Перлата на феникса

Епилог

Алекс усети ръцете на Лиянна и Роло под мишниците си. Усети как го повдигнат на крака.

— Добре ли си — попита разтревожено елфата.

— Ъх… аз… бил съм и по-добре — призна момчето, което се чувстваше съвсем обезсилено, а всеки дъх бе сякаш забит в тялото му нож.

В този миг отдолу се чуха викове и малко по-късно Киара нахлу с моряците си.

— Какво става тук? — попита тя. — Чухме крясъци и видяхме светлини! Но вратата бе заключена! Какво… — тя видя костите на верните скуайъри на лорд Дакавар, този път разпаднали се заедно със смъртта на техния господар и повелител.

— Как да ти кажа, мила — ухили се Роло. — Наш Алекс успя да скара Прокълнатия и оцелелия по някакъв начин лорд Дакавар.

— Не може да бъде! — потръпна капитан Киара. — И какво стана?

— Няма ги вече — сви рамене морякът. — Нещо Прокълнатия не държи на промушване с меч откъм гърба.

Алекс се засмя и миг по-късно изпъшка от болката. Цялото тяло го болеше от адските пламъци на Санарос. Една целувка от Лиянна обаче го накара да се почувства по-добре.

— А какво стана с архимага — попита Киара, поуспокоена.

— Той беше Прокълнатия — каза Лиянна.

Капитанката отвори уста, след това я затвори, накрая пак я отвори и отсече:

— Не искам да знам нищо повече. Както казва една много мъдра приказка, магьосниците са тайнствени и опасни хора.

След смъртта на Прокълнатия стана ясно, че Алекс ще не ще, си остава в Ралмия. Не, че той беше недоволен, напротив. С Лиянна покрай него той си бе направо приказно щастлив и след няколко месеца гостуване в Гората на Сънищата крал Арлеанн даде ръката на дъщеря си на младежа от Хадънсвил. Горе-долу по това време Роло и Киара също разбраха, че не могат един без друг и насрочиха сватба, която по една случайност съвпадна с тази на Алекс и Лиянна и като дата, и като местонахождение — Кралския дворец.

Малко по-трудно се разреши проблемът с намирането на работа за Алекс. Крал Арлеанн пръв предложи радикалното решение — той да бъде обявен за крал на Ралмия. То бе подкрепено и от джуджетата, а с някои уговорки и от хората в техните разнородни градове.

Решителната подкрепа обаче дойде от драконите, които изсипаха крилата делегация начело с Клара, която настояваше Алекс да бъде обявен за крал. А когато Клара настояваше нещо, обикновено го получаваше.

— В случая обаче е виновен Вилхелм — дебело подчерта тя важността на сина си във взимането на държавническото решение.

Що се отнася до орките, те изпаднаха в пълна паника, тъй като статуите на Прокълнатия из Ралмия започнаха да падат като сухи съчки, а и те самите внезапно откриха, че не могат да разберат какво точно ги е карало да са му верни.

В крайна сметка радостният ден на коронясването и сватосванията настъпи, макар и с огромно закъснение от близо година поради ред бюрократични неуредици.

Пред кралския дворец се бе насъбрал многолюден народ от най-различни същества — елфи, джуджета, хора и дори няколко гнома, които твърдяха, че познават крал Алекс, кралица Лиянна и техния адмирал Роло, и даже настояваха, че тримата много обичат чесън и подправки.

Първата церемония бе сватбата на Роло и Киара. Морякът, пременен в спретнат адмиралски костюм (Алекс бе приел насериозно препоръката на гномите) изглеждаше доста изнервен, докато Киара гледаше лукаво като лисица, влязла в курник.

Сватбата бе бърза, но пък целувката между двамата — продължителна.

Не така стояха нещата със съчетаването на Алекс и Лиянна — крал Арлеанн държа дълга половинчасова реч, в която подчерта новата роля на елфите в управлението на Ралмия, тяхната неоценима помощ за бъдещия крал Алекс и накрая спомена колко силна е любовта между двамата.

Те го демонстрираха с дълга, продължителна целувка, след която си поеха дълбоко дъх като след плувен маратон.

Най-накрая Алекс бе коронясан за крал, под бурните лупинги на Вилхелм и Клара, които озариха небесата с пламъците си.

Вечерта, когато булките и младоженците се събраха да обсъждат новото си „печално“ положение, Роло, който беше доста пийнал, погледна красивата златна коронка, килнала се върху русата глава на Алекс и намигайки му, рече:

— Знаеш ли какво бих казал на Санарос, сега, ако бях на твое място?

— „Какво е да си мъртъв“? — отвърна Алекс, който също бе доста почерпен.

Двамата се разхилиха.

— Не — поклати глава морякът.

— А? — вдигна глава Алекс.

— Никак не лош резултат за едно безполезно хлапе, това бих му казал! — Сетне двамата вдигнаха чашите си една срещу друга.

— Наздраве!