Перлата на феникса

Нападението

Събудиха се рано сутринта почти едновременно. Клаус стана първи, малко подир това се размърда и Роло, а накрая очи отвориха и Алекс, и Лиянна. Беше още призори и навън бе тъмно. Облякоха се набързо, приготвиха багажа си и слязоха да закусят. Кръчмарят бе станал рано и им сипа малко топла попара. Ядоха с апетит, защото знаеха, че денят пред тях е дълъг и вероятно ще го изгубят в търсене на подходяща баржа. Пътят им до Града на Раците бе най-пряк по река Снежноструйка, която извираше като бистър поток от Планините на Забравата, минаваше покрай Града на Пророците и се вливаше в Морето.

Алекс вече бе привършил с яденето си и ровеше с дървената лъжица по дъното на купата, от която се хранеха, когато го обля чувство за хлад.

— Нещо не е наред — вдигна той поглед.

Клаус също се оглеждаше.

— Онзи, който ни следеше — каза — е наблизо. Усещам го.

Алекс бръкна в торбата с багажа си и постави шлема върху русата си коса, полека изправяйки се.

— Какво става — попита разтревожен кръчмарят, мършав оплешивяващ човечец, чиито очи станаха широки като чинийки.

— Ти си трай — отвърна Роло и се изправи грациозно като котка, а сабята цъфна в ръката му.

В този миг чувството за студ заля всички и кръчмарят изпищя.

Вратата на хана се отвори и в нея влезе Злото. То имаше вида на огромен, обкован в черна стомана рицар, наметнат с тежък мрачен плащ, с рогат шлем, разкриващ валма от най-черен мрак, увенчани с две зли червени очи. Зад него със зловещо тракане пристъпиха четири скелета, чиито кости бяха покрити от вехти ризници, с изтеглени саби, потъмнели от времето, но все така остри и смъртоносни.

Никой от групата не го бе виждал преди, но го познаха веднага. Рицарят на Смъртта. Черният Лорд Дакавар.

— Съпротивата ви е безсмислена — проговори мрачният войн с глас, който сякаш долиташе изпод надгробен камък. — Предайте се и ще ви даря с бърза и безболезнена смърт без последствия за душите ви!

Вместо отговор, Клаус вдигна оръжието си и натисна едно от копчетата. Навсякъде се разлетяха шрапнели, които буквално разпарчетосаха два от скелетите, пръскайки ги като рохки яйца.

Алекс изтегли меча си, а сърцето му туптеше като ковашки мях в гърдите му.

Лорд Дакавар на свой ред изтегли своя меч и кръвта на младежа се смрази. Защото в черното острие на Рицаря на Смъртта той видя оръжие, равно на Меча на Дракона, мрачен инструмент на злото и унищожението, изографисан с руни за смърт, студ, безкрайни омраза и страдание.

— Убийте останалите, момчето е мое — заповяда лорд Дакавар на скелетите си и атакува нещастния Алекс, който едвам смогна да отбие първия му удар.

Двете остриета се срещнаха с взрив от искри, които се пръснаха по пода.

В това време двата скелета пристъпиха с вдигнати саби към Роло и Лиянна. Елфата изстреля стрела към първия, после втора, трета, четвърта и пета. Натежал като таралеж от тях немъртвият се стовари напред и черепът му отлетя настрани. Все пак костеливите му ръце се протегнаха за последен удар, но в този миг Клаус го разпарчетоса с нов изстрел на оръдието си.

Другият кокален враг кръстоса сабя с Роло. Морякът направи няколко кълба и подскока, опитвайки се да заблуди противния си враг. Мъртвият обаче не можеше да бъде объркан, той неизменно посрещаше ударите на Роло, каквото и да опитваше гъвкавият младеж. Но Клаус отново бе на линия и, издебвайки гадното същество отзад, го разката с пореден изстрел на мешестата си машинария.

Така най-сетне тримата можеха да помогнат на Алекс, който определено се нуждаеше от това.

Лорд Дакавар бе принудил неопитния си съперник да изпадне в състояние на глуха защита и вече на няколко пъти черният меч бе ударил доспехите на младежа, оставяйки го скован и вледенен.

— Учил си се добре, откак си дошъл в Ралмия, момче — коментираше Рицаря на Смъртта, небрежно отбивайки една по-смела атака на Алекс, — но нищо не би могло да те подготви за мен.

Като видя разпадането и на последния си скуайър, лорд Дакавар грабна с две ръце прокълнатия си меч и мощно атакува Алекс. Младежът бе на практика беззащитен срещу такъв враг и скоро Меча на Дракона изхвръкна от ръцете му, а той самият залитна назад и се просна по гръб, ужасен и победен, безпомощен срещу изчадието на смъртта, което връхлиташе върху него.

— Сега удари твоят час — лорд Дакавар надигна меча си, — почивай в мир!

Острието се спусна надолу… за да бъде пресрещнато от сабята на отчаяно хвърлилият се напред Роло.

— Храбро… — лорд Дакавар погледна с пурпурните си очи моряка, — но глупаво.

Меча на Дракона като магическо оръжие даваше защита на Алекс от злите руни по острието на Черния Лорд. Морякът обаче имаше една проста сабя и усети как по тялото му се разлива студ и го обзема чувство на безбрежно отчаяние. Той се свлече на земята стенейки от болка, пронизваща душата и тялото му.

Този кратък миг обаче бе важен за Алекс, който се претърколи настрани и грабвайки Меча на Дракона, макар и залитайки, успя да се изправи.

— Усилията ти са трогателни, но безплодни — сухо коментира лорд Дакавар, обръщайки се към него, — твоят млад живот тупти със сила, която бледнее пред мощта на смъртта… и я привлича както светлината подмамва нощна пеперуда.

— Подмами това, гадино! — чу се гласът на Лиянна, която изпрати няколко стрели в гърба на Рицаря на Смъртта.

Лорд Дакавар залитна леко, но той не бе като скелетите си и само се отърси, и елфическите стрели паднаха от него сякаш бяха снежинки.

— Приятелите ти не могат да те спасят — заяви той и се впусна в нова смазваща атака, засипвайки Алекс с градушка от удари.

Меча на Дракона съумя да спре едва няколко от злокобните замахвания на Дакавар и повечето достигнаха до Бронята на Сребърната Луна. Момчето буквално се разплака от болката под ударите на противника си. Дори и в първата си битка с Роло, Алекс бе изглеждал като опитен фехтувач в сравнение със сблъсъка си с този враг.

Лиянна крещеше гневно и изстрелваше стрела подир стрела по Дакавар, но Черния Лорд не обръщаше никакво внимание нито на ударите, нито на няколкото посетители на кръчмата, които побързаха да я напуснат с писъци, последвани от изцъклилия очи кръчмар.

Клаус обаче не стоеше безучастен в това време. Той приближи падналия Роло и му прошепна.

— Можеш ли да ходиш? — Морякът кимна и джуджето изръмжа одобрително, — стани и ми донеси огнена главня.

Роло с пъшкане се изправи и бързо доближи тезгяха на кръчмата, зад който намери малко огниво и парче дърво.

— Хайде, хайде — нервно си повтаряше той, докато запалваше цепеницата.

В това време Клаус напръска целия под и стените с мас, хвърчаща на струи от сложния му инструмент.

— Какво по дяволите правиш! — изкрещя Лиянна — Той го убива!

Лицето й бе мокро от сълзи, а точно в този миг Алекс не издържа и за втори път изпусна меча, дишайки на пресекулки и хлипове от болка и отчаяние.

— Вече няма кой да те спаси — изсъска Лорд Дакавар и ужасяващият черен меч се издигна наново.

И този път нямаше нищо, което да го спре.

Изведнъж троен залп шрапнели избута Рицаря на Смъртта назад. Той се обърна към джуджето, а червените му очи блеснаха свирепо.

— Какво… — понечи да каже той, когато Клаус го напръска с мощна струя мазна течност.

Лиянна разбра какво са замислили с Роло и очите й се разшириха. Тя скочи до падналия Алекс, помогна му да вземе меча си и подпирайки ръката му на рамото си започна да го влачи навън.

— Още не — каза Клаус на държащия горяща главня до него моряк и изстреля нов залп шрапнели по Черния Лорд.

Дакавар залитна назад, сетне надигна меча си.

Джуджето отстъпи към приближаващите изхода Лиянна и Алекс, следвано от Роло.

— Още не — повтори Клаус и стреля още веднъж.

— Това няма да ме спре, джудже — каза разтърсеният, но все така страховит Дакавар.

— Но ще те сгрее — ехидно му отвърна Клаус, след като елфата бе извлякла любимия си извън хана, — би ти било полезно след толкова години в ковчег.

Сетне джуджето се огледа и прошепна:

— Сега!

Роло хвърли горящата цепеница на пода и двамата с джуджето отскочиха назад, миг преди цялата странноприемница да пламне.

Лорд Дакавар бе обхванат от пламъците и грейна като факла, но въпреки това продължи да пристъпва към тях с вдигнат меч.

— Хайде, падни проклет мръсник такъв! — изруга Клаус и изстреля още няколко залпа с оръдието си.

Черния Лорд, обаче ги отчете само с леко олюляване и продължи напред. Дори Клаус изглеждаше притеснен от подобна проява на неуязвимост. Погледът му се спусна надолу към странното му оръжие, след което отново се впери в Дакавар.

Следващите няколко изстрела бяха насочени към дървените подпори на тавана и миг по-късно, покривът на пламтящата странноприемница не издържа и се стовари върху Рицаря на Смъртта, погребвайки го под тежестта си.

Джуджето плю и се обърна първо към Роло, който дишаше тежко.

— Добре ли си?

— И по-добре съм се чувствал — изстена морякът в отговор, разтривайки рамото си. Все още се чувстваше вцепенен от сблъсъка си с лорд Дакавар, — ти обаче виж Алекс.

Момчето трепереше в прегръдките на Лиянна, пребледняло и изплашено. Клаус си даде сметка колко малък е Алекс всъщност. Лицето му бе като тебешир, а очите му горяха от болка, срам и безпомощност. Елфата успокоително го люлееше в ръцете си като дете, събудено от кошмар.

Клаус клекна до него:

— Не знам каква част от теб е будна и каква парализирана от шока, синко — джуджето постави ръка на рамото на Алекс, — но искам да ти кажа едно. От всички ни ти имаш най-малко основание да се чувстваш победен или засрамен. Ти беше онзи, който се изправи срещу Черния Лорд и го задържа, докато успея да измисля нещо.

Сините очи на Алекс се успокоиха леко, но оставаха изцъклени и пълни със страх:

— Ние няма да те оставим, Алекс — продължи джуджето, — с теб сме до Перлата и отвъд, ако ще срещу нас да са Прокълнатия, лорд Дакавар и Обитателя едновременно. Никога няма да вървиш сам.

Клаус помълча за миг, сетне продължи:

— Но днес имам нужда от още малко от силите ти. Стани и ходи, защото трябва да се махнем оттук колкото е възможно по-скоро!

Джуджето със страх погледна горящите останки на хана.

— Мислиш, че лорд Дакавар е оцелял след всичко това? — гласът на Роло бе пълен с ужас.

— Сигурен съм — късо отвърна джуджето, — помогни на Лиянна с Алекс и да се омитаме. Веднага! — кресна Клаус.

Морякът кимна и преметна другата ръка на Алекс на рамото си. Момчето го изгледа с мътен поглед, в който се четеше благодарност и с помощта на любимата и приятеля си запристъпва напред.

Ходеха бавно и мъчително. Алекс трепереше — дали от болка, студ или страх — никой не знаеше — и бе почти неадекватен. Единствено помощта на Роло и Лиянна го крепеше изправен. Клаус вървеше зад тях, час по час хвърляйки разтревожен поглед назад, очаквайки черният силует на лорд Дакавар да изплува като проклятие иззад гърба им. За щастие това не се случи и четиримата стигнаха пристанището на Града на Пророците заедно с лъчите на изгрева.

— Пази Алекс за няколко минути — каза Роло на Лиянна и внимателно отмествайки ръката на ранения си приятел, се затича към най-близкия кораб, който сякаш се стягаше за отплаване по течението на реката. Макар и не голям, на вид плавателният съд бе широк и тумбест, а на кърмата му грееше надпис, огласяващ името му — „Веселата Видра“.

— Хей! — извика Роло — ще се намери ли място за четирима пътници?

— Закъде сте? — попита го млада жена, застанала на палубата.

— Града на Раците! — отговори Роло — ще си платим, а аз мога и да помагам.

Жената махна с ръка:

— Качвайте се тогава.

Морякът се ухили и помаха на приятелите си. Клаус и Лиянна домъкнаха Алекс до кораба и със задружни усилия го качиха.

— Не ми казахте, че един от вас е ранен — изрази недоволството си младата жена.

Беше висока и стройна, с кестенява коса. Лицето й бе красиво и гордо, а на кръста й се полюшваше рапира.

— Да не би да ви гони някой? — поинтересува се тя — Не искам неприятности.

— Ще платим добре — обеща Лиянна, — само ни приемете, моля. Приятелят ми е много зле.

— Това го виждам и сама.

— Къде всъщност е капитанът на кораба? — запита Роло. — Може ли да говоря с него?

— Говориш — леко се усмихна младата жена — с нея. Аз съм капитан Киара.

Роло зяпна за миг.

— Не отговорихте на въпроса ми — продължи Киара, — преследва ли ви някой? Моят кораб е търговски, не искам неприятности.

В този момент от кея се разнесоха писъци. Роло се обърна по посока на звука и изруга, пребледнявайки като смъртник.

Лорд Дакавар приближаваше към тях, а по черните му доспехи нямаше и следа от пламъците или срутилата се сграда. Очите му блестяха злобно, а прокълнатият меч в ръката му излъчваше болка и студ.

По-лошо, четирите му скелета също се бяха възстановили и отново крачеха напред с вдигнати саби.

— Нека отплаваме бързо! — извика Лиянна.

— Лорд Дакавар…? — очите на Киара бяха широко отворени и изпълнени с ужас — това не е възможно… той е… вашият преследвач? В какво, за Бога, сте се забъркали?!

Сетне се обърна и извика команда към екипажа. Моряците й започнаха да вдигат котвата и да опъват платната. На Лиана й се струваше, че всичко става бавно, твърде бавно.

Елфата вдигна лъка си и стреля по Рицаря на Смъртта. Черният му меч се завъртя във въздуха и съсече стрелата в полет.

— Не можете да избягате, елфическа принцесо — гробовният му глас отекна в утринния въздух и изплашените викове на околните замлъкнаха, — вашата съдба е предопределена. Моят господар ще пирува с душите ви така, както мечът ми с вашите тела.

Киара изруга, извади рапирата си и посече въжето на бавно издигащата се котва. Корабът се разклати и се люшна по течението.

— Кажете на гребците да напънат с всички сили! — извика младата жена.

Лорд Дакавар леко наклони глава към отдалечаващия се кораб. Червените му очи фиксираха Киара.

— Не биваше да се замесвате в това, милейди — каза си Черния Лорд, — сега ще споделите съдбата на бегълците, които приютихте.

След това лорд Дакавар се завъртя на пети и се отдалечи от кея, следван от немъртвите си скуайъри и писъците на околните.