Перлата на феникса

Троли, орки и дракони

Следващите няколко дни се сториха страшно угнетяващи на Алекс, Роло и най-вече Лиянна. Постоянният мрак и огромните тонове скала над тях изопнаха нервите им и ги направиха сприхави и несговорчиви. Алекс потъна в мрачно униние и започна да си мисли, че никога няма да излязат от пещерите. Тревожеше се и за Лиянна, тъй като тя бе постоянно умърлушена и уморена. Личеше си, че й липсва живата природа и контактът с нея. Момчето постоянно я питаше как е, на което веднъж тя не издържа и троснато отвърна:

— Не съм добре, остави ме на мира!

Това необичайно избухване съкруши Алекс и той съвсем увеси нос. Не му помагаше и Роло, който бе станал свадлив и злобен и дори отново започна да нарича Алекс „пале“, което много обиждаше момчето.

Клаус беше безмълвен и безизразен, не се месеше в кавгите им, единствено някой сърдит поглед към този или онзи издаваше неодобрението му. Джуджето мълчаливо ги водеше, като гледаше да избягва проходите, където можеше да има орки.

А те не бяха малко. Гнусните им гравюри вече бяха на всяка стена, разкривайки все по-ужасни и неприятни ритуали. Джуджето започна да си мисли, че гадините имат цял подземен град наблизо, но не сподели подозренията си с никого, тъй като нямаше желание да ги изнервя още повече.

Поради заплахата от орките, джуджето трябваше да избира все по-обиколни и мрачни тунели, обрасли с мъхове и лишеи и носещи неприятен мирис на сяра. Той нямаше как да се изгуби — познаваше всеки един от тунелите — обаче беше много вероятно да ги набута в леговището на нещо гладно и новодошло. Не бе стъпвал от години в пещерите и забеляза с тревога, че следите от присъствие на гнусните същества вътре са много повече отколкото си спомняше. Само изключителните му умения на водач и може би късметът, предотвратяваха засега срещата с някое изчадие на мрака.

Но късметът им не можеше да трае вечно. Така в един опасен ден — или нощ, времето нямаше особено значение в подземния мрак — групата се натъкна на смразяваща гледка.

Изпървом пред тях се дочуха остри, тревожни писъци, а после тътрене на нещо тежко.

— Проклятие! — изруга джуджето и се обърна към тримата:

— Пригответе се за бой.

Алекс извади меча и постави шлема на главата си, сабята блесна в ръцете на Роло.

— Най-после да стане нещо — процеди морякът.

— Аз щях да съм по-щастлива и без премеждия по пътя ни — рече Лиянна и се намръщи.

Роло се обърна и вдигна вежди:

— Че кой те пита пък тебе?

— Я не й говори така! — извика Алекс гневно.

— И какво ще направиш, пале? — заяде се Роло.

— Тихо! — прекъсна ги Клаус и тримата млъкнаха.

Писъците пред тях се засилиха и скоро на пътя им излезе влечугоподобно създание с размерите на пони, длъгнеста муцуна, от която излизаше пушек, и тънки, недостатъчно пораснали прилепоподобни криле, които отчаяно махаха, но не можеха да издигнат животинчето над земята.

Алекс не бе виждал такова създание никъде, освен по скъпите холивудски продукции от родния му свят, но го позна веднага:

— Драконче! — възкликна учудено той и пристъпи напред.

Животинчето спря и изписка объркано. Момчето протегна ръка и го погали по муцунката.

— О, Боже! — извика джуджето, като го видя — това е дракон, бре, момко! Дръпни се от него!

Роло обаче вдигна пръст някъде над Алекс и прошепна:

— А това какво е?

— Нещото, което стана — отговори Лиянна саркастично, но и тя бе пребледняла.

Към тях се задаваше огромен великан със зеленикава брадавичеста кожа, бивни, излизащи от устните му и грамадна бухалка, която влачеше по земята.

— Пещерен трол — въздъхна Клаус, — стар съм вече аз за тия работи.

Алекс вдигна очи към голямото същество, а дракончето изписка и се скри зад него. На момчето му идеше да се разкрещи от ужас, но като видя оръжието му изведнъж почувства прилив на остра неприязън, която си носеше от своя свят. От устните му само се отрони:

— Батър. Мразя батърите.

Пещерният трол нададе страховит рев и вдигна бухалката си за удар, който вероятно щеше да смаже и дракончето, и застаналия пред него младеж. Алекс обаче не го изчака, а се втурна напред и заби Меча на Дракона в глезена на съществото. Тролът нададе неистов рев и се наведе към нахалната муха, която го бе пробола така.

Алекс вдигна меча си и го размаха пред себе си.

— Ела де, ела ми, грознико! — викна момчето, макар съвсем да не се чувстваше сигурно в себе си.

Тролът нададе рев и безцелно цапардоса каменната стена, след което понечи просто да стъпче дразнещия го младеж. В това време Роло, който се бе съвзел от шока, се втурна да помага на Алекс и започна да се катери като котка по висящите наоколо сталактити.

Лиянна приближи дракончето с пребледняло от ужас лице.

— Ама и ти в какво ни забърка… — съществото я погледна и нададе тънък, подобен на мяукане звук.

— Какво можеш да очакваш от дракон — каза Клаус, докато също тичаше напред, — трол и двама млади глупаци, чиито глави са пълни със слама, наместо с мозък!

В това време тролът понесе още няколко бодвания от Алекс, след което го нацели ловко и го подритна във въздуха. Момчето описа парабола и падна безжизнено на земята.

— Не, гадино! — изрева Роло, който се метна на врата на трола и започна да го боде по главата със сабята си. Оръжието обаче не бе като Меча на Дракона и предизвика на изчадието вреда, колкото въшка би наранила човек. Все пак тролът прокара пръсти през мръсната си глава и отметна Роло от себе си като досадна муха. Морякът падна от високо и, също като Алекс, не мръдна.

Тролът нададе победен рев, сетне се обърна към дракончето и изръмжа заканително.

Тогава прогърмя гласът на Клаус.

— В името на древния крал Митраир и славата на джуджетата, бий се с мен, мръснико!

Тролите бяха глупави и примитивни същества. В мисленето им обаче бе вкоренена дълбока омраза към джуджетата. Чудовището се обърна и като видя Клаус, моментално забрави и за Алекс, и за Роло, и за малкия дракон. Вместо това нададе рев и просто се втурна подир джуджето, събаряйки огромни количества камъни с грамадната си бухалка, която размахваше насам-натам.

В това време Клаус стигна ръба на дълбока пропаст и се обърна към преследвача си. Като видя, че жертвата му няма къде да бяга, тролът се усмихна зловещо и изръмжа.

Джуджето надигна странния си инструмент и изхвърли от него струя мас. След миг изстреля и залп шрапнели, които се забиха в трола и го влудиха. Звярът се втурна напред и след миг изгуби контрол над движението си, подхлъзвайки се върху мазнината.

Чудовището се пльосна по очи и нададе отчаян рев, докато гледаше как Клаус просто се отмества от пътя му.

Тролът падна в пропастта и изчезна в мрака.

Алекс усети нещо мазно на устните си, стана и се закашля. В началото му бе трудно да фокусира погледа си, но след малко успя да види загрижените лица на Лиянна и Клаус, който държеше бутилчицата с целебен еликсир.

— Добре ли си, хлапе? — попита джуджето.

— Мисля, че да — отвърна момчето, сетне потърка очи. — Какво стана? Къде е Роло?

— Лежи ей там — посочи джуджето — и двамата бяхте в безсъзнание. Мислехме, че трола ви е привършил. Но глътка от този еликсир оправя всичко. Добре, че Лиянна се сети да разтършува в багажа ти.

— Ъмм… — запъна се Алекс. — А на Роло дадохте ли?

— Чакахме твоето решение — отговори Клаус, — защото забелязах, че двамата сте като куче и котка.

— Дайте му веднага! — викна Алекс и понечи да се вдигне, но Лиянна го бутна за гърдите и го принуди да остане легнал.

— Спокойно, ще му дадем — каза елфата. — Ти сега лежи.

В това време джуджето отиде при падналия моряк и сипа от еликсира в устата му. Алекс пресметна наум, че остава само още една доза.

Роло изпъшка и се закашля, след което бавно се изправи.

— Алекс? — попита той замаяно.

— Ето ти го — отвърна джуджето. — След толкова крамоли е трогателно да видя как сте се загрижили един за друг.

Морякът се усмихна криво и с неуверена стъпка тръгна към момчето. След две крачки залитна, но Клаус го подхвана отстрани.

— Полека… — рече джуджето. — И двамата бяхте взели-дали. Добре, че Алекс има лековит еликсир, та да ви оправим.

Роло кимна и като стигна до момчето седна до него.

— Благодаря ти за еликсира — смотолеви той.

— За нищо — отговори Алекс бързо. — Бих го направил пак, но — той се усмихна — да знаеш, че има само още една доза.

— Ами така е като рипате срещу троли — сподели Клаус.

— Трола! — двамата се ококориха внезапно. — Къде е?

Джуджето се усмихна.

— Опитах се да го науча да лети.

— А? — не разбра Алекс.

— Не стана — отвърна отнесено Клаус, сетне намигна на двамата. — Казах ви още като се запознахме, че тролите не ме плашат изобщо.

Алекс се сети обаче и за виновника на всичките проблеми.

— А къде е дракончето?

— Офейка — отговори джуджето — вероятно да търси мама. Аз казвам ние да се махнем, преди тя да е дошла.

— Каква неблагодарност — засмя се Роло. — Само наш Алекс обаче може да се нахвърли върху трол заради съчувствието си към дракон.

— И само наш Алекс може да даде лековит еликсир на човек, който постоянно се заяжда с него — отговори Лиянна, — затова си го обичам такъв. — Сетне се наведе и за втори път го целуна по устните.

Алекс замръзна. Първия път може би беше случайно, но втория… Момчето усети как стомахът му се сви от емоцията и го изпълни чувство на радост. Миг по-късно елфата се изправи.

— Време е вече да тръгваме. Мама дракон може да дойде всеки миг, а си мисля, че дори Клаус не може да победи дракон.

— Не съм опитвал — сви рамене джуджето, но потръпна.

Двамата младежи се изправиха бавно и полека и поеха отново на път, макар и леко залитайки. Клаус обаче този път вървеше по-бавно, а и Лиянна бе близо до Алекс, в случай че младежът почувстваше пристъп на слабост. Той я помоли да помага и на Роло, но гордият моряк отказа.

— Срещата с трола ни сплоти — по едно време отбеляза Алекс.

Клаус сардонично отбеляза:

— Несъмнено битка с трол е добър начин за заздравяване на едно приятелство. Сигурно, ако се бяхме били с лорд Дакавар, щяхме да тропнем един танц.

Четиримата се засмяха, макар всеки един от тях наум да си пожела никога да не се сблъска с Рицаря на Смъртта. Старата легенда, разказана им от джуджето, изглеждаше невероятно правдива в мрачните пещери.

След няколко часа ход Алекс и Роло бяха съвсем изморени, тъй като все още бяха доста замаяни от ударите на огромния пещерен трол, независимо от благотворния ефект на целебния еликсир.

Четиримата спряха да нощуват в малка издатинка и заспаха едновременно, твърде изморени за да мислят за предпазни мерки, въпреки обезпокоителния брой оркски гравюри по стените.

Алекс се събуди, от неприятното усещане, как нечии силни длани извиват ръцете му зад гърба, след което ги връзват с въжета, а в устата му натикват мръсен парцал. Той отвори широко очи и видя Клаус и Лиянна — овързани като колбаси и със запушени усти. Очите на джуджето святкаха гневно и бяха пълни с погнуса, същото чувство лъхаше и от погледа на елфата.

Алекс дочу стонове отстрани, обърна глава и видя, че Роло се опитва да се съпротивлява. Обкръжен от петима орки обаче, дори здравият моряк нямаше шанс. Един от зверовете заби юмрука си в стомаха му, изкара му дъха и го преви на две, докато другите бързо го овързаха.

В този миг пред погледа на Алекс се извиси черният силует на огромен орк, пред който убиецът от кръчмата „До последен грош“ изглеждаше като ангелче. Той бе наметнат с тежко вълнено наметало, а под зелената му кожа играеха мощни мускули. Плътта му бе покрита с отблъскващи татуировки на жертвоприношение, а зъбите му бяха изпилени и остри като бръснач. Около широкия му врат имаше гердан от зъби на различни създания, а над несъразмерно голямата си глава бе спуснал дълбока качулка, която хвърляше сянка по и без това уродливото лице и го правеше още по-отблъскващо.

— Аз съм Каджар, Върховния Жрец на Прокълнатия — каза чудовището, — а вие ще бъдете негови жертви.

Сетне звярът се обърна към спътниците си и нареди:

— Ярр дагга арр кахх срат!

След което оркската банда понесе плячката си незнайно накъде.

„Дум, дум, дум“, ехтяха оркските барабани — монотонен тътен, който бе в пълно съзвучие с адската атмосфера в подземния град на зелените същества — уродливи каменни постройки, построени без план и ред, почти нахвърляни една върху друга и населени с отблъскващи, гнусни създания, пъплещи напред-назад и просващи се ничком всеки път, колчем Каджар минеше.

Алекс и приятелите му бяха вързани за колове над огромен площад в центъра на града пред гигантска статуя на Прокълнатия — огромна закачулена фигура, изваяна от гранит, пред която се издигаше олтар за жертвоприношения. Коловете бяха разположени в кръг около него, а в краката на всеки един от пленниците лежаха неговите оръжия.

Вече ден и половина жертвите на орките стояха в това тежко положение и Алекс почти се молеше да умре. Беше целият схванат и изтръпнал, беше му причерняло, а от мръсния парцал в устата постоянно му се гадеше. Орките бяха смъкнали доспехите от него и ги бяха стоварили в краката му и той се чувстваше безпомощен и безполезен.

И другите не бяха по-добре. Роло се бе съпротивлявал най-много, поради, което орките го бяха пребили. Целият в синини, той висеше безжизнен на своя кол и Алекс се чудеше дали е още жив.

Клаус не издаде нито звук и макар орките да го плюха и дращеха, докато го бяха окачвали на кола — той постоянно ги гледаше някак насмешливо, все едно не могат да го достигнат.

На лицето на Лиянна бе изписано върховно отвращение и много тревога за другарите й, особено за Алекс, към когото често поглеждаше уплашено.

Часът на жертвоприношението явно наближаваше, защото отвсякъде се стичаха орки, а Каджар обикаляше напред-назад, ръмжейки и крещейки, от време на време спирайки се пред някой от пленниците, зъбейки му се и ругаейки го ту на общия ралмийски език, ту на собствения си оркски.

Когато тълпата орки стана предостатъчна, Каджар се обърна към тях и започна да държи протяжна реч на родния си език, често прекъсвана от аплодисменти и ревове на тълпата. В това време оркски жреци накладоха огън пред олтара на Прокълнатия и започнаха да го обикалят, ломотейки безсмислени молитви и час по час хвърляйки се по очи на земята.

Алекс затвори очи. Значи така щеше да свърши всичко. Цялото пътуване досега, приятелството му с Роло и Клаус, незапочналата му любов — сега смееше да я нарече така — с Лиянна, заръката на Санарос и собственият му млад, безсмислен живот. Очите на момчето се напълниха със сълзи, които започнаха да се стичат по мръсното му лице.

Каджар ги видя и избухна в гръмък смях. Скоро целият оркски площад се дереше от безумен кикот. Лиянна и Клаус погледнаха със съчувствие момчето, а Роло, макар и почти смазан от бой, се поразклати на въжето си, но това предизвика само още по-бурния смях на оркския върховен жрец.

Пламъците пред Олтара на Прокълнатия вече лумтяха бурно и Каджар започна да им се кланя, удряйки чело в земята и повтаряйки неразбираеми напеви.

По едно време пламъците се разклатиха и се чу тътен, различен от барабаните.

Дум. Дум. Дум.

В първия момент Алекс си помисли, че самият Прокълнат ще му се яви, за да изтръгне душата му, в която се прокрадна лепкав, непознат досега страх.

От смъртта. И от това след нея.

Тогава обаче момчето забеляза нещо странно. Орките започнаха да се споглеждат тревожно и нервен шепот изпълни тълпата им.

Дум. Дум. Дум. Дум.

Тътенът стана по-чест и по-силен, и Каджар се изправи. На лицето му, тъй надменно допреди миг, сега се четеше страх.

В този момент във въздуха се разнесе неистов рев. С върховно усилие на волята Алекс завъртя главата си настрани и застина.

Извисяващ се високо над каменните постройки на орките, от сенките на гигантската пещера, където се намираше подземният град, бе изпълзял огромен златисточервен дракон с гигантски криле, който с тежките си стъпки събаряше първите предградия на оркското селище.

Неистовият му рев отново изпълни пещерата и този път бе придружен от огромна струя пламък, която взриви десет сгради едновременно, пръскайки ги като постройки от карти.

И в този миг орките се разбягаха. Пръв от тях това стори „храбрият“ Каджар, който смъкна наметката си, заряза всякакви молитви и химни и запрепуска като преследван глиган накъдето му види погледа. При тази гледка, първи хукнаха другите жреци, а подир тях припнаха и останалите орки. Без да бърза, драконът се зае да събаря жилищата им едно по едно (или по-точно, десетина по десетина), като за целта използваше или огнения си дъх, или мощните си лапи, или гигантската си опашка, която се люлееше насам-натам. Ако някой нещастен орк се появеше пред погледа на звяра, драконът ловко го клъвваше, подобно на кокошка, изяждаща дъждовен червей.

Алекс не можеше да откъсне поглед от завладяващата гледка, напомняща му японски филм за гигантски чудовища, когато чу стон до себе си и се обърна. Това, което видя, го смая. Неустрашимият Клаус се гърчеше във въжетата си и очите му бяха ококорени от див ужас. Той успя да изплюе някак си оркския парцал и изкрещя:

— Проклятие, този е просто огрооомен!!!

Алекс поклати невярващо глава и хвърли поглед на Лиянна. Елфата изглеждаше възхитена от мощта на червения звяр, макар и потресена от разрушенията, които причиняваше за секунди. Що се отнася до Роло, главата му бе клюмнала надолу и Алекс не можеше да прецени дали е изпаднал в униние при вида на новото чудовище или просто отново е изгубил съзнание.

В това време драконът вече бе разрушил три четвърти от града и се отправи към тях.

— Това е краят — бодро оповести Клаус. — Съжалявам, момчета и момичета, не трябваше въобще да ви водя тук.

Драконът ги приближи, стъпвайки внимателно, за да не ги смачка, сетне се изправи на задните си лапи и се отпусна върху статуята на Прокълнатия, както куче прегръща стопанина си. Грозният паметник с жално скърцане се разпадна под тежестта на червения звяр.

Чудовището, сякаш доволно от себе си, наклони глава към последните няколко останали постройки и издиша финална струя пламък, която ги превърна в пепел.

— Така — изведнъж се чу щастлив женски глас, като на готвачка, току-що приготвила вкусна торта. На Алекс му трябваше известно време, за да разбере, че гласът е на дракона, — вече можеш да дойдеш, миличък.

Туп, туп, туп — и от пепелищата се появи малкото драконче, което Алекс бе спасил. Младежът се ококори.

— Браво, мамо! — чу се тънък момчешки глас и дракончето се изправи на задни лапки, оглеждайки завързаните на кол спътници — единствените останали в пандемониума — Тези са — одобрително добави то.

— Ами хайде, освобождавай ги тогава — каза червеният дракон нетърпеливо.

Синът й щастливо реши да изпълни заръката и малките му остри зъбки скоро скъсаха въжетата около ръцете на Алекс. Момчето падна напред, махна парцала от устата си и пое жадно въздух. Цялото тяло го болеше, а крайниците му направо боцкаха от първото раздвижване от часове насам.

Алекс се изправи с мъка, а дракончето вече бе освободило Лиянна, която се спусна на земята и се втурна към момчето.

— Добре ли си? — попита тя.

— Да — кимна Алекс задъхан. — Аз да, но…

— Сигурен ли си, че трябва да пускаме джуджето, миличък — внезапно се разнесе дълбокият глас на червения дракон.

— Да, мамо, той уби трола — отговори синът и зъбките му скоро освободиха Клаус, който падна, претърколи се и погледна дракончето като отровна змия.

То обаче вече бе притичало до Роло и скоро морякът се просна по очи, останал без сили.

— Бедната твар — констатира майката със съчувствието, с което богаташките в света на Алекс коментираха умрелите гълъбчета. — Явно е взела-дала.

— Не! — възкликна Алекс и се разтършува в струпания до кола му багаж.

Успя да намери целебния еликсир и изтича до поваления си приятел. Той бе целият в синини и всеки негов дъх бе пресипнал стон. Алекс отвори устата му и изля в нея остатъка от еликсира си.

Роло изпъшка, отвори очи и като видя момчето, поклати уморено глава.

— Алекс, ти… изхаби всичкия…

— Тихо — отвърна момчето и помогна на моряка да се изправи, мятайки ръката му през раменете си. — Спокойно, сега ще се оправиш.

— Няма ли да тръгваме вече — чу се зад тях троснатият глас на майката дракон. — Не мога цял ден да стоя тук.

Алекс я погледна въпросително, а Роло, който внезапно забеляза съществуването й, почти извика.

— Къде да ходим? — попита слабо Алекс.

— В гнездото, разбира се — каза малкото драконче и дотича до двамата. — Каним ви на гости.

Клаус проплака отстрани, а Лиянна изглеждаше твърде смаяна, за да реагира.

— Хайде качвайте се и да тръгваме вече! — настоя червеният дракон и нервно тропна с опашка, събаряйки няколко по чудо останали здрави основи на оркски къщи.

— Момент! — Алекс стана и започна да събира багажа си. Роло уморено прибра сабята си и падна на колене, все още съсипан от оркския побой.

— Ти си най-уморен, качвай се пръв — каза драконът майка, взе го в устата си като птиче и го постави на гърба си.

— Ти си втора!

Миг по-късно и елфата бе на гърба на драконката.

— Ти, дето си като трепетлика, идеш трети — и врещящият във въздуха Клаус се озова до Лиянна и отпусналия се върху драконовия гръб Роло.

Джуджето стискаше своя уред до гърдите си като кукла, която трябваше да го спаси от кошмар.

— А ти, дето сина ми толкова те харесва… защо си се навлякъл в тия лъскави дрешки?! — Драконът критично изгледа бронята на момчето. — И какво си мислиш, че можеш да постигнеш с този бодил — рече драконът майка визирайки меча. — Хм, в който между другото има люспа от моя вид — внезапно забеляза тя. — Но после ще ми обясняваш.

И след една секунда висене във въздуха Алекс също се намести до спътниците си.

— Вилхелм, качвай се и ти! — строго рече червеният дракон.

— Но, мамо! — възрази дракончето. — Мога и сам да летя!

— Не, не можеш! — кресна майката — и не спори с мен, защото ей сега ще ти изхвърля приятелите насред тоя мравуняк!

Алекс с ужас установи, че звярът има предвид оркския град. В този момент дракончето с недоволно мърморене се вкопчи в опашката на майка си.

Червеният звяр плесна с огромните си криле и полетя във въздуха, издигайки се нагоре до най-тъмните висини на извисяващия се десетки метри свод, откъдето през грамадна пещера в тавана се заиздига много, много нависоко, докато в един момент не излезе през един отвор на открито.

Алекс погледна надолу и настрани и видя, че се намират на връх, обгърнат от облаците. Режещият студен вятър развя русите му коси и ги посипа със скреж. Обзето от еуфория, момчето извика:

— Уоу! Уоу!

До него Клаус изглеждаше сякаш всеки момент ще се разплаче, а Лиянна бе зяпнала от почуда и възхита. Дори омаломощеният Роло понадигна глава и измъченото му лице се разкриви в щастлива усмивка.

— ВИЛХЕЛМ! — чу се истеричният писък на драконът майка, разваляйки вълшебния миг. — Веднага се хвани обратно за опашката ми!

— Мамо, виж, аз летя! — засмя се по детски дракончето и мина покрай нея, правейки лупинги.

— Ох, не мога повече с това детенце — почти изхлипа червеният дракон и полетя подире му. — Стой тук, малък немирнико!

Накрая стигнаха съседен връх, откъдето се спуснаха в огромно гнездо, което по преценка на Алекс можеше да побере половин Хадънсвил.

Драконката спусна хората като по пързалка върху купчина сухи листа и после се разкрещя на кацналия си син:

— Повече няма да ти нося никакви играчки, калпазанин такъв! Марш в ъгъла и никакви агнета днес!

Дракончето се сви и пълзешком отиде в края на гнездото. Сетне майка му се извърна към гостите си.

— Вие стойте тук и ако ви е мил живота не скачайте от гнездото. Аз отивам на лов.

Сетне огромният червен звяр хвръкна във въздуха и отлетя някъде надалеч.

Каджар невярващо пристъпи към руините на града. На неговия град. Каменната глава на Прокълнатия тъжно се търкаляше нейде настрани, а това, което доскоро бяха гордо издигнатите постройки на народа му (поне по преценката на въпросния народ) в момента бе станало на сол.

Самият народ се бе сгушил нещастно в околните пещери и още не смееше да се покаже.

На Каджар му идеше да се разреве. До преди час всичко това беше негово. До преди час той бе могъщ владетел.

Сега драконът бе унищожил всичко, ей така, между другото и всичко това заради някакви незначителни хора и едно джудже.

— Не може да бъде — проплака оркският първожрец. — Това е сън и сега ще се събудя.

Но изобщо не се събуждаше. Това беше жестоката, грозна и донякъде банална действителност. Защо? Какъв беше интересът на дракона да извърши това разрушение, след като години наред изобщо не ги беше закачал.

Внезапно Каджар усети да го лъхва хлад. Оркът вдигна очи от пепелищата и безсилно се отпусна на колене, обзет от внезапен страх.

Драконът бе по-малкият му проблем.

От мрака и пушилката към него пристъпяше страховит силует в черни доспехи, черно наметало, с рогат шлем, изпод който обаче нямаше лице, а само две безмилостни червени цепки — очите на лорд Дакавар, Рицарят на Смъртта. Зад него крачеха четири скелета, облечени във вехти ризници, чиито празни очни кухини грееха с отровнозелена светлина, а костеливите им пръсти стискаха копия.

— Господарю — прошепна оркът и удари чело в земята.

— Глупак — изхриптя Черния лорд, а гласът му долиташе като изпод стар саркофаг. — Твоята некомпетентност и лакомия изложиха дълго обмисляния план на Господаря на опасност.

Рицаря на Смъртта бавно изтегли меча си — дълго, черно острие, обсипано с руни, навяващи хлад и отчаяние.

— Но аз… — Каджар започна да заеква, а тялото му се покри със студена пот. — Аз исках да…

— Ти провали всичко — Господаря, мен, твоя народ. Отчайващата ти простотия доведе дори и до разрушението на прекрасното светилище на Вземедушеца.

— Простете! — изписка оркът обезумял от страх.

Лорд Дакавар вдигна меча си:

— Сега ще платиш за твоята безидейност и липса на въображение.

Мечът на Черния лорд се спусна надолу. Чу се кратък писък.

Рицаря на Смъртта се обърна към един от оцелелите оркски жреци, свил се наблизо, треперещ като лист, посочи го с окървавения си меч и каза:

— От днес ти си първожрец на Господаря Вземедушец сред орките. Не ме разочаровай, иначе ще последваш участта на предшественика си.

Сетне лорд Дакавар обърна гръб на орките и изчезна заедно с ужасните си скуайъри така, както беше и дошъл.

Малкият дракон Вилхелм искрено се радваше на гостите си и непрекъснато бърбореше, разказвайки им за това как успял да убеди майка си Клара да им помогне. Особено много се радваше на Алекс, който считаше за най-добрия си приятел, тъй като пръв му се бе притекъл на помощ. Дракончето постоянно идваше при момчето и се закачаше с него, полека захапвайки крака му или пък гушейки се в него.

Това развесели Алекс, който от самото начало бе харесал животинката. Младежът обаче се почуди на нещо:

— Защо, когато първия път се видяхме, не ми каза нищо?

Дракончето го погледна дяволито:

— Не си ме питал — а после отиде да поиграе и с Клаус. Джуджето бе върнало самообладанието си, но постоянно повтаряше:

— Кой би повярвал, че ще се озова в драконово леговище.

— Това е гнездо, а не леговище! — възмути се Вилхелм.

Лиянна бе запленена от малкото люспесто същество и постоянно го следваше, за да го погали. Дракончето полека разперваше малките си криле и се оставяше да го чешат от вътрешната им страна, която бе нежна и чувствителна.

В това време Роло погледна през ръба на гнездото и каза:

— Имате ли си идея на каква височина сме?

— Приблизителна — отговори Клаус. — Три километра.

— Как го изчисли — зяпна Алекс, който също бе погледнал навън и видя, че земята долу му изглежда като на географска карта.

— Знам на кой връх сме — Орловия Нокът — обясни джуджето. — Но не знаех, че на него има драконова бърлога.

— Гнездо! — обидено поясни Вилхелм отново. Сетне се обърна към чешещата го Лиянна и се озъби: — По-леко!

Елфата се усмихна и започна да гъделичка дракончето в основата на крилете му.

— Ау — засмя се то и се загърчи. — Престани!

Лиянна обаче бе напипала слабото място на създанието и продължи да го гъделичка, докато дракончето не падна по гръб и не започна през смях да се моли:

— Милост!

— Не съм предполагал, че ще видя дракон в такова положение — промълви Клаус. — Гледам и не мога да го повярвам.

Алекс наблюдаваше ситуацията развеселен, когато Роло се приближи до него.

— Хмм, извинявай, искам да ти кажа нещо — морякът изглеждаше притеснен.

— Кажи — момчето се обърна към него усмихнато. — Някакъв проблем ли има?

— Не — бързо отговори Роло. — Това, което направи с еликсира. Даде ми го целия… благодаря ти.

Алекс беше учуден.

— Естествено, че ще ти го дам — сви рамене той. — Не беше добре и имаше нужда от него. Какво друго да направя?

Роло погледна към облаците, които бяха в общи линии до гнездото.

— Как да ти кажа… родителите ми бяха търговци и постоянно пътуваха. Нямал съм много приятели и след като блатните духове ги погубиха, нещата не се промениха за добро. Мисълта ми е… — Роло се поколеба. — За пръв път някой прави нещо за мен, без да му е платено или да очаква нещо в замяна.

Алекс се умълча за миг, сетне отвърна:

— Там, откъдето идвам, не бях лишаван от нищо, но… бях не по-малко чужд, отколкото съм тук. Разбираш ли… — сега бе ред на Алекс да се поколебае. — Аз израснах при чичо си, далеч от мястото, където съм роден и никога не ме приеха за свой, а и аз не бях. Никога не съм имал приятел, с който да… — младежът преглътна — … да се поразходим, да идем на кино или на дискотека — момчето се усети, че говори непонятни за моряка неща. — Както и да е. Просто нямах приятели.

В един миг и двамата се загледаха в облаците.

— Аз се отнасях лошо с теб, Алекс — призна накрая Роло. — Извинявай!

— Не се притеснявай за това — усмихна се момчето и сложи ръка на рамото му. — Не се сърдя.

— Елфата е права за теб, Алекс. Ти си много добър човек. Приятели?

Роло протегна ръка към него.

— Приятели! — кимна момчето и двамата си стиснаха ръцете.

В този миг зад тях падна една умряла крава.

— Аа! — Лиянна се стресна и отскочи назад, а Вилхелм се изправи и изписка.

— Мамо!

И наистина миг по-късно червеният дракон кацна в гнездото и започна да се храни с животното, което бе пуснал, като внимателно отделяше най-вкусните части за сина си, който от своя страна лакомо захрупа.

Докато наблюдаваше вцепеняващата гледка на хранещия се дракон, Алекс се сети за един забравен спомен от детството си, когато лекомислено бе гледал късен филм на ужасите. Във филма се разказваше за тиранозавър рекс, дошъл неизвестно как в нашия свят и започнал поголовно избиване на тийнейджъри в някакъв колеж. Филмът беше евтино направен и понеже злодеят беше гумена кукла режисьорът бе компенсирал с отвратителни сцени, в които динозавърът ръфа и поглъща многобройните си жертви.

Алекс не бе ял два дена след въпросния филм и докато гледаше какво прави Клара с нещастната крава се замисли колко ли време ще му отнеме съвземането сега. Момчето усети как вътрешностите му се бунтуват, а Лиянна направо извърна поглед, пребледняла. Дори Роло изглеждаше леко вцепенен от това, което се разразяваше пред очите му и се изплези в знак на погнуса.

— Ох, как бях изгладняла — по едно време каза Клара и лениво седна настрани. — Вилхелм, ти наяде ли се?

Дракончето обаче бе заето да рови из нещастния череп на кравата и не отговори.

— Господи! — възкликна Лиянна, когато се обърна и го видя, сетне пак се извърна, вглеждайки се в облаците.

Драконът критично изгледа свилите се в ъгъла Роло, Алекс и Клаус и изтърси:

— Вие си горяхте храната, преди да ядете, нали? — и без да дочака отговор, Клара изстреля една огнена кихавица, която буквално препече един къс оцеляло месо.

Алекс се ококори удивено, но Клаус сви рамене, приближи опърлените остатъци от кравата и заяде.

— Вкусно ли е? — попита Роло на шега.

— Не — отговори съвсем сериозно Клаус, — но засища.

— Я кажете — обади се драконът, вече нахранен и в настроение за разговор, — вие как се озовахте в онова оркско леговище.

— Бяхме изморени след спасяването на сина ви — отговори Клаус, дъвчейки — и забравихме всякаква предпазливост, лягайки да спим. Когато се събудихме, бяхме овързани от орките, които ни помъкнаха към града си. Там щяхме и да си намерим края, ако не ни бяхте спасила.

— Е, то отдавна трябваше да си почистим мазето — изсумтя ехидно драконът, — а и Вилхелм ми наду главата с вас. Благодаря ви, че спасихте сина ми от трола — внезапно гласът на звяра стана сериозен. — Няма да го забравя. Утре ще ви отнеса докъдето поискате.

— Но, мамо — обади се Вилхелм, — не може ли да си ги задържим!

— Категорично не! — отговори драконът. — Те не са играчки!

След това се позамисли и каза:

— Освен това, нямам никакво намерение да ги хрантутя.

Алекс преглътна. Той харесваше Вилхелм, но съдбата на домашен любимец, пък макар и на дракон, му се виждаше унизителна.

За щастие нямаше такава опасност. След една нощувка в драконовото гнездо, в която групата преспа завита в слама и листа, Клара събуди гостите си рано и с един последен, но пък величествен полет, ги стовари близо до Гората на Сънищата — там, откъдето идеше Лиянна.