Перлата на феникса

Планината на Забравата

Следващите няколко дни подействаха благотворно на Алекс и приятелството му с другите двама спътници. Роло се оказа забавен човек, който постоянно разказваше весели истории от плаванията си по река Песнопойна, като например как трябвало да спасяват скъпоценен сапфир, откраднат от пеликан или пък как намерили крокодил в мрежите за риба. Не обичаше да разказва за битки, макар от време на време да подмяташе за срещи с блатни духове.

Тренировките между двамата продължаваха и Алекс усещаше, че вече е значително по-умел от преди, а съвършеният му меч се превърна в непреодолимо препятствие за моряка по време на учебните им двубои. Роло чистосърдечно призна, че ако в първата битка помежду им Алекс бе предпочел да се брани, вместо да напада, шансът му е щял да бъде нулев.

Лиянна стоеше малко настрана от тях, но често разказваше за странстванията си из Ралмия и чудноватите същества, които бе виждала там. Алекс беше очарован от нея и я намираше за уникална. Като се сетеше за глупавите момичета от училището си, които мислеха само за мобилни телефони и попмузика, и ги сравнеше с тази уникална елфа, ставаше още по-запленен от нея, макар да не можеше да се каже още, че я обича — чувството бе по-скоро на възхищение, отколкото на любов.

Планините наближаваха все повече и повече, а с това, и с напредването на есента, времето започна да се влошава. Небесата започнаха да потъмняват и да се мръщят, от време на време преваляваше дъжд, час по час в небето изтрещяваше гръм. Местността също започна да се променя — тревата стана по-рядка и значително по-ниска, появиха се големи, макар и разкривени дървета, а от равна земята започна да се издига на баири, които ставаха все по-стръмни и по-стръмни.

Скоро пътят им пресече множество малки реки и поточета, в които тримата можеха да се разхладят и утолят жаждата си. Дори с манерката на Санарос, Алекс бе благодарен, когато имаше възможност да се напие със студена вода — макар според Роло това да бе опасно и глупаво. В крайна сметка морякът се оказа прав и Алекс наистина се закашля същата вечер, след като бе пил от такова поточе, но Лиянна накладе голям огън и всичко се размина без проблеми.

Постепенно, когато започнаха да се изкачват по самите планини, пътят стана все по-непроходим и осеян с камънаци, докато най-накрая не се превърна в малка, криволичеща из височините пътека. По нея рядко минаваха странници, а и ония, които минаваха, бяха неприветливи и студени хора, спуснали качулки до носовете си в знак, че не желаят да бъдат безпокоени. Тези земи бяха неизвестни дори за Роло, и Алекс се притесни, че ще се загубят в огромната планина, но за щастие Лиянна бе минавала оттук и ги успокои, че най-близкият град е на има-няма два дена път.

И малко след като го каза, се разрази буря. Започна изневиделица — с тежки, големи капки, които се посипаха от небето и за късо време образуваха водна стена, която ги измокри до кости и направи пътуването им по планинската пътека мъчително и опасно. Главата на Алекс се замая от внезапно зейналите ту отляво, ту отдясно пропасти и той все по-често се подхлъзваше и падаше по пътя. Дори ефирната в стъпките си елфа изглеждаше уморена и само свикналият да се катери по мачтите Роло изглеждаше не особено обезпокоен.

Всичко това доведе до бързата умора на Алекс, за когото бе трудно да направи дори няколко крачки, без да се строполи на земята. Роло му помогна, като метна ръката му през рамото си, но така скоро и той се умори. Лиянна, която бе избързала леко напред се обърна и каза:

— Наблизо има пещера!

Роло изръмжа:

— Обитавана или не?

— Не мога да преценя — сви рамене елфата, — но нямаме друг избор. Момъкът изнемогва, ти също, а и аз самата се чувствам изцедена.

С това разговорът завърши и скоро тримата се свиха близо до входа на огромната пещера, мокри и измръзнали. Кашлицата на Алекс от предишния ден се бе завърнала и сега той се давеше за всяка глътка въздух. Лиянна изглеждаше мръсна и безкрайно изморена и дори коравият Роло бе на края на силите си.

— Проклети баири — процеди той, — дай ми на мен реки и кораби, понасям и пеш през полето, но тези планини ми взимат здравето.

Прекъсна го кашлицата на Алекс.

— Не само на теб — сподавено каза момчето.

Лиянна се приближи до него, в уморените й зелени очи се четеше тревога. Тя докосна младежа с ръка по челото и ядосано каза:

— Гориш от треска.

— Не биваше да пиеш толкова студена вода вчера — заяде се Роло.

Алекс сви рамене и разпъна измокрилата се вълшебна покривка. Тя като по поръчка подготви и за тримата гореща супа и чай, които ги сгряха. Облекчението за Алекс обаче беше само временно и дори при разпаления от елфата огън му беше студено и неприятно. Започна да му се гади.

Тримата бяха съблекли поне горните си дрехи, та да изсъхнат и Алекс, вече без доспехи, се сви на кълбо с поглед към стената, за да не смущава елфата. Роло бързо бе успял да заспи и тихо похъркваше встрани.

Лиянна приближи Алекс.

— Още ли ти е студено?

— Д-добре съм — отвърна момчето, но нов пристъп на кашлицата го задави.

— Стой мирен и се отпусни — каза елфата и започна да го масажира по раменете. Алекс страшно се сконфузи, а после почти изврещя, когато пръстите на елфата го стиснаха за изстиналите мускули. Постепенно обаче из тялото му се разнесе топлина от раздвиженото кръвообращение и той заспа.

През следващия ден се чувстваше слаб и немощен, макар вече да не кашляше и треската да бе отминала. Все пак останаха в пещерата, като Алекс спа почти през цялото време, в просъница дочувайки разговори между Роло и Лиянна.

„Какво става, в името на Ралмия“, говореше елфата. „Кой е пратил това момче с най-великите оръжия на тоя свят и за какво?“.

„Не се бъркай в делата на магьосниците, елфо“ — долетя отговорът на Роло. — „Те са тайнствени и опасни хора“.

На следващата заран Алекс се чувстваше значително по-свеж и стана най-рано от всички. Горните му дрехи и доспехите бяха изсъхнали и той си ги навлече. Почувства се по-добре и излезе навън. В този миг чу скърцане и видя една от най-странните гледки в живота си. По пътя се носеше джудже, седнало в двуколесна каручка, теглена от голям елен.

— Хайде, Белвор, хайде — редеше джуджето, пляскайки гальовно елена с борова клонка, — още малко нагоре и ще стигнем до вкъщи.

Джуджето бе престаряло, с чорлава къса бяла брада и очилца, закрепени за широкия му като камба нос. То не забеляза веднага Алекс, но когато еленът внезапно спря, вдигна очи.

— Я, рицар — каза джуджето, сетне присви очи, — и то млад рицар. Какво търсиш тук, рицарче?

— Аз съм… спрели сме тук — отговори Алекс.

Джуджето бръкна в пазвата си и извади една дълга крива лула. Като я запали, всмукна малко и изпусна няколко кръгчета тютюнев дим.

— Спрели казваш. И кои сте вие?

— Не ти влиза в работата, джудже — дочу се гласът на Роло, който се бе появил изневиделица зад гърба на Алекс. Лиянна също дойде и попита:

— Какво става?

Джуджето всмукна още малко от лулата си, след което изпусна дима и рече:

— Става това, че сте се настанили в тролска пещера, драги мой. Звярът е излязъл на лов, но до ден-два ще се върне, може би още тази вечер.

— Ти откъде знаеш? — попита Роло, а пък Алекс самоуверено вметна:

— Ние не се боим от тролите.

Джуджето дръпна пак от лулата си, сетне рече:

— Никой от вас никога не е виждал трол, нали?

Тримата се спогледаха. Беше вярно.

— Така си и помислих — каза джуджето. — Ако бяхте виждали, щяхте вече да сте си плюли на петите.

— А ти как така не се боиш от трола — попита Лиянна.

Джуджето всмукна още малко от лулата си, сетне оформи две димни кръгчета във въздуха и се усмихна.

— Аз съм джудже. Ние не знаем що е страх. Освен това — дребосъкът пак дръпна от лулата и изпусна още няколко кълбета дим, — аз си имам разни защити.

Алекс поклати глава. Изглеждаше му малко вероятно джуджето да има защити, с които самият той да не разполага. Изсумтяването на Роло беше знак, че и морякът не хваща вяра на тези приказки, но Лиянна прие твърдението на джуджето.

— Ние и без това тръгвахме — каза елфата, — благодарим за съвета, джудже.

— Името ми е Клаус — отвърна дребосъкът и се усмихна, — сигурно сте тръгнали към град Каменодел, на ден и половина път оттук.

— И по-надалеч… — призна Алекс.

— Мислим да прекосим планината — прекъсна го Роло, преди момчето да се бе изтървало за Града на Пророците.

Джуджето засмука отново лулата си и каза през дима:

— Изключено е да стигнете донякъде.

— Как така? — попита Алекс.

Клаус вдигна палеца си към небето.

— Скоро ще вали пак. А после пак, и пак, и пак. Пещерите по пътищата са малко и са обитавани я от троли, я от орки или дори дракони. Ще се лутате из планините и ще загинете.

— Ще видим — отвърна Роло, но Лиянна изглеждаше притеснена. Явно на нея й бяха хрумнали същите неща.

— Няма ли някакъв по-лесен път? — попита Алекс, — не мога да чакам.

Клаус го погледна криво, сякаш да го прецени що за човек е, сетне се замисли.

— Не, няма — каза накрая.

Алекс обаче не му повярва.

— Ти се сети за нещо, джудже — каза момчето.

— Прав си, Алекс — потвърди и Роло — какво криеш, Клаус?

Джуджето плесна елена:

— Да вървим, Белвор.

— Чакай — обади се Лиянна, — извинявай ако сме те обидили. Но защо така…

Джуджето се обърна бавно.

— Няма безопасен път през Планините есента и зимата. Изчакайте пролетта. А най-добре лятото.

— Не можем да чакаме — настоя Алекс, — работата е неотложна. Спешна!

— Остави го, Алекс — изсумтя Роло, — ще попитаме някой в Каменодел.

Сега беше ред на Клаус да изсумти.

— В Каменодел ще ви вземат парите и ще ви упътят към гибелта ви.

— Тогава ти кажи откъде да минем? — настоя Лиянна.

Джуджето млъкна.

— Елате с мен — каза накрая.

След половин ден път Клаус ги отведе до уютна къща, сгушена сред скалите край пътя. Беше ниска и малка, но побра и четиримата, а зад нея имаше оборче за елена и каручката.

Джуджето сипа на групата по малко бобена чорба, но не скри очарованието си от покривката на Алекс, която им приготви печени пилета.

— Ах, откога не съм си хапвал така — радостно каза джуджето.

Другите също бяха доволни, че най-после ще могат да спят под покрив, макар и да беше тесничко.

— Каза нещо за пътя — по едно време настоя Лиянна.

Алекс се напрегна, Роло също наостри уши.

Джуджето пак запали лулата си и като попуши малко, заговори:

— Искам да ме убедите, че работата ви е спешна. Като ви гледам, прехвърлих няколко варианта в ума си и нито един от тях не ми се струва вероятен.

Клаус вдигна очи към тях.

— Първата ми мисъл, когато видях момчето бе, че то е богаташко чедо, което пътува за някакво забавление. Това обаче не може да обясни присъствието на негодяй като моряка и благородна дама като елфата.

Алекс и Роло потръпнаха от обидата, но Лиянна, която грейна от своето определение, им махна с ръка да се успокоят.

— Втората ми мисъл беше, че негодяят е отвлякъл хлапето и пътува за откуп. Обаче, къде остава тук елфата не знам? Третият вариант беше елфата да е тръгнала на поклонение и да е взела охрана. Но защо тази охрана ще бъде негодяй и момче, макар и в скъпа броня.

Клаус вдигна ръка, за да прекъсне изблиците на Алекс и все по-червенеещия от яд Роло.

— Затова стигнах до мисълта, че все пак е нещо важно. Но не мога да кажа нищо, без да знам за какво става дума.

Клаус всмукна от лулата си.

— Ние търсим древен артефакт — изтърси Алекс, докато другите двама се чудеха какво да кажат.

Джуджето отметна глава и гръмогласно се разсмя.

— Е, това обяснява всичко. Ловци на съкровища. Нека позная — богаташки син, накупил си доспехи, пират, бягащ от бесилото и луда жрица на Майката Природа, нали?

Джуджето се ухили.

— И какво търсите? Окото на Базилиска? Сребърния чук на древния крал Митраир? Зъбите на дракона Ауганфил?

Алекс го изгледа сериозно.

— Перлата на Феникса — каза момчето. — А бронята ми е подарък от великия архимаг Санарос.

— А аз — обади се Роло гневно — не съм негодяй.

Джуджето не му обърна внимание, но се съсредоточи върху Алекс. Лиянна зяпна.

— Перлата… — отвори уста тя.

Джуджето я прекъсна:

— Никой, който не познава Санарос, не би твърдял, че той му е поръчал да донесе Перлата на Феникса. Защо му е?

— Това е единственият му шанс срещу Прокълнатия — отговори момчето.

Клаус се облегна назад на стола люлка, на който бе седнал и въздъхна тежко.

— Даа, Черната Сянка. Сега нещата ми се изясняват. Имало е някакво пророчество за теб и архимагът те е пратил заради него — само така може да се обясни защо толкова младо момче е пратено на такава отговорна мисия. По пътя си срещнал другите двама образи.

— Много си проницателен, джудже — каза Роло.

— Много съм стар — меко го поправи джуджето.

— Ще ни помогнеш ли? — попита Алекс.

Клаус намести без нужда очилата си и въздъхна.

— Има един път — каза той, — но не знам дали не е по-добре да рискувате с бурите.