Перлата на феникса

Керван или кораб

И така Алекс внезапно се озова на път. Преди да хлопне крепостната порта зад гърба му, Санарос му беше дал и една торба, в която да носи покривката, еликсира и манерката с вода. В нея той трябваше да сложи и шлема, когато не е в бой, но момчето така му се радваше, че веднага щом се раздели със Санарос го постави върху русата си глава. Сетне отиде близо до течащата наблизо река Песнопойна и огледа отражението си във водата.

Хареса това, което видя — доспехите му стояха добре. Алекс гордо се изпъчи и се сети, че ако Бъди го види сега ще да побегне с писъци. Тази мисъл го накара да се разсмее.

Младежът се огледа наоколо, но не видя нито кораб да идва по реката, нито някъде на хоризонта да се движи керван. Момчето обаче бе много впечатлено от гледката на Кралския замък, който се издигаше много нависоко. Стори му се, че вижда на единия от прозорците сър Валтъс, но беше твърде далеч, за да е сигурен. При все това му стана приятно, като си спомни как се бе справил със стария мърморко. Алекс се позачуди колко много помагаше за самочувствието нещо такова. Досега той винаги беше свит и доста затворен, освен по време на бейзболните си мачове, където имаше възможност да блесне поне за малко. В Ралмия обаче му беше много приятно, а старият Санарос определено му бе помогнал да се почувства по-сигурен, даже малко да си вирне носа.

Все пак, с всички тези магически предмети, можеше да си го позволи.

След няколко минути взиране из степта от една страна и по реката от друга, той тръгна по брега, вървейки срещу течението, по пътя към Планините на Забравата. Те се виждаха дори оттук, но бяха много, много далеч. Алекс вървя няколко часа, без да бърза, но керван не се появи. Кораби минаха няколко, но всичките по течението. Момчето не видя нищо подозрително — нито усети мириса на тиня, характерен според Санарос за злите блатни духове, нито мерна гномски следи по земята. Към обед поспря, почина си и пи вода. Тъкмо тогава едно малко корабче, плаващо срещу течението, се появи откъм гърба му. Попътният вятър бе изпънал платната му и с помощта на мощни гребци го носеше напред.

Алекс реши, че това е шансът му да си намери транспорт и помаха към кораба. Някакъв дебелак веднага отвърна на поздрава му и с енергични крясъци изпрати един моряк, който спусна лодка и приближи брега.

— Таксата за превоз е две златици на нощувка — каза морякът, щом приближи младежа — Вие закъде сте?

— Отивам към Планината на Забравата — отвърна Алекс. — Това колко нощувки прави?

— Три по две — шест златици — отговори в цифри морякът. — Плаща се в аванс.

— Добре — младежът посегна към кесията си, но морякът го спря:

— На капитана.

Алекс се качи на лодката и след няколко минути бяха на кораба.

— Здравейте, господине — мазно го посреща капитанът, същият този енергичен дебелак, който го бе забелязал. — Как сте, добре ли сте?

— Добре съм — отвърна Алекс. — Разбрах, че ви дължа шест златици до Планината.

— Нека да са шест, нека да са шест — кимна капитанът уж примирено, — но ако искате самостоятелна каюта, по-добре да ги сложим десет, как смятате?

Алекс усещаше, че го изиграват, но нямаше какво да направи. Беше виждал такива мексикански търговци на сувенири и знаеше, че човек не може да се измъкне.

Брои на капитана парите и рече:

— Ето ви десет златици.

Очите на моряка алчно светнаха, като видя парите, но после очите му се плъзнаха към меча и погледът му помръкна.

— Хубави оръжия, господине. Защо толкова оръжие на толкова хубав млад господин като вас? На война ли отивате?

— Кралска работа — отвърна Алекс високомерно.

Знаеше, че такива типове лесно се плашат от властта.

Така стана и този път. Като чу последното, капитанът му подаде ключа за каютата и го остави на мира. Внезапно младежът се сети за нещо странно.

Каква бе вероятността един отделен свят като Ралмия да ползва английски език? Защо той разбираше хората?

Миг по-късно се сети за книгите, чиито руни бе разбрал по загадъчен, необясним начин. „Магия“, помисли си момчето и потръпна. Не, че се плашеше, но възможностите й го смущаваха.

Алекс остави багажа си в каютата, свали шлема и отиде на кърмата на корабчето, оставяйки вятъра да повее русите му кичури.

— Оо, я каква хубава броня имаш — дочу Алекс непознат глас и се извърна.

Пред него стоеше нахално ухилен млад моряк, вероятно двайсетина и една-две годишен. Беше облечен в широки, удобни дрехи, на главата си носеше кърпа, а на колана му заплашително се полюшваше дълга и тънка, закривена към върха, сабя.

— Радвам се, че ти харесва — отвърна Алекс, на когото непознатият не се понрави. Приличаше му на нахален рап музикант.

— Кой ти я подари — мама, тате? — ухили се морякът. — Питам, защото си твърде малък, за да си я заслужил сам.

Алекс потръпна от обида и самоуверено изтърси:

— Ще се изненадаш от това какво съм заслужил и какво не. Бронята ми е подарък от архимага Санарос.

— Уоу, спокойно — изцъка с език морякът, — нямам намерение да се бутам в работите на магьосниците. Че, както е казал народът, те са тайнствени и опасни хора. Но на твое място… — младежът приближи Алекс — не бих парадирал с приятелството на Санарос. Не всички обичат магията… Хайде със здраве.

След тази не особено приятна среща Алекс нямаше повече проблеми в първия си ден от пътуването. Хапна от покривката, която наистина беше страхотна — приготви му любимата пица с бекон и пушено сирене. Алекс се засмя, като си помисли, че вероятно е единственият човек в Ралмия, ял пица. След това, уморен от емоции, побърза да си легне.

Нощта мина спокойно, но на сутринта, когато се събуди, Алекс усети, че корабът е спрял. Качи се на палубата и се огледа. Всички моряци изглеждаха нервни — очите им бяха разширени, а погледите им се стрелкаха насам-натам, като че нещо ги гонеше.

Или дебнеше.

Водите на реката бяха станали мътни и зеленикави, като в мочурище и отвсякъде се носеше отвратителната смрад на тиня. Чуваше се само спорадичното крякане на жабите.

— Какво става? — попита момчето.

— Местността е заблатена — проплака дебелият капитан и потръпна, при което тялото му се разтресе.

— Блатни духове — допълни, появилият се изневиделица млад моряк от вчера. Неизменната кърпа беше на главата му, а леко брадясалата му физиономия излъчваше презрение. — Удавници, отвърнали на призива на Прокълнатия. Неговата зараза бавно превръща хубавата река в мочурище.

Морякът погледна Алекс:

— Е, хлапе, не е зле да се приготвиш за битка. Да видим колко струваш в тая твоя броня.

Момчето се подразни от тона, с който му беше отправил съвета си, но призна, че е прав и след няколко минути, когато отново бе на палубата, бе в пълно бойно снаряжение. Мечът блестеше в ръката му, а доспехите му хвърляха сребристи отблясъци от слънчевата светлина.

Моряците също бяха извадили сабите си.

Отнякъде се чу тихичко пльокане и след това внезапно и без никакво предупреждение корабът бе налазен от пълчища уродливи речни същества, миришещи на водорасли. Бяха мръснозелени на цвят, с огромни усти и криви зелени очички, блестящи от злоба. Те се катереха като маймуни по кораба, стискайки в лепкавите си ръце ятагани и къси мечове. Моряците отвърнаха на атаката и скоро се разрази люта битка между тях и отвратителните нашественици. Алекс се оказа в центъра на ожесточения бой и в началото бе доста замаян, когато оръжията на създанията го заудряха. Те обаче бяха съвършено безпомощни срещу елфическата броня и младежът контраатакува, като острието му разсичаше създанията, които се превръщаха в мазни локви застояла вода.

По подобен начин вършееше и младият моряк с кърпата на главата, който скачаше като котка и сабята му с лекота разсичаше блатните нападатели. Не всички обаче имаха този шанс и пред ужасените очи на Алекс няколко човека, сред които и дебеличкият капитан, паднаха зад борда, като веднъж озовали се под вода, повече не се подадоха.

В това време блатните изроди успяха по някакъв начин да пробият и дупка в кораба, който започна бавно да потъва.

„Вълшебните предмети!“ сети се Алекс и трескаво се отправи към каютата си. Когато влезе в нея, видя, че над багажа му се е надвесил блатен дух, който с любопитство оглежда покривката. С вик на погнуса Алекс отсече главата му и съществото се разля на пода като мръсно мокро петно.

Младежът взе торбата с предметите си и отново се върна на палубата, където повечето моряци вече бягаха с лодки. Само младият моряк беше останал, избивайки духовете с мрачно изражение на лицето. Беше обаче вече обкръжен от злите същества, които се кискаха подло край него, предвкусвайки успеха си.

Алекс реши да му помогне, въпреки антипатията си към него — той се втурна към създанията, размахвайки меча си наляво и надясно. Омагьосаното острие попиля създанията и те стъписани отстъпиха назад, съскайки с омраза към момчето.

— Намери лодка! — каза Алекс на моряка, който кимна и се втурна към една съвсем малка, забравена до някакви бъчви. Момчето го последва, махайки с меча си и държейки настрана отвратителните твари, които виеха от неприязън и омраза.

Скоро и двамата се спуснаха с лодката във водата, от чиито дълбини изкачаха ръцете на още жадни за смърт духове. Мечът на Алекс и дългата сабя на моряка обаче ги държаха настрана, докато накрая, след няколко напрегнати минути не стигнаха брега. Двамата изскочиха от лодката и се отдалечиха към високите треви на степта, които се полюляваха от вятъра.

Блатните духове се прибраха с бълбукане под мочурливите води, загубили всякакъв интерес към жертвите си в мига, в който те се озоваха на твърда земя.

Очите на младия моряк гневно блестяха.

— Мръсна, мазна паплач — процеди той.

Алекс го погледна, дишайки тежко. Все още шокът от битката беше твърде голям. Лицата на моряците, отвлечени от блатните духове под водата сякаш още бяха пред него.

— Алекс Джаспърс — представи се той на неволния си спътник.

— Роло Скарф — отвърна морякът не особено дружелюбно.

Все пак двамата колебливо стиснаха ръце.