Перлата на феникса

Мисията

Алекс беше потънал в странен сън, в който играеше бейзбол със зелените нимфи, когато нечии груби ръце го разтърсиха. За момент се изплаши, че това ще е библиотекарката Ядрълс и че приказката ще свърши. Но не, това беше архимагът Санарос.

— Ставай, момче! — каза той строго.

Младежът се надигна мъчително.

— Кое време е? — простена той, оглеждайки обстановката наоколо. Още бе доста тъмно.

— Вече пропяха трети петли — поясни Санарос.

Алекс изпъшка. Вчера до сравнително късно беше вечерял заедно със стария Валтъс и благородниците. А и не бе свикнал да става чак толкова рано.

Архимагът му бе приготвил лека закуска, както и купа вода да се измие. Алекс изплакна очи и като хапна, погледна очаквателно към Санарос.

— Време е да те въоръжим — рече той.

Момчето се ухили. Архимагът го поведе отново по витата стълба, явно опасваща целия замък и така те стигнаха до голяма оръжейна, където го чакаше сър Валтъс. На лицето на рицаря бе застинало строго изражение и той критично огледа госта си.

— Бил ли си се някога, момче? — изръмжа той.

— Ъм, в училище… — заекна Алекс, сещайки се за един особено неприятен инцидент, в който футболистите го бяха затворили в шкафа му.

— Имам предвид с меч — прекъсна го Валтъс.

— Не — призна си младежът и за миг се уплаши, че Валтъс ще му се разкрещи.

— Това няма значение — долетя успокоителният глас на Санарос, — оръжието, което ще ти дам, Алекс, само ще напътства ръката ти и няма да се счупи никога.

— Знаеш, че не си прав, Санарос! — избухна Валтъс — Меча на Дракона е могъщо оръжие, но може да компенсира само частично липсата на умение! Дай ми поне две седмици, Санарос…

— Нямаме време — отсече архимагът и челото му загрижено се смръщи — а и Меча, знаеш, няма да е едничкото му оръжие.

— Поне два дена! — примоли се старият рицар.

Алекс не знаеше какво да мисли. От една страна бе съгласен с Валтъс, от друга този рицар му беше адски неприятен, напомняше му треньора по футбол от училище — недодялан грубиян.

— Нямаме време — повтори Санарос твърдо, — емисарите на Прокълнатия вече дебнат за Перлата.

Валтъс поклати глава.

— Дай ми поне няколко часа да му покажа основните стойки.

Санарос го изгледа хладно.

— Един час и нито секунда повече.

Сетне излезе от оръжейната. Робата му изшумоля като есенни листа, повдигнати от вятъра.

През следващия час старият рицар показваше основни стойки на тялото при водене на бой, както и няколко удара.

Алекс, който нямаше никакво обучение нито по фехтовка, нито по бойни изкуства, успя да запомни едва няколко движения.

— Нищо не направихме — изсумтя Валтъс, когато архимагът се върна, а момчето не посмя да възрази.

Санарос се усмихна топло:

— Това обаче ще направи. — И извади изпод робата си дълъг двуостър меч със златна дръжка и искрящо острие. Алекс зяпна като го видя и го пое с благоговение.

— Уау! — възкликна той и неспособен да измисли нещо по-оригинално, повтори: — Уау!

Мечът бе учудващо лек предвид размерите си и много красив.

— Реже всичко — каза одобрително архимагът, докато наблюдаваше как момчето се радва на новата си придобивка — не се чупи и дори намира сам посоката към тялото на противника. Отлично оръжие. Изкован е преди десет века от майстори джуджета, които втъкали драконови люспи в метала и го калили с драконов огън. Казват, че драконът, който им помагал в направата, вложил в него и от магията си. Убеден съм, че е вярно.

Алекс замахна няколко пъти с меча, който изсвистя заплашително. Валтъс намръщено поклати глава.

Санарос обаче не бе свършил.

— Мечът е важен — измърка той, — но не бива да се забравят и доспехите.

Зад гърба му пристъпи висок страж, поклони се и остави на пода рицарски доспехи, облени в сребърно сияние.

— Облечи ги — нареди архимагът на Алекс.

Момчето го послуша и припряно сложи бронята, която сякаш залепна по тялото му. Макар на вид да бе като доспехите на рицарите от неговия свят, теглото отново бе много по-малко от очакваното и за миг му напомни на чудодейните костюми на любимите му комиксови герои.

— Бронята на Сребърната луна — кимна Санарос. — Принадлежала е на древен крал на елфите. Изковал я посред нощ на една горска поляна, докато любимата му постоянно свирела на арфа по време на работата. Тези доспехи не могат лесно да бъдат счупени, а пролуките им са много малко. Малцина са бойците, които могат да се възползват от тях, може би само един.

— Кой? — попита Алекс.

— Дано никога не разбереш — отвърна лаконично и загадъчно архимагът, — сега вземи това — и подаде на младежа един шлем. Приличаше на шлем на хоплит от древна Гърция, но бе от същия мек сребрист метал като този на бронята.

— Той какво прави? — попита момчето.

— Пази ти главата — съвсем сериозно му отговори Санарос, сетне прихна да се смее. Като се успокои, добави — слагай го, когато влизаш в бой, макар че и иначе няма да ти тежи на главата.

— Йее, чувствам се непобедим — Алекс си сложи шлема и се разкърши с бронята си.

Наистина усещането от леката броня и невероятния меч бе страхотно.

— Каква заблуда — сухо коментира възбудата на младежа сър Валтъс.

На Алекс му омръзна от постоянните забележки на досадния чичко.

— Хайде една тренировка тогава, а?

И без да чака се метна към стария рицар, който едвам успя да вдигне за защита стария си меч. Алекс нападна със скорост, за която и не подозираше, че е способен, а ударите му, макар и непохватни, изведнъж по средата на полета си ставаха много точни и предизвикваха отчаяни реакции у Валтъс, който отчаяно се стремеше да ги избегне. Накрая мечът на стария воин просто не издържа и се счупи.

Алекс вдигна победно острието си.

— Имаш хъс — задъхан изсумтя Валтъс, обърсвайки потта от челото си, — но ти липсва прецизност, дори и с Меча на Дракона. Ако срещу теб е истински майстор…

— Ще си счупи оръжието в бронята — прекъсна го остро Санарос, сетне се усмихна: — Добра работа, Алекс. Ела с мен! А ти, Валтъс, престани с подмятанията си.

Момчето се захили и последва архимагът, очаквайки нови подаръци. Старият вълшебник го отведе в малка стая, пълна със странни предмети.

— Тук е моята обител — меко каза Санарос — и моят килер с вълшебни предмети.

Той взе едно шишенце и го подаде на момчето.

— Това е лековит еликсир. Ако си ранен, болен и прекалено изморен, той ще възвърне силите ти. В шишенцето има достатъчно за три отпивания, тъй че бъди внимателен.

След това Санарос извади ленена покривка, нави я на руло и я подаде на младежа.

— Това е вълшебна покривка. Веднъж на ден като я разпънеш, пред теб ще се появи обилно ядене. Пази я здрава, иначе ще развалиш магията.

— Ще я пазя — обеща Алекс, като я метна на рамо.

Аспирин за всичко, ядене на корем… какво ли още имаше да му покаже този чудесен старец?

— В същия дух е и третият ми дар — каза архимагът, подавайки една манерка на Алекс. — Тя винаги е пълна с вода, стига да не излееш всичката наведнъж — Санарос млъкна за миг, сетне продължи. — Повече магии няма да ти давам, тъй като те биха издали присъствието ти на емисарите на Прокълнатия, които скитат из Ралмия. Това би било пагубно за мисията ти.

— Дори с тази броня? — усмихна се невярващо Алекс.

— Срещу силите на тъмната магия няма защита — злокобно рече Санарос, — така че бъди внимателен.

Архимагът отново поведе Алекс по витата стълба на замъка, този път много надолу. Накрая те стигнаха до стая, пълна с карти и глобуси. Вътре чакаше лейди Олимпия.

— Миличък — каза тя, — убедена съм, че Валтъс и Санарос са забравили най-важното нещо за успеха на една мисия — и му подаде една тежка кесия, — вътре има 100 златици. Харчи ги внимателно.

— Мъдро решение, скъпа ми Олимпия — рече архимагът и се усмихна. — А сега нека запознаем нашия млад герой с географията на Ралмия.

Санарос махна с ръка и един огромен пергамент се разви пред тях.

— Ралмия е един континент. Близо до източната му част има група от острови, достигащи навътре в морето, което опасва цялата Ралмия и според нашите изследвания стига до края на света, където огромният водопад би те изхвърлил в друго селение.

— Значи Ралмия е плоска? — невярващо попита Алекс.

— Като палачинка — засмя се старецът. — На самия континент живеят най-разнообразни създания — елфи, джуджета, кентаври, троли, орки, гоблини, гноми и, разбира се, хора. Макар че често те са заедно в градовете, е важно да се отбележи, че елфите и кентаврите се чувстват най-уютно в горите, за джуджетата рай са планините, а орките и тролите предпочитат пещерите. Гномите обичат степите, а хората по принцип са привързани към големите градове.

— Това са разумните, и донякъде цивилизовани, раси, като тук не включвам откровените чудовища — блатни духове, вампири, върколаци, дракони и други създания.

— Какво е Обитателя? — внезапно попита Алекс.

— Откъде знаеш за него? — сепна се Санарос.

— Видях го в една книжка, преди стражите да ме халосат в библиотеката — усмихна се момчето.

Санарос сякаш се сви.

— Обитателя е древно същество, зло и покварено. То не служи дори на Прокълнатия. Някога е било джудже, но от алчност и жажда за власт се променило в звяр, отмъкнало богатствата на близките си и незнайно как ги отнесло на Пъкления остров, където живее и до ден-днешен. Дано пътищата ви не се кръстосат никога.

— Но стига за него — разкърши рамене архимагът.

— Кралският замък — той посочи картата — се намира ето тук, до река Песнопойна, която продължава на юг от нас до Езерото на Сияйните Залези. Твоят път обаче е в обратната посока, към Града на Пророците.

— Аха — тъпо кимна Алекс, докато наблюдаваше как пръстът на Санарос опасва почти цялата карта.

— Там трябва да се поклониш в храма на Оракула; на това място ще ти бъде и разкрито, къде е Перлата на Феникса. Наше предимство е, че създанията на Прокълнатия не могат да пристъпят там. Силите на Оракула са анатема за тях.

— Има няколко пътя в тази посока. Можеш да наемеш кораб по река Песнопойна, но слуховете, които дочувам, са, че част от нея е заблатена и нападната от блатни духове. Друг вариант е да поемеш през гъмжащата от гноми степ.

— Готино — отбеляза Алекс.

— И в двата случая трябва да се пазиш. Доспехите ти ще са предупреждение за обикновените пътни лешояди да не те закачат, но нощем, когато легнеш да спиш, не биха се поколебали да те атакуват. Затова си намери керван или наеми кораб. В никакъв случай не тръгвай сам — било пеш или с лодка.

— А ако не мога да намеря спътници? — попита младежът.

— Ще намериш, дори и в тези бурни времена минават кервани — каза Санарос. — Но дори и да няма керван, кораб ще има винаги. Той би те отвел до Планините на Забравата, негостоприемно място, обитавано от троли и орки. Там ще трябва да се пазиш много и все пак е по-добре отколкото обиколката, която би отнела месеци, за да те отведе до Пустинята на Жарта — място, където нищо не може да оцелее, освен пустинните орки.

— Аха, значи минавам някак си през тролите — въздъхна Алекс. — Нататък?

— Следва Гората на Сънищата. Там живеят елфите и кентаврите — рече архимагът — спокойно и свято място. Тя постепенно преминава в обикновен лес, в който е сгушен и Града на Пророците. Там ще получиш окончателно упътване за мисията си.

Санарос бръкна отново изпод робата си и извади лампа, подобна на тази на Аладин.

— Това, Алекс е вълшебна лампа за контакт — каза архимагът.

— Тоест? — попита момчето.

— Три пъти ще имаш възможност да я потъркаш, за да се свържеш с мен. Най-добре не ме викай, преди да си получил напътствията си в Храма на Оракула.

— А сега — архимагът постави ръце върху раменете на Алекс — е време да тръгваш.