Перлата на феникса

С Перлата в ръце

Отплаваха от Пъкления остров почти веднага, бързайки да се отдалечат от отвратителното място дори сега, когато Обитателя вече го нямаше. Киара зададе курс към открито море, планирайки да намери устието на река Песнопойна и направо да ги отведе към Кралския замък. Алекс се бе прибрал в каютата си и не искаше да вижда никого, дори Лиянна. Момчето просто се метна на леглото си и заплака, за кой ли път през изминалите няколко часа. Стоя така, докато сълзите му не пресъхнаха и той не заспа безпаметен сън. Роло пък просто седна под едно от платната и загледа морето, без да продума нищо. Киара го разбра и го остави насаме със скръбта му.

Нито тя, нито Лиянна питаха за начина, по който са взели Перлата, нито какво се е случило с Клаус. От реакциите на двамата младежи последното бе очевидно, а начинът нямаше никакво значение. Накрая Роло все пак разкри какво точно е станало, разказвайки историята с къси и насечени изречения, мъчейки се да изглежда по-здрав, отколкото е всъщност. Когато Киара обаче го докосна по рамото, морякът се отпусна в прегръдките и, изливайки сподавяните досега сълзи.

Клаус го нямаше.

Това бе и мисълта, с която Алекс се събуди след няколко часа кошмарна дрямка, надявайки се, че смъртта на джуджето е част от нея. Беше обаче истина. Болката прониза младежа като копие и той се задави. Сетне стана уморено, мрачно хвърляйки поглед върху стоящата на пода му Перла.

Идеше му да я ритне.

Вместо това обаче той излезе от каютата си, намери Лиянна и я прегърна силно, сякаш се боеше да не загуби и нея. Тя го погали успокоително по русата коса, макар че сълзи напираха и в нейните очи.

Вечерта Киара отвори вино, скрито в запасите на кораба и направи прощална вечеря в памет на джуджето. Тя не бе го опознала много добре, но и нейното лице бе сиво, когато вдигна тост в негова чест. Алекс, Роло и Лиянна се бяха сгушили в един ъгъл и пиха съвсем малко, изливайки по-голямата част по палубата за техния пожертвал се приятел.

Накрая Роло им разказа и най-страшната част от историята, за истинската самоличност на Обитателя и неговия контакт с Клаус. Тримата отново тихо заплакаха, спомняйки си верния им другар.

Спомняйки си Клаус.

Когато вече бяха много изморени и се прибраха по каютите си, Алекс потърка за последен път своята лампа, призовавайки образа на архимага Санарос.

Старецът се появи мигновено, загърнат в тъмната роба, която бе носил в последната си среща с младежа, с качулка, сведена над още по-измършавялото му и изпито лице.

— Докладвай — каза той грубо, сетне сякаш се сепна и добави меко, — момчето ми.

Вместо отговор Алекс вдигна Перлата в ръцете си, показвайки я на стареца.

— Както ви обещах — с пресипнал глас каза той, — намерих я. Скоро ще ви я донеса. Пътувам с кораб… капитан Киара ми каза, че има път, по който ще дойдем при вас направо по вода. До седмица Перлата ще е във вашите ръце.

По лицето на Санарос се разля топла усмивка.

— Браво, браво, момчето ми — каза той бащински. — Ти се справи отлично, оправда най-смелите ми очаквания. Когато дойдеш при мен, мога да те върна у дома ти или пък да дам благороднически титли — на теб и на хората, които може би са ти помогнали по пътя, а?

— Един от приятелите ми умря в битката с Обитателя — задавено каза младежът. — Искам само… възмездие.

Санарос го погледна изпод качулката си и образът му сякаш потъмня.

— За това не се безпокой, момчето ми — каза той меко, но постепенно гласът му стана твърд. — Скоро всички, които са страдали, ще бъдат възмездени. Скоро идва часът на разплатата.

Последните думи бяха изречени с такъв тон, че Алекс потръпна. Напомняше му на един много неприятен звук — пращене на настъпени сухи есенни листа.

Докато мислеше над това, образът на Санарос изчезна.

Капитан Хорсах бе една от най-мрачните легенди на Ралмия. Някога той бил майстор мореплавател, способен да премине през всяка морска буря с легендарния си платноход „Черния лебед“. Моряците му, истински морски вълци, не знаели що е страх.

Един ден качили на борда богат младеж и любимата му. Те пътували от единия до другия край на Ралмия към болната майка на младежа. Било зима и бурите били люти и страховити, но капитан Хорсах не се уплашил и тръгнал на път. В сърцето му обаче се зародил таен копнеж по красивата девойка. Той убил годеника й хвърлил го зад борда и после протегнал здравата си ръка към нея — другата била с кука, на мястото на отдавна отрязаната китка.

— Мръсник, бъди проклет! — извикала тя и скочила в бурните вълни на морето подир възлюбения си, бивайки погълната от водите.

Оттогава Хорсах станал мрачен и постоянно обикалял по палубата, потропвайки с единия си дървен крак — на мястото на отхапан от акула крайник, взирайки се с едното си око свирепо в моряците си. Обзет от безумна гордост той решил да довърши започнатата обиколка, при все че наближавал опасния Нос на Лешояда, прочут с коварните си рифове. Щом го доближил, в морето се разразила невиждана буря, която подмятала „Черния лебед“ сред вълните като орехова черупка.

— Ще прекося проклетия нос! — ревял гневно Хорсах — ще го прекося, ако ще и да плавам до края на вечността! Кълна се в Прокълнатия! — тъй се врекъл капитанът лекомислено.

Черната Сянка се хванал на думите му и го прокълнал. Оттогава насам — близо четири века — корабът на Хорсах винаги плава из морето, подхвърлян от невидими вълни и бури, неспособен да акостира където и да е било. Моряците и самият капитан се превърнали в скелети, жадно гледащи брега, а името на Хорсах станало синоним на ужас в Ралмия. Мнозина моряци, видели неговия вече изгнил кораб, полудявали, а други — получавали, подхвърляни им в бутилки странни писма, които се отнасяли до отдавна починали хора.

И въпреки всичко, днес Хорсах бе онзи, който изпитваше ужас, защото най-после корабът му имаше възможност да спре до брега, макар и за не повече от минута — колкото да позволи на Черния Лорд Дакавар и неговите скуайъри да се качат на борда.

— Добре дошли на борда на „Черния лебед“, милорд — поклони се Хорсах до земята, сваляйки шапка с куката си, когато Рицаря на Смъртта стъпи върху проядените дъски на изгнилата шхуна.

— Господарят Вземедушец ще бъде доволен от вашето съдействие, капитане — заяви лорд Дакавар, поглеждайки с презрение скелета до себе си. — То ще бъде възнаградено според качеството на услугата, която ни предложите — продължи Черния Лорд. — От Вас се иска да направите малка засада за залавянето на един кораб и да помогнете при обезвреждането на група бегълци. Изпълнявайте инструкциите ми и няма да си имаме никакви проблеми.

Така с няколко думи лорд Дакавар установи пълен контрол над призрачния кораб и превърна страховития му капитан в нещо съвсем малко повече от собствените му скуайъри — ратай на волята му. Червените му очи се взираха постоянно в морето, изпепелявайки мислено цялата шир. Гонитбата с това дете бе продължила твърде дълго. Рицаря на Смъртта знаеше, че господарят му е предвидил всеки развой на ситуацията и Перлата неизбежно ще пристигне в неговите ръце. Той обаче знаеше и че Черната Сянка го подлага на нещо като своеобразен тест, и лорд Дакавар бе твърдо решен да го издържи.

Още повече че жаждата му за смърт бе все така силна, както и преди. Когато се дуелираше — ако онова можеше да се нарече дуел — с момчето спасител, почти потръпваше от нетърпението да забие своя тъмен меч в младото тяло на противника си. Другите не бяха така забавни, бяха твърде лесни и бягащи врагове, докато момчето се бе осмелило да се изправи срещу него.

Затова и убийството му щеше да е още по-сладко.

— Някакви новини от великия господар, милорд? — попита угоднически дошлият наблизо капитан Хорсах.

— Ще Ви уведомя, ако има нещо, заслужаващо вашия интерес, капитане — отговори недружелюбно лорд Дакавар.

Когато усети характерното чувство за хлад, той почти инстинктивно се отпусна на едно коляно. Чу зад себе си останалите скелети — моряците, и скуайърите му, и самият капитан на „Черния лебед“ — да правят същото, когато от водата се издигна черен стълб и от него се оформи образът на Прокълнатия.

— Времето на нашето отмъщение настъпи, мои верни слуги — обърна се към немъртвите качулатата фигура. — Момчето спасител докопа Перлата на Феникса и в момента я носи към моята десница. Пресрещнете го! Убийте него и приятелите му! Не се колебайте! Не показвайте никаква милост!

Лорд Дакавар изтегли черния си меч и победно го издигна. Чу как зад него Хорсах удря сабята о куката си и как скелетите тракат тържествено с полуизгнилите си челюсти.

Моментът на разплатата идеше. Смъртта и Мрака щяха да господстват над Ралмия. Завинаги.