прокълнатия бил, макар и временно, надвит, а дори чудовищният му дракон се споминал от ръката на храбър рицар. Джуджетата обаче повече не можели да пристъпят в земите, осквернени от такова кръвопролитие и затова в тях отново нахлули орките и тролите, както и приспособяващите се към всичко гоблини. Други, по-слаби дракони, също се появявали от време на време и макар да били сянка на могъществото на техния древен предшественик, сеели ужас както в сърцата както на джуджетата, така и на тварите на Прокълнатия.

— Пещерите се покрили с плесен и били забравени, и само малцина от джуджетата запазили спомена за тяхното съществуване.

— Едно от тези джуджета съм аз.

Клаус отново издиша облак тютюнев дим, а очите му бяха леко насълзени.

— Днес моите братя се страхуват от подземния мрак, макар някога да са били негови господари. Това е дарът на Прокълнатия към нас. Ако той докопа Перлата на Феникса, съдбата на Пещерите на Блясъка — които днес наричам Пещери на Сянката — ще сполети цяла Ралмия.

Алекс премигна. Разказът му изглеждаше невероятен, но и много тъжен.

— Обещавам ти да попреча на Прокълнатия — каза той, подвластен на някакъв импулс.

Клаус го погледна топло, почти бащински:

— Не обещавай нещо, което не зависи от теб, синко — рече джуджето. — Но каквото мога да ти помогна, ще го направя. От твърде дълги години Злият определя съдбините на нашето селение. Какво пък, може би ти си този, който ще забие последния пирон в ковчега му.

— Смъртта на прокълнатия червей ще е празник на цяла Ралмия — свирепо отвърна Роло.

— Ничия смърт не е празник, моряко — тихо каза Лиянна. — Но съм съгласна с Клаус, че земята ни заслужава да си отдъхне.

Джуджето бавно стана.

— Пещерите са опасни. Ако реша да ви преведа оттам, ще трябва да ме слушате много внимателно. Първо, осигурете си топли дрехи и провизии от града. Храненето от покривката няма да е достатъчно. Студът в планините е нищо в сравнение с мраза, с който ще се сблъскате вътре в глъбините им. Също така ще трябва винаги да бъдете нащрек. Дръжте оръжията си готови за бой, тъй като гнусните твари на Прокълнатия и до ден-днешен пъплят безнаказано из безкрайните тунели. Не пийте вода от подземните езера, защото не знаете какво има в нея. Ако тръгнем, ще трябва винаги да вървим в група. Ако някой се отдели, ще се загуби и никой няма да го намери…

Алекс преглътна. Дори Роло изглеждаше леко пребледнял. Елфата обаче бе спокойна, сякаш страховете на младежите до нея бяха глупави и несъществени.

— Значи, първо ще отидем до града — каза тя — и до вдругиден ще гледаме да се върнем при теб. Къде се намира входът на пещерите?

— Високо — навъсено отвърна Клаус. — Предпочитам да ти покажа, а не да разправям наляво-надясно.

— Разбирам — кимна елфата. — Утре ще тръгнем за града. А сега като гледам, вече се е свечерило и е време за сън.

Така тримата легнаха някак си в малката къща, която джуджето учтиво им остави. Самият Клаус отиде да спи в обора при еленчето си.

На следващата сутрин станаха рано и тръгнаха към Каменодел. Валеше ситен рядък дъждец, който изпълваше телата им със студ. Свикналият с речни плавания Роло вървеше намусен, а Алекс имаше чувството, че всичко го боли. Лиянна ходеше мълчаливо пред тях, без да казва нищо.

— Кога смятахте да ми съобщите за Перлата — по едно време каза тя, а в гласа й ясно се четеше обида.

Роло внезапно се съсредоточи в пътя си и остави Алекс да отговори. Момчето се сконфузи.

— Ами… — започна той — аз разбрах, че ти се прибираш у дома си и…

— Реши да не ме натоварваш с излишни сведения, които например даваш на всеки срещнат моряк или джудже? — язвително подхвърли елфата.

— Аз… ъъъ… съжалявам. — Алекс се почувства страшно неудобно. — Не исках да те обидя.

Елфата не каза нищо. Момчето усети чувство за вина макар да не можеше да разбере къде точно бе сбъркало. От една страна не трябваше да разправя наляво-надясно за заръката, която изпълняваше, от друга — бе премълчало истината пред елфата, която действително изглеждаше по-надеждна от лукавия Роло и от, меко казано, странния Клаус.

Алекс тръсна глава. В началото си мислеше, че в Ралмия няма да се чувства така глупав и непотребен както у дома. Смяташе, че пътуването до този свят му дава шанс да направи нещо важно. Доверието, което му гласува Санарос, ласкаеше младежа и — трябваше да си признае — го беше накарало да си вирне носа. Голяма вина за това имаха и предметите, които архимагът му бе дал.

Роло обаче му бе показал, че и с тях той е едно обикновено момче, захвърлено по някаква странна прищявка в свят, който не е негов, но пък съдбата на който е изцяло в неговите ръце.

Алекс се опасяваше, че следващия път, когато влезе в сблъсък с някой от жителите на Ралмия, той няма да е така добронамерен като моряка — независимо от уроците по бой с меч, които Роло му даваше.

Лиянна го объркваше, но и му даваше някакво чувство за сигурност. Още не знаеше какъв импулс го бе накарал да я освободи, но откакто тя беше в групата, той се чувстваше по-спокоен. Може би причината беше във факта, че елфата е обикаляла Ралмия, а може би тайната се криеше в това, че не е човек… Така или иначе не можеше да забрави как тя успокои болката му, когато тялото му бе сковано от връхлитаща треска. Бе усетил съчувствието и загрижеността й. Роло, от друга страна, просто бе легнал да спи. Той не беше лош човек, но и не се грижеше много за своя спасител. Бе казал на Алекс да не пие студена вода и с това задълженията му се бяха изчерпали. Сега морякът му се пишеше съюзник, но Алекс все още не можеше да го усети като приятел. Още си спомняше жестокостта, с която Роло го преби по време на дуела им. С Лиянна не беше така. Той не знаеше какво чувства към нея, но чувстваше, че може да й се довери.

Може би и тя му имаше доверие, но сега я бе разочаровал. Е, да, имаше вътрешното усещане, че само истината може да убеди стария Клаус да им помогне. Вината не беше негова… Но в същото време май беше.

Той направи две-три бързи крачки и докосна Лиянна за рамото.

— Извинявай — каза й искрено.

Елфата се обърна, а в очите и се четеше изненада.

— Спокойно, Алекс — каза тя и се усмихна, — не ти се сърдя. — И го потупа по бузата.

— Но аз се сърдя на себе си — отвърна момчето и й разказа всичко.

Историята му започна трудно и колебливо, а гласът му от време на време неуверено прекъсваше. Когато свърши, слънцето бе превалило пладне.

— Дано ми вярваш — въздъхна Алекс.

Лиянна стисна ръката му.

— Вярвам ти — прошепна тя.

— Каменодел — прекъсна разговора им Роло.

И наистина, без никакво предупреждение иззад единия от завоите изникна градът, сгушен в една клисура. Слънцето бе грейнало през облаците и ситните капки дъжд създаваха дъга, опасала Каменодел като красива арка.

Гледката разведри тримата и те бързо се спуснаха до планинския град. Алекс бе смаян, когато влезе в него. Този град нямаше нищо общо с тези от родния му свят. Хората бяха много по-малко и всъщност… не бяха хора. Повечето жители на Каменодел бяха джуджета, които търчаха насам-натам, мъкнейки разни товари на гърба си. Имаше също така и гоблини — дребни зеленикави създания като библиотекаря Грец, които най-често продаваха сушено месо и сандвичи на преносими масички, отрупани с предлаганата от тях храна. Роло си взе нещо, подобно на баница и веднага го заръфа, но Алекс не посмя да си вземе нищо. Предпочете да се довери на покривката си.

Скоро обаче навлязоха в по-цивилизована част на града, в която имаше само джуджета, отворили различни магазини. От тях накупиха кожени одеяла и наметки, за които Клаус бе настоял, провизии от сушено месо, сухар и малко сирене, факли и по един резервен чифт дрехи, с който да могат да се преоблекат при нужда. Щом видеха лъскавата броня на Алекс, джуджетата слагаха безбожни цени на стоките си, но той за щастие имаше възможност да плати. В крайна сметка всичките разходи възлязоха на 30 златици, което силно го притесни.

— После ще мисля за парите — промърмори си той под носа.

Докато свършат всичко, над града се бе мръкнало и тримата трябваше да си търсят странноприемница. Такива в града имаше три и Алекс предпочете по-скъпата, въпреки жадния поглед на Роло към очевидно долнопробен хан, на входа на който се търкаляше един пиян гном.

Скъпата странноприемница носеше многозначителното име „До последен грош“ и Алекс замръзна щом видя съдържателя й зад тезгяха — огромен рунтав минотавър с халка на ноздрите и рога, които бе позлатил. Роло приближи Алекс и му прошепна на ухото:

— Каквото и да правиш, не го ядосвай.

Лиянна обаче не се стресна от звяра, а го приближи. Той я погледна без особен интерес.

— Какво ще желаете? — попита. Гласът му бе дълбок и гърлен.

— Три стаи, ако обичате — каза тя спокойно.

Минотавърът мълчаливо сложи три ключа на масата.

— Четири златици — съобщи той цената, — шест, ако ще желаете и вечеря.

Алекс сви рамене и плати желаната сума. Минотавърът го изгледа от глава до пети, после погледът му се спря на сабята на Роло.

— Не искам скандали, каквото и да става — рече той, визирайки оръжията на двамата. — Ако искате битки, отсреща е „Червения череп“.

— Няма да има проблем — обеща Алекс.

— Надявам се — заплашително изсумтя ханджията.

Тримата оставиха багажа и новите покупки в стаите си, след което се запътиха към столовата на приземния етаж. Алекс бе свалил доспехите си — всъщност за пръв път отиваше някъде в Ралмия без тях, ако не се броеше времето, когато спеше. Роло също бе оставил сабята си в стаята и одобрително кимна, когато видя Алекс невъоръжен.

— Минотавърът нямаше да ни приеме с оръжия — каза той, — а в заведение с такъв съдържател нито има кой да го открадне, нито може да стане побой.

— Дано си прав, моряко — обади се Лиянна.

Алекс се извърна към нея и устата му увисна. Елфата отнякъде се бе пременила с нова рокля, в която изглеждаше чудесно. Бе я купила в Каменодел и Алекс разбра защо го е направила. Изглеждаше страхотно. В един момент се усети, че я зяпа, изчерви се и с известно усилие на волята си затвори устата.

— Изглеждаш много добре — успя само да смотолеви и силно се изчерви.

Роло се подсмихна до него, а елфата отвърна:

— Много ти благодаря.

След което тримата влязоха в ресторанта на странноприемницата. Вътре бе пълно с хора — първите, които Алекс виждаше в града — и джуджета — добре облечени и охранени, и… Лиянна рязко си пое въздух.

Около една голяма маса се мъдреха фигурите на шест едри зеленикави създания, твърде големи, за да бъдат гоблини. Присвитите им жълти очи хвърляха преценяващи погледи наоколо, а по дебелите им бърни час по час прибягваше раздвоен език.

— Май трябваше да си вземем оръжията — тихо каза Роло.

Алекс се досети какви са създанията и все пак потръпна, когато Лиянна произнесе името им на глас.

— Орки.

Тримата обаче седнаха на една маса далеч от тях и хапнаха храната, която им бе поднесена — печено агне с картофи.

— Не мога да си представя как орк може да стъпи в джуджешки град спокойно и то в такава скъпа странноприемница.

— Тези са богати — каза Роло, — виж!

Алекс се вгледа в зелените същества и наистина забеляза, че дрехите им са от хубава вълна, а по грубоватите им пръсти блещукат скъпоценни камъни от пръстените им. Един от орките видя, че момчето го гледа и се ухили гадно, разкривайки острите си жълтеникави зъби.

Алекс преглътна и за момент му се прииска да бе останал с бронята си. Можеше да усети кога някой има враждебни намерения. В училище имаше способността да усеща кой е побойник, когато го заплашва и кой просто се перчи. Сравнени с мазната, зъбата, ухилена физиономия на орка и най-лошите побойници, нападателите по футбол, пушещи трева в предградията, изглеждаха като ангелчета.

— Не го гледай — предупреди Роло и момчето се сепна.

— Ох — изпъшка Алекс, — зловещи създания.

— Зловещи е доста меко казано — мрачно отбеляза Лиянна. — От най-древни времена те се заклели да служат на Прокълнатия. Оттогава насам добри орки просто няма. Всичките са зли и покварени. Не мога да повярвам, че са влезли в град като Каменодел, държан от техните отколешни врагове — джуджетата.

— С пари може да влезеш навсякъде — обясни Роло и се ухили цинично.

— Нещо, по което моя свят и Ралмия си приличат — мрачно измърмори Алекс.

— Преди не беше така — тъжно рече Лиянна, — дори гоблините, които никога официално не са били на страната на Черната Сянка, не пристъпяха в земи, владени от елфите или джуджетата.

— Гоблините лоши ли са? — учуди се Алекс.

— Те са нещо средно между орки и гноми — отговори му Роло. — Не са приятни.

— И винаги са били на страната на орките във войните им с другите раси. Твърдят, от страх — рече Лиянна.

— Питам — Алекс приглади назад косата си, — защото в Кралския замък библиотекарят е гоблин.

— Много странно — учуди се елфата, — как Санарос е допуснал такова нещо. Та…

— Не се бъркай в работите на магьосниците — вдигна пръст Роло, повтаряйки любимата си поговорка, — защото са тайнствени и опасни.

Иззад тях се чуха тежки стъпки. Алекс се обърна и видя съдържателя минотавър, който обикаляше заведението си. Той приближи орките и един от тях, особено мазен, дебел и отрупан с бижута, стана и излая нещо на някакъв неразбираем език.

— Як тарр ака чакк, Калеб сарр.

Минотавърът скръсти ръце на гърдите си и отвърна на същия гърлен език.

— Арр таккара, Юржаб. Ярро карра таккала!

— Орките и тролите имат свой език — обясни Лиянна на Алекс, който гледаше учуден и разтревожен. Магията, която превеждаше ралмийския на английски в ушите му, явно не действаше.

— Някои други раси, като гоблините и, както виждаш минотаврите, също го владеят — допълни елфата обяснението си за нечленоразделната реч.

— Ако наричаш това сумтене език… — направи гримаса Роло.

— Ерр ту кар та-панака тара, Калеб сарр — оркът вдигна ръце, сякаш е невинен за нещо. — Аррр каза-им. Нурр то елф тарр-и-ко, нурр-то-татака.

После добави на обикновен ралмийски:

— Няма да има проблеми, кълна се в Прокълнатия.

— Надявам се. — Минотавърът кимна с рогата си и се отдалечи.

Пътьом приближи Алекс и спътниците му и каза на Лиянна:

— Не се тревожете, лейди елф. Орките няма да ви закачат, нито вас, нито приятелите ви.

Сетне се отдалечи. Лиянна се усмихна.

— Явно минотавърът е решен да запази мира в заведението си.

— И по-добре — кимна доволно Роло.

Въпреки това, когато Алекс отново погледна орките и видя кривите им усмивки, стомахът му се сви на топка.

След вечеря тримата се разотидоха по стаите си. Когато Алекс остана сам, си даде сметка, че за пръв път откакто е напуснал Земята, има собствена стая. Тя беше малка, но спретната и уютна. Трудолюбиви гоблини, работещи за минотавъра бяха наклали огън в малка печка, която топлеше много добре. Алекс се съблече и се пъхна под топлата завивка на малкия креват.

Макар да бе изморен, младежът не успя веднага да заспи. Мислите за орка го притесняваха още, а зловещата му усмивка не му даваше мира. Накрая, когато все пак заспа, сънува странен сън, в който той играеше футбол с орките и те искаха да го съборят и да му вземат топката. Събуди се посред нощ за малко, пламъците в печката още пукаха приятно. Алекс се зачуди дали гоблините не са влизали пак да я разпалят, но бе уморен да мисли и за това, и бързо отново заспа, като този път сънят му бе спокоен.

На сутринта минотавърът, който се казваше Калеб, беше приготвил нова изненада за гостите, при това влизаща в цената на нощувката, а именно леген с гореща вода. Алекс с удоволствие се изкъпа, измивайки напластената по себе си мръсотия, а врялата вода го ободри и освежи. След като се изсуши и търка косата си до такава степен, че заприлича в главата на рус таралеж, той се облече и сложи сребърните си доспехи. Над тях наметна коженото си наметало и слезе по стълбичките, отделящи рецепцията на странноприемницата от стаите. Роло вече го чакаше. Морякът също се бе изкъпал и бе сложил любимата си кърпа на главата, макар тя да бе леко разкъсана от дуелите помежду им. Върху леките дрехи той се бе загънал с коженото наметало.

— О, Алекс — поздрави го той. — Радвам се, че дойде. Опасявах се да не се бавиш повече и от елфата.

Алекс вместо отговор му подаде част от багажа. Морякът взе торбите и ги поразклати.

— Тежат — констатира.

— По-добре отколкото да останем гладни, когато минаваме през Пеще… — започна Алекс, но Роло го прекъсна:

— Да, да, да — и го погледна предупредително.

Алекс схвана, че пак се е изтървал и си затвори устата. След малко дойде и Лиянна. Беше облечена в по-просто облекло от вчерашната рокля, но той се улови, че пак я зяпа и се изчерви.

— Да тръгваме, че Клаус ни чака — каза и отвори външната врата.

Студеният въздух го удари в лицето и го изненада доста. Роло също потрепери, когато излезе.

— Мразя студа — сподели той.

— Мирише ми на сняг — допълни Лиянна, — да побързаме към Клаус.

И така тримата се отдалечиха от странноприемницата „Последен Грош“.

Никой от тях не забеляза погледа на орка, който се бе спотаил зад стълбището откъм гърба им.

Когато троицата си тръгна, той слезе към ресторанта и каза на своя вожд Юржаб.

— Юкк таро караттака!

— Хеджаир — въздъхна богатият, отрупан със скъпоценности орк и махна с ръка на събратята си — Еджра!

В това време Алекс и спътниците му бяха сполучили да излязат вън от очертанията на град Каменодел и поеха обратно по планинските пътеки, водещи към дома на джуджето Клаус. Пътят им се стори по-тежък на връщане, тъй като бяха натоварени с покупките. Дори Лиянна носеше своята част от торбите и категорично отказа помощ от Алекс.

— Ще се измориш и ще се проснеш по средата на пътя — сряза го тя, обяснявайки защо не му дава да носи и нейния багаж, — тогава ще трябва да носим и теб.

Момчето бе обезкуражено от отговора и не му стана по-леко, когато Роло го приближи и намигвайки му, сподели:

— Да ти кажа, тя е по-силна от теб — сетне се ухили и продължи по пътя си.

Продължиха напред мълчаливо. Кожените наметала им помогнаха много, тъй като сух студ бе плъпнал по Планината, студ, който охлаждаше костите и изпиваше силите им. Когато към обяд стигнаха дома на Клаус, бяха доста изтощени. Дори коравият Роло се бе задъхал, а Алекс имаше чувството, че ще падне от умора.

Джуджето ги посрещна спокойно. Каручката с еленчето бе готова и Клаус им препоръча да сложат багажа си на нея. Всички с радост се освободиха от товара си, който джуджето подреди, поставяйки най-отдолу вълшебните предмети на Алекс, над тях храната и дрехите, а най-отгоре един странен инструмент от няколко тръби, свързани в голям мях, от който изкачаха причудливи клавиши.

— Какво е това? — попита Алекс заинтригуван.

— Нещо мое — отговори дружелюбно, но твърдо Клаус, — не го пипайте.

След кратка почивка, четиримата тръгнаха. Алекс се чудеше как престарялото джудже ще издържи на такъв поход и остана потресен, когато Клаус наложи темпо, което го остави препъващ се и изоставащ назад. Роло не бе много по-добре от него и накрая Лиянна помоли новия им водач да забави ход.

Джуджето се обърна изненадано назад, видя изплезилите езици младежи, изсумтя неодобрително и забави крачка.

— Далече ли е? — обади се по едно време Алекс.

— Пести си дъха, че и без това не ти достига — сряза го Клаус. — До входа на пещерите ще пристигнем едва утре. Но скоро ще спрем при едно дърво, в което има огромна хралупа. Там ще пренощуваме.

— Страхотно — коментира с облекчение Роло.

— Препоръката за пестенето на дъха важи и за тебе — остро изсумтя джуджето и продължи равномерния си ход.

Постепенно започна да се мръква, а обещаното от Клаус дърво така и не идваше. Въздухът стана още по-студен и излезе пронизващ вятър, носещ снежинки. Алекс вървеше механично напред, никога не си бе представял толкова тежък преход. Баирите бяха стръмни, а по пътеките се срещаха остри скали, които трябваше да заобикалят.

Накрая, когато стана съвсем тъмно, стигнаха огромно борово дърво, хванало се по уникален начин за скалите и образуващо нещо като тунел с грамадната си, отворена и от двете страни, хралупа.

— Тук ще отседнем — каза късо Клаус, спря еленчето и без да се бави напали малък огън пред хралупата.

Лиянна се отпусна до дървото и го прегърна.

— Толкова е силно — каза тя и се усмихна. — Когато се отдели от гигантското стебло, заредена от неговата сила, тя изглеждаше така, сякаш бе спала три дни.

— Полезен номер — отбеляза Клаус.

Алекс и Роло не бяха елфи и не владееха такива номера. Двамата с пъшкане се стовариха на земята. Краката на Алекс го боляха страшно и когато свали обувките си, видя, че целите му ходила са в мехури. До него пък Роло трепереше от студ.

— Не ви е срам — обади се джуджето. — Въоръжени до зъби млади мъже, а в ходенето бяхте надвити от един старец и една жена.

Клаус приближи двамата. Първо се спря на Роло и отметна наметалото му. Като видя тънката му моряшка риза, поклати глава неодобрително и отиде до каручката.

Върна се от нея с няколко вълнени пуловера, които му подхвърли.

— Облечи това, иначе до утре ще замръзнеш.

Сетне отиде до Алекс и погледна разранените му ходила. С тежка въздишка извади кутийка с някакъв крем и внимателно ги намаза. Момчето в началото потръпна, но сетне усети как болката в тях се успокоява. Клаус му даде нещо като тънки терлици, които му препоръча да сложи на краката си още отсега и да ги остави там и като си слага ботушите.

— Не си свикнал да ходиш по такъв път — обясни джуджето, — но това ще ти пази краката. Как се чувстваш, топло ли ти е или студено?

Оказа се, че Бронята на Сребърната Луна пази телесната температура и не позволява на приносителя си да се охлади, което бе добре дошло за Алекс и приятно изненада Клаус.

След краткия преглед Алекс и Роло разпънаха вълшебната покривка и като озверели изядоха появилата се от нищото яхния. След като утолиха глада си, двамата със стон се проснаха един до друг и веднага заспаха.

Алекс се събуди с усещането, че му е студено и бавно отвори очи. Чувството не го лъжеше. През нощта бе валял сняг и докъдето погледът му стигаше, всичко бе бяло.

Момчето полека стана и се огледа. Лиянна и Клаус си говореха тихо за нещо и закусваха. Обикновено ранобудният Роло все още спеше.

— Добро утро — каза сънено младежът.

Джуджето се обърна:

— Добро да е. Хубаво си поспахте като гледам, вече е време да тръгваме.

Клаус стана и разбуди Роло. Морякът се разшава със сумтене и с недоволен поглед огледа снежната шир около себе си.

— Сега ще трябва да вървим в снега, нали? — попита той.

— Освен ако не знаеш да летиш — отвърна с насмешка Клаус.

След кратка закуска четиримата отново тръгнаха на път. Мрачните опасения на Роло за снега бяха верни и двамата с Алекс се запрепъваха в натрупалата снежна покривка. Лиянна нямаше такива проблеми и ходеше някак ефирно, а джуджето си бе сложило нещо като снегоходки, с които почти не потъваше. За щастие снегът не бе чак толкова дълбок и поне хрупаше приятно, иначе Алекс щеше да полудее през този преход.

Колкото по-нависоко се изкачваха, толкова по-хладно ставаше. Дъхът им излизаше на пара от устите им, а няколко пъти Алекс помоли и за кратки почивки, колкото да си поеме въздух. Клаус не одобряваше това, но за изненада на момчето, Роло го подкрепи в молбата му.

По едно време групата се спусна надолу по една странична пътека. Тя бе заслонена от скали отвсякъде и затова вятърът не ги измъчваше. Слизането се видя нелека задача за Алекс и Роло, които трябваше да внимават да не се хлъзнат, но Лиянна буквално тичаше върху снега и личеше, че е в добро настроение.

— Ето едно място — радваше се тя, — което все още е чисто и неопорочено.

Клаус не каза нищо, но сбръчканото му лице се разшири в топла усмивка.

Най-накрая стигнаха малка долчинка, където пътят свършваше. Пред тях се издигаше огромна черна скала.

— Това е мястото — каза джуджето и бръкна под кожуха си, откъдето извади голям метален ключ.

— Довечера, когато месечината изгрее, светлината й ще очертае вратата и ще можем да влезем. А сега — джуджето се обърна към Алекс, — най-добре извади тази твоя покривчица.

Момчето радостно изпълни заръката и скоро за четиримата спътници изникнаха ястия, които всеки от тях обичаше най-много… и които изглеждаха страшно нелепо едно до друго.

Защото за Алекс се появи меню от сусамен бургер с панирано пилешко месо и пържени картофки; за Роло — скумрия на скара с лимон, за Клаус — овнешка яхния, а за Лиянна — салата от всевъзможни плодове.

Всеки от четиримата си хапна до насита и след обяда се почувстваха значително по-добре. Алекс дори се облегна на скалата и затвори очи от удоволствие. Роло също изглеждаше много доволен и поздрави момчето:

— Ти си страхотен приятел.

Алекс се поусмихна и полека задряма. По едно време чу шепота на Роло в ухото си:

— Сложи си шлема.

Момчето отвори очи и видя как Роло му подава красивия елфически шлем в ръцете.

— Какво… — недоумяваше Алекс, докато си го слагаше на главата, а морякът се отдръпна от погледа му, за да му разкрие пет едри силуета, които слизаха по пътеката.

Смръщеното изражение на Лиянна и свитите устни на Клаус не му бяха необходими, за да разпознае слизащите.

Орки.

Не след дълго те доближиха, чакащите спътници. Водеше ги огромният, дебел орк с бижутата, сега завит с кожух и сложил голяма ушанка на главата си. Зад него бяха и останалите, в същите облекла и със същите кръвожадни, алчни изражения, застинали на лицата им.

— Махнете се оттук — тихо, но твърдо им каза Клаус.

Пръстите му галеха странния инструмент с много тръби и копчета, който бе отгоре на каручката му. Еленът изпръхтя тревожно.

— Веднага — избоботи в отговор оркският вожд, — веднага щом малчото ни даде хубавите си доспехи и парите, които носи.

— И аз се опитах да ги взема — каза Роло и се усмихна, при което зъбите му се оголиха заканително. В ръката му блесна сабята, — не се получи.

Алекс също изтегли меча си и преглътна. Застана по-близо до Лиянна, за да я защити в случай на нужда.

— Хей, по-кротко — отстъпи крачка назад оркът.

Спътниците му се разхилиха злобно и стиснаха здраво ятаганите си.

— Не знаете с какво се захващате — обади се отново Клаус.

Лиянна се огледа разтревожено. Тя не бе войн. Ставаше опасно за нея.

Оркският вожд вдигна примирено ръце, сетне се почеса по главата… и изтегли иззад гърба си огромен арбалет, който насочи към елфата.

— Играта свърши, деца — каза той и се ухили, — парите, богатствата и оръжията. След това ще си помисля какво да правя с вас.

Смехът на орките зад гърба му бе красноречив.

— Ако се възпротивите, тя умира — очите му блеснаха злобно, — дайте ми каквото искам и ще ви оставя на мира.

Роло се озъби в отговор.

— Защо не се пръждосаш… — каза той, вдигайки сабята си, — в геената, от която си изпълзял?

Оттук нататък всичко се разви много бързо. Оркският вожд изруга и стреля към Лиянна, която мълниеносно се отдръпна встрани… но Алекс бе по-бърз.

— Не! — извика той и инстинктивно се метна на пътя на стрелата. Тя го удари в гърдите, изкара му дъха и го запрати в скалата, където той се свлече омаломощен. В това време сабята на Роло прониза гърлото на мерзкото същество, което ги беше нападнало и то се свлече долу, хъхрещо зелена кръв. Миг по-късно Клаус натисна едно от копчетата на странния уред и от няколко негови тръби изхвърчаха шрапнели, които разкъсаха трима от оставащите орки. Последният се метна към Роло, но ловкият моряк с лекота блокира тромавата атака на ятагана и оркът падна, гърчещ се в предсмъртни конвулсии.

— Алекс, добре ли си? — попита Лиянна, трескаво спускайки се до поваления младеж.

Бронята го бе спасила от наранявания, но той се олюля, докато се изправи, наблюдавайки мъртвите орки. Гледката на окървавените и разкривени трупове го потресе дълбоко. Наистина младежът бе посякъл не малко блатни духове, но те бяха неестествени същества, разпадащи се в локва мътна вода. Това бяха твари от плът и кръв… В кръв…

В много кръв.

— О, Боже — прошепна той и се отпусна на скалата.

Стана му лошо и за миг му се стори, че ще повърне, но успя да го потисне. Заля го обаче пристъп на слабост и той щеше да се свлече на колене, ако Лиянна и Роло не бяха го подхванали от двете му страни.

— Добре ли си? — повтори Лиянна, в очите й се четеше истинска загриженост.

— Да — пресипнало отвърна Алекс. — Нищо ми няма. Просто…

— Не си виждал мъртви досега — каза разбиращо приближилият го Клаус.

Момчето кимна. Роло го потупа по рамото.

— Ще се оправиш. И аз бях така първия път.

Алекс свали шлема си и отпусна глава назад. Прохладният вятър посипа русите му коси със скреж.

— О, Боже — повтори той.

Още не можеше да осмисли станалото. Беше ужасно. Знаеше, че е нямало какво друго да се направи, но това не го правеше по-малко отвратително.

— Оставете ни — махна с ръка Лиянна и Роло и Клаус се отдръпнаха назад.

Елфата погледна момчето в очите и постави ръка на раменете му.

— Много съм трогната, че ме спаси, Алекс… Макар намесата ти да бе ненужна, глупава и опасна — усмихна се тя. — Но пък беше трогателна… Що се отнася до реакцията ти сега… — Лиянна замлъкна за миг, — и тя е затрогваща — че си огорчен от загубата, дори на този мерзък живот, какъвто е оркският. Имаш чувствителността не елф.

Алекс кимна глупаво. Все още бе в шок от станалото.

В този момент Лиянна наклони главата си, приближи я до лицето му и леко го целуна по устните.

— Благодаря ти, че си такъв, Алекс — каза елфата и се отдалечи от него, оставяйки го още по-объркан от преди.

След няколко часа луната изгря, осветявайки с призрачната си светлина четиримата чакащи спътници и останките от орките. Когато бледите й лъчи докоснаха скалата, в нея грейнаха очертания на порта, която Клаус отвори с металния си ключ. Отвътре зейна чернота.

— Палете факлите — рече джуджето, — навлизаме в Пещерите на Сянката.