Перлата на феникса

Библиотеката

Следобедът на Алекс Джаспърс преминаваше по изключително нещастен за него начин. Не че той по принцип беше щастлив. Напротив. Едва дванайсетгодишен се бе оказал сирак и то по изключително нелепа причина. Самолетът, с който родителите му идваха да го вземат обратно в Ню Йорк, падна. Така и не се разбра дали става дума за техническа повреда, за терористичен акт или пилотска грешка, а и едва ли имаше някакво значение. Алекс бе обречен да остане да живее при чичо си.

Въпросният чичо, човек на възраст и с много пари, не остана очарован. Той беше стар ерген и не обичаше други хора у дома си, освен ако не бяха важни гости. Родителите на Алекс изпращаха момчето си при него само през лятото заради чистия въздух в малкото градче Хадънсвил, но винаги го прибираха обратно за началото на учебната година. И при идванията, и при заминаванията на Алекс, Бърнард Джаспърс си оставаше в общи линии равнодушен.

Когато обаче се случи нещастието, чичо Бърнард се принуди да вземе Алекс за постоянно в своя дом. Като го стори, той записа момчето в кварталното училище и с това в общи линии забрави за него. Чичото беше богат човек, държеше местния вестник, и той поглъщаше цялото му време. Постоянно се ангажираше с различни обществени дейности, най-често грандомански и безплодни. През няколкото години съвместен живот Алекс видя как амбициозният му роднина губи кметски избори, кани известни певци на концерти и инициира строеж на овална писта край града — независимо, че жителите на Хадънсвил общо бяха по-малко от евентуалната публика за такова състезание.

Между всички тези разнородни дейности, единственото внимание, което чичото обръщаше на Алекс се проявяваше с някоя измачкана банкнота, придружена от великодушната фраза „Ето ти, десет долара, синко!“ или пък лъжебащинска загриженост, изразена с репликата „Как върви учението, синко, как са бележките?“. Бърнард не беше лош, в смисъл да тормози племенника си, но предпочиташе да не го забелязва. Тази отчайващата липса на каквато и да е заинтересованост към Алекс сериозно обезкуражи момчето. То търсеше различни интересни неща, с които да запълни времето си, но така и не намираше нещо, което да го грабне за дълго.

И макар да имаше огромна колекция от фантастични комикси в стаята си, те не му помагаха да се откъсне от заобикалящата го действителност. Не помагаха и купищата музикални дискове, които изслушваше без особено въодушевление. Разбира се, на слушалки. Чичо Бърнард никак не обичаше да вдигат шум в къщата му.

Алекс се представяше сравнително успешно и в училищния отбор по бейзбол. Последното му позволи да стане високо, снажно момче, което, благодарение и на пясъчнорусата си коса, привличаше вниманието на девойките в местното училище. Това бе факт, който по-скоро смущаваше Алекс, тъй като по природа бе срамежлив младеж — а и освен това му създаваше постоянни неприятности с местните момчета от отбора по футбол, които и така го считаха за „гражданче“ и „женчо“, а интересът на девойките към стеснителния младеж допълнително разпалваше тяхната завист и неприязън.

Така Алекс растеше с някакво смътно чувство за неудовлетвореност и безполезност. Той не можеше да си намери приказка със съучениците си, които — с известно основание — смяташе за глуповати и простодушни. Затова постоянно скучаеше, бе кисел и прекарваше часове и междучасия разлиствайки любимите си комикси с различни фантастични герои, които се борят с още по-фантастични злодеи.

Днес обаче той направи една грешка, която на някой би се видяла дребна, но предвид обстоятелствата, бе крупна — реши да чете комикс в часа по английски език.

При обикновени обстоятелства би било съмнително, старият учител да го забележи, но те, уви, не бяха обикновени. След три дни започваше Хелуин и една от училищните хубавици — висока, стройна девойка на име Джина — искаше да покани Алекс на бал. Той забеляза интереса й сравнително късно, но за сметка на това Бъди, безнадеждно влюбен в нея простак, чиято глава приличаше на топка от любимия му футбол, го знаеше през цялото време и реши да си отмъсти като вгорчи живота на своя неподозиращ вината си съперник. По принцип, ако следваше инстинктите си, Бъди просто щеше да набие Алекс, но това щеше да го направи злодеец в очите на Джина. Селският му ум измисли следната подлост — в средата на часа по английски той издебна правилния момент и извиси глас към учителя:

— Господин Хендрикс, Алекс чете комикси!

— Комиксът е един, Бъд — раздразнено отвърна уличеният във вина, на което целият клас се захили.

След миг обаче се възцари гробна тишина, тъй като Хендрикс пристъпи към набедения Алекс като хищник към жертвата си. Гърбавата му старческа фигура се изви като пергел над провинилия се ученик и с грачещ глас учителят каза:

— Да видя!

Алекс подаде комикса на Хендрикс, който го взе и прелисти със сбръчканата си ръка, до известна степен напомняйки на картинка от рисуваната книжка, която разглеждаше. В нея се разказваше на нощен супергерой, борещ се с радиоактивно чудовище, наричано Таласъм.

Хендрикс видя въпросния Таласъм и се захили — може би защото позна себе си в него.

— Много забавно, Джаспърс, — рече той — виждам, че проявяваш интерес към таласъмите. Сигурно ще си щастлив за утре да напишеш доклад за тези същества и тяхното отношение към Нощта на Вси Светии.

С това кратко изречение Хендрикс прати Алекс към училищната библиотека, където трябваше да чете за Хелуин и създанията, които според мълвата излизаха тогава. Това удовлетвори Бъди, чиито план проработи идеално — той се лепна за Джина и практически си осигури дама за бала.

Вместо с дами, Алекс сега щеше да се занимава с таласъми и тиквени маски, което до известна степен си беше и облекчение — момичетата доста го притесняваха. Край тях винаги се изчервяваше и оглупяваше. Младежът имаше неприятното подозрение, че това е естественото му състояние.

Госпожа Ядрълс, библиотекарката на училището, отново не му обърна никакво внимание, когато влезе, тъй като бе напълно вглъбена в някакъв любовен роман. Е, почти напълно — до нея имаше купа с пуканки.

Алекс намери секцията с фолклорните предания и започна да търси книга за Хелуин. Попадна обаче на книга с приказки на братя Грим, „1001 нощи“, старогръцка митология и книга с легендите за крал Артур. Младежът ги прегледа, търсейки нещо, което да свърши работа за доклада му, но не откри нищо съществено. Раздразнен, той обиколи рафта и погледна от другата страна, макар да знаеше, че там е историческата секция.

Попадна обаче на гледка, която го изуми. Този рафт на библиотеката изглеждаше дълъг и потъваше в дълбок коридор пълен с прашасали книги, които никога не беше виждал. Стената от обикновена мазилка се преобрази в каменна, като от старинен замък.

Алекс извърна трескаво назад глава, но Ядрълс все така четеше любовния си роман, нагъвайки пуканки. Момчето отново се обърна към рафта със странни книги. Нещо го накара да тръгне към него. Младежът хвърли поглед по стройно наредените заглавия. Те бяха написани със странни руни, но някак си Алекс ги разчиташе, макар че не му говореха нищо. „Транспортация и телепортация между отделните селения“, гласяха няколко особено обемисти тома, очевидно съставляващи крупно съчинение. „Магически оръжия и брони“, гласеше друга поредица.

— Какво по дя… — учуди се Алекс, когато едно заглавие хвана окото му.

То гласеше „Бестиарий на зверовете от Ралмия“. Алекс си беше купувал бестиарий за една от любимите си комиксови поредици и макар да нямаше представа какво е Ралмия, знаеше, че това е списък с чудовища. „Може да ми помогне за домашното“, каза си момчето и взе книгата. Тя бе много тежка и потънала в прах. Младежът се закашля. Страниците й не бяха от хартия, а от пергамент и изписани на ръка. В книгата имаше и рисунки на странни същества. Видя проклетите таласъми, но видя също дракони, хидри, минотаври, както и някакво създание, наричано Обитателя. То беше много грозно и люспесто, с огромна паст и няколко очи.

— Ъ-ъ-ъ!? — възкликна Алекс. — Дори и в сериите за Маскирания Отмъстител няма такива изроди!

После се сепна, че вдига шум в библиотеката и се огледа да види дали е обезпокоил библиотекарката.

Обаче нея я нямаше. Нито бюрото й. Нито каквато и да е позната част от библиотеката.

Алекс се огледа диво. Навсякъде продължаваше старинният коридор с рафтове, пълни с книги, пергаментови свитъци и папируси с неразбираемо звучащи заглавия и странни рисунки.

— Госпожо Ядрълс! — викна момчето, обаче отникъде не се чу отговор.

Алекс хукна в една посока, после в друга, но навсякъде виждаше една и съща картина — безкрайни рафтове в каменни коридори, които нямаше как да са в училището.

— Госпожо Ядрълс! — повтори той, повече от уплаха, отколкото с надежда, че наистина ще чуе отговор.

Алекс започна да се щура напосоки из грамадната библиотека, като с всеки изминал миг биваше обзет от все по-голяма паника. Струваше му се, че се оплита като пиле в кълчища, лутайки се из непознатия книжен лабиринт. По едно време обаче забеляза промяна — коридорът стана по-чист и по-поддържан, а книгите вече не изглеждаха така прашасали и захабени, макар че бяха все така странни и чужди за младежа.

Внезапно Алекс чу тътрене и застина.

— Госпожо Ядрълс? — запита той колебливо.

Иззад единия от рафтовете обаче се подаде нещо, което момчето определи в първия момент като извънземно. То беше много ниско, с дълга тъмносиня мантия, зеленикава кожа и рунтави вежди, под които някак нелепо стояха чифт очилца, поставени върху огромен нос.

Алекс зяпна.

— Кой си ти? — Гракна странното същество. — Стража! — сетне хукна да бяга.

— Хей, чакай! — Викна Алекс и реши да го последва.

Съществото тичаше изненадващо бързо за късите си крачка, но все пак младежът не бе в лоша форма и започна да го настига. Двамата приближиха огромна дървена врата, която явно беше изходът от библиотеката; тя рязко се отвори и през нея влетяха двама мъже със средновековни доспехи и мрачни изражения на лицата.

— Нарушител! — викна зеленото същество и се скри зад воините.

— Чакайте! — обърка се Алекс още повече от странната гледка на войници, излезли като от филм за крал Артур — аз…

Но стражите, точно както във филмите, не чакаха. Единият от тях вдигна обкования си с желязо юмрук и халоса момчето право по брадичката. Алекс изпъшка, описа полукръг във въздуха, сетне се стовари на земята и всичко потъна в мрак.