Перлата на феникса

Архимагът

Алекс изпъшка и полека отвори очи. Струваше му се, че всичко, случило се през последния час е някакъв лош сън. „Дано и домашното на господин Хендрикс е част от него“, помисли си с надежда той.

Сънят обаче явно продължаваше, тъй като младежът се намираше на голямо легло в огромна каменна стая, в чиито ъгъл грееше запалена камина. Алекс стана и се огледа. Стаята, подобно и на стражите, които го бяха нокаутирали, изглеждаше като от филм за крал Артур, обзаведена с огледало, голям гардероб и вана, която обаче в момента бе празна. Алекс съжали за последното, тъй като му се искаше да се изкъпе — особено ако наистина се бе озовал във филм, бе редно да е чистичък.

Вниманието му бе привлечено от маса, на която бяха наредени вкусни плодове. Момчето се поколеба за миг, но гладът си каза думата. Алекс приближи масата и изяде приготвените праскови и кайсии. Бяха сладки като мед и много вкусни. Такива не бе ял нито в Ню Йорк, нито в Хадънсвил. Някой беше приготвил и сок от ябълки, който Алекс изпи с огромно удоволствие — никога не бе опитвал такъв.

След това хапване момчето въздъхна доволно. Каквото и да му готвеше съдбата, поне не бе гладен.

В този миг очите му съзряха камбанката. Тя бе малка, сребърна и поставена на ръба на масата. Алекс я взе и разгледа. Беше много красива и той реши да я разклати. Чу се странен звън, хем тих, хем някак си отекващ. Беше красив звук и младежът се усмихна.

Тогава зад гърба му се чу скърцане. Алекс се сепна и се обърна назад, виждайки да се отваря незабелязана от него дървена врата. Момчето потърка брадичката си, сещайки се за злополучния момент със стражите, но този път в стаята влезе висок, елегантен, възрастен мъж в странна, някак римска на вид роба. Добре сресана бяла коса стоеше над интелигентното му лице, което излъчваше мъдрост и спокойствие.

— Добре дошъл, страннико, — каза бавно влезлият. — Аз съм архимагът Санарос. Добре дошъл в кралския дворец на Ралмия.

Алекс зяпна.

— На кое? — възкликна той.

— На Ралмия, кралството на магията — уточни архимагът Санарос. — Извинявам се за непристойното поведения на библиотекаря Грец и стражите на замъка. Уви, ние сме в състояние на война и подозрителността е наш естествен спътник. Въпреки това, грубостта няма оправдание и смирено моля за извинение.

— Ами… ъм, добре — пообърка се Алекс, все още не разбирайки много какво става. — Ъъ, как съм се озовал тук… ъъ, и къде е това тук?!

— Ще отговоря на въпросите ти, страннико — отвърна старецът, — но…

— Името ми е Алекс — уточни момчето.

— Добре, Алекс — усмихна се благо Санарос, — може би първо ще искаш да вземеш една баня?

Младежът охотно се съгласи с предложението на възрастния човек, но реши, че трябва да разбере какво става. Преди още да се опомни, две приказно красиви момичета с неестествен син цвят на кожата дойдоха с гореща вода и само ожесточени му протести, и зачервеното му лице им попречиха лично да го съблекат и изкъпят. Взеха обаче дрехите му за пране, заменяйки ги със скъпа червена туника и черен панталон, които той облече след горещата баня.

Когато свърши, Санарос отново дойде в стаята, отправяйки му покана да го последва.

— Ела — меко заповяда старецът и Алекс, свивайки рамене, тръгна след него по вита стълба, която го изведе в огромна столова. В нея бяха насядали хора с очевидно високо положение — застаряващ рицар, който дори на масата седеше с ризница, богата жена в скъпа рокля и още няколко добре облечени господа, които можеха да бъдат само благородници.

— Санарос — изръмжа рицарят, — това ли е великият войн, който си призовал за нашето спасение?!

— По волята на съдбата той ще е нашият спасител, сър Валтъс — отвърна възрастният човек. — Имай повече вяра в магията ми.

— Но той е само едно момче — намеси се богатата жена.

— И освен това, един прост страж го просна — обади се благородникът, седнал до богатата дама…

Алекс се чувстваше все по-объркан, а вече и раздразнен. Какъв спасител, какви магии… къде беше попаднал?

— Олимпия, Алдавос, моля ви — меко ги прекъсна Санарос. — Най-малкото не е възпитано към него. Седни, Алекс — и старецът отмести един стол, на който младежът седна.

— За съжаление някои от нас не те посрещнаха учтиво — очите на архимага стрелнаха сър Валтъс, — но все пак ще се опитам да оправя впечатлението, което сигурно вече имаш за Ралмия.

— Какво е Ралмия? — все по-объркан попита Алекс — Как се озовах тук? Къде е това тук? И защо?

— Едно по едно — усмихна се Санарос. — Ралмия е селение във вселената, както вашата планета Земя. Тя съществува отделно и независимо от нея, макар понякога историята на двете да се е пресичала — легендите за дракони, елфи и други, които битуват във вашия свят например. В Ралмия основна движеща функция на живота е магията.

— Магия? — сепна се Алекс, който и без това бе сащисан от новината, че е в друг свят. Поради някаква причина и за миг не се усъмни в твърдението на архимага. — В смисъл — опита се да поясни той, — ъъ… на… ъъ… магия?

— Да — отговори спокойно Санарос, — тази енергия, която във вашия свят е само мит, при нас е жива. Реална. Виж! — И архимагът вдигна ръка, в която от нищото се появи чаша, пълна с уханно вино. — Заповядай! — Той я подаде на младежа, който отново зяпна и несръчно я пое. Отпи от виното и се ухили:

— Добро е — отвърна, решил, че няма защо да отказва да се наслади на ставащото.

— Пак ли си взел от реколта 5643-та, Санарос? — обади се сър Валтъс.

— На въпроса как се озова тук, отговорът е прост — продължи Санарос, без да обръща внимание на рицаря — също с магия. А защо — това е вече по-сложно за обяснение, опасявам се…

— Чакай малко! — прекъсна го Алекс — А как ще се върна? Чичо ми сигурно вече се притеснява за мен!

— Спокойно — рече Санарос, — спокойно. Мигът, в който ще се върнеш, ще е същият, в който напусна твоя свят.

Алекс кимна, успокоен. Поне донякъде.

— Сега за причината — Санарос заговори по-бавно, сякаш търсеше думите.

— Както може би се досещаш, магията в Ралмия е като всяко друго нещо в живота — накрая каза архимагът — Има право и опако. Добро и зло. Преди много, много години от дебрите на тъмната магия се зароди нещо изключително лошо. Един дух. Наричат го Прокълнатия, Черната Сянка, Вземедушеца и така нататък. Преди векове той отрови душите на няколко народа — орки, троли и други — и ги насъска срещу останалите. Избухна война. В края й ордите на Прокълнатия бяха надвити, а той самият — съкрушен навеки, както вярвали тогава хората.

— Но не е било завинаги, нали? — попита Алекс.

Рефлексите му от четене на фантастични истории по комиксите му подсказаха най-лошото и виното започна да нагарча в устата му.

— Не — горчиво се усмихна архимагът. — Преди няколко години той се завърна. В началото започнаха набези и грабежи от страна на старите му воини — орки и троли — спрямо другите раси в Ралмия. Грабежите станаха убийства, а по земята постепенно се възродиха изчадия, за които бяхме забравили — големи и саламандри, морски змии и птици Рок, блатни духове и вампири. Знаците бяха пред нас, но ние бяхме слепи и платихме за това. Нашият крал Вилхелм бе убит с невярна болест, пратена от злия дух, а адските му магии ни зазидаха в този замък. Сега ние не можем да излезем, а навън цари беззаконие и хаос.

— Позор, позор за добрата стара Ралмия — въздъхна сър Валтъс и другите побързаха да се съгласят.

— Това е много тъжно — заяви Алекс, опитвайки се да прозвучи състрадателно. — Но… какво общо имам аз, 16-годишен хлапак от Ню Йорк?

— Ще стигна и дотам — отговори Санарос. — Отскоро в Ралмия разцъфтя последната ни надежда — Перлата на Феникса, магически талисман, който дава огромна мощ на притежателя си. В предишни години Перлата се появявала и е носела радост и благоденствие на земята ни. Но ако сега Прокълнатия я вземе, в Ралмия навеки ще царува злото. Няма как да изпратим войн, роден в нашия замък, тъй като магията на Злия ни задържа в него. Обаче някой, нероден в Ралмия, няма да има такива проблеми. Но това не е всичко — архимагът вдигна ръка, прекъсвайки поредният въпрос на момчето — древно пророчество от незапомнени времена гласи, че човек от друга земя ще спаси Ралмия, донасяйки Перлата в Кралския Замък — където се намираме ние сега.

— Не мислите, че това съм аз, нали!? — зяпна Алекс. — Аз… аз съм момче! Ученик! Не рейнджър или супергерой, политик, или кечист, или…

— Магията посочи теб — настойчиво го погледна Санарос, — а нейните знаци не грешат. Ти си онзи, който ще пропъди мрака от Ралмия.

— Ама аз… — Алекс заекна — аз съм добър на бейзбол, но… аз не мога да се бия… — гордостта му за миг се обади — е, поне не много добре…

— Ще бъдеш въоръжен — благо рече Санарос, — с магически оръжия.

— Пращаме момчето за заколение — обади се лейди Олимпия.

— Тя е права, Санарос — допълни я Валтъс. — Чуй го само.

Санарос се изправи и гласът му прогърмя:

— А вие какво искате? Да стоим тук и да чакаме Прокълнатия да открадне Перлата? Тогава всичко е загубено!

Присъстващите замлъкнаха.

— Алекс… — Санарос го погледна и се усмихна тъжно. — Ти си последната ни надежда. Ако откажеш, Ралмия загива. А ако магията тук стане зла… пораженията ще засегнат дори и твоя свят.

Думите на архимага отекнаха зловещо във въздуха наоколо.

Момчето въздъхна и се замисли. Животът му в Хадънсвил беше скучен и монотонен, без никакви предизвикателства. Там той беше „гражданчето“, „женчото“ или „книжния плъх“.

Тук му предлагаха да е герой.

Като в комиксите.

А ако нещо станеше… какво толкова? Той си нямаше никого. Чичо му нямаше да жали много за него, както не бе жалил и за родителите му. Момичето, което може би го харесваше и което той може би харесваше, вече бе в лапите на Бъди. Какво можеше да изгуби?

— Моля те, Алекс — повтори Санарос.

В гласа му прозвуча отчаяна нотка.

Момчето погледна стареца право в очите.

— Съгласен! — каза той, и сещайки се за Юлий Цезар от уроците по история, добави — „Жребият е хвърлен“.

Архимагът се усмихна.