Перлата на феникса

В мрака

На бледата светлина от пламъци успяха да огледат пещерата, в която бяха влезли. Стените й бяха високи, а сводът се губеше в тъмнината. Скални рисунки на джуджета войни с двуостри брадви, обкръжени от орки, гоблини и троли украсяваха пещерата навсякъде. Имаше и руни, указващи имената на различни джуджешки владетели. Често срещан образ беше и огромен дракон — черен с разперени криле и бълващ огън. На други рисунки се виждаше изображение на драконов скелет с отровнозелени очи, също разперил криле и бълващ мрак.

Клаус видя, че Алекс гледа рисунките:

— Драконът Ауганфил — рече джуджето — е могъщ черен звяр, който опустошил нашите пещери. В замяна Прокълнатия го дарил с неестествено дълъг живот, дори по стандартите на драконите. Цената обаче била ужасна — блестящите черни люспи на Ауганфил окапали, последвани от мускулестата му плът, докато накрая станал огромен жив скелет, сянка на предишното си великолепие, но още по-могъщ и силен. Той владял пещерите векове, докато един смел рицар не слязъл в леговището му и не го убил.

— Уау! — момчето бе впечатлено от историята. Дори Роло изглеждаше заинтригуван.

— Какво станало с рицаря? — попита морякът.

— Това е друга трагична история — отвърна джуджето. — С убийството на дракона рицарят наследил и ужасното проклятие на неговото безсмъртие. Някои казват, че Прокълнатия от самото начало го насочил срещу Ауганфил, тъй като вече бил недоволен от дотогавашния си съюзник. Така или иначе сър Дакавар, както се казвал рицарят, изгубил живота си и се превърнал в черно чудовище, Рицар на Смъртта или Черен Лорд, най-ужасният съюзник измежду всичките слуги на Черната Сянка.

— Значи това е легендата за произхода на лорд Дакавар? — учуди се Лиянна. — Ние, елфите от много отдавна умуваме за тайната на неговата мощ.

— Елфите сте като деца — отговори Клаус. — Мислите, че знаете всичко, защото сте близо до горичките и тревичките. Истината е, че ние, джуджетата, сме най-близо до това, което се случва, тъй като сме слизали до недрата на Ралмия, до нейното сърце. Ние помним проклятието на Ауганфил, прехвърлено и на Дакавар — знаем, че то е вечно и докато го има Прокълнатия, то също ще съществува.

— Чакайте малко? — разтревожено се обади Алекс. — Този лорд Дакавар… жив ли е още? Или по-точно, нежив ли е още? — момчето се поусмихна насила.

— Хей, това са легенди — засмя се Роло, — лорд Дакавар, капитан Хорсах, немъртвият ужас на моретата… Ралмия е пълна с такива митове.

— Понякога в легендите има истина — възрази Лиянна.

— Така е — потвърди и Клаус. — Нашите пещери също се считат за легенда, но ето ни стъпили в тях. Това, че Рицарят на Смъртта не се е появявал от столетия, не значи, че не съществува.

— И все пак аз предпочитам да се терзая с реалните ни врагове — сви рамене Роло.

Алекс обаче бе разтревожен от това, което чу. Дали в търсенето на ценната Перла нямаше да се сблъска с тази мрачна легенда?

Вървяха няколко часа из безкраен лабиринт от мразовити пещери, пълни с прилепи, които крякаха раздразнени от светлината на факлите. От време на време попадаха на още скални рисунки, някои изографисани явно от джуджетата, а други, надраскани в по-груб, неприятен стил и изобразяващи невиждани ужаси — огромен черен силует, надвесил се над жертвоприношение на деца.

— Оркска религиозна гравюра — обясни Клаус, — гнусна като религията им. Принасят младенци в жертва на Черната Сянка.

— Гадно! — възкликна Алекс, макар да знаеше, че в древността и някои народи от родната му Земя са практикували такива ритуали.

— Орките са отвратителни — съгласи се и Роло.

По едно време Клаус стигна до нещо като малка каменна кухина, обърна се към спътниците си и рече:

— Тук ще пренощуваме.

Алекс бе щастлив от новината, тъй като лутането из пещерите го потискаше, а и Роло изглеждаше притеснен от огромното количество камък, надвиснало над тях. Дори Лиянна бе някак угнетена.

Четиримата хапнаха от провизиите, които джуджето разопакова. Роло се заинтересува от оръжието му.

— С какво всъщност уби орките? — попита той.

— С това — поклати Клаус странния уред с тръби и клавиши.

— И какво представлява то? — любопитно се обади и Алекс.

— Много неща — усмихна се вещо джуджето, — които в случай на нужда ще ви демонстрирам.

Морякът изсумтя разочаровано. След известно време се обърна към Алекс:

— Искаш ли да играем на тролска борба?

— Какво е това? — запита Алекс, обзет от лошо предчувствие. — Нямам желание пак да се бия с теб.

— Спокойно!

Роло набързо му обясни на правилата на играта, която се оказа сходна с познатата на Алекс канадска борба. Той не я обичаше много, макар че понякога, поради прецизните си рефлекси, придобити от бейзбола, успяваше да надвие дори по-яките момчета от училищния футболен отбор. Все пак се съгласи да се пробва с моряка.

Двамата се бориха за надмощие известно време и до един момент младежът почти изненада моряка. В крайна сметка обаче, Алекс бе на шестнадесет години, а Роло — на двадесет и една, а и по-развитата мускулатура на моряка му даде предимство, позволявайки му да спечели. Момчето призна поражението си с недоволно изсумтяване.

— Още една игра? — запита Роло, доволен от победата си.

— Не мисля — отряза го Алекс.

— Искаш ли да опиташ с мен? — внезапно се намеси Клаус.

Роло го погледна изненадан, сетне се усмихна самоуверено.

— Защо не, старче?

След малко двамата застанаха един срещу друг около плоския камък и Роло натисна от самото начало. Изглеждаше, че ще спечели за секунда, но джуджето задържа ръката си на милиметри от каменната повърхност. Морякът се напъна с всичка сила, но Клаус оставаше непоклатим. След като постояха така близо минута, джуджето спокойно започна да повдига ръката си пред изумения поглед на своя опонент. Младият мъж напрегна сили до краен предел, но колкото и да се мъчеше и да пъшкаше, бе безпомощен. Клаус си играеше с него, току задържайки неумолимия ход на ръката си, докато накрая не прикова десницата на моряка към камъка. Роло нададе невярващ стон:

— Ъъ, ти ме разби — на което Клаус просто сви рамене.

Алекс се подсмихна и погледна настрани. Време беше някой да натрие носа на моряка. Погледът му попадна на Лиянна и той въздъхна. Елфата си бе легнала по-рано да спи и изглеждаше неземно красива. Спомни си как го бе целунала на входа на пещерата и се усмихна.

Беше хубаво.

С тази мисъл той се отпусна и заспа.