Перлата на феникса

Елфи и кентаври

След като се сбогуваха с Клара и Алекс прати специални поздрави на Вилхелм, четиримата отново тръгнаха на път. Драконът ги беше свалил съвсем близо до Гората на Сънищата, спестявайки им дни, може би и седмици на преход. Дърветата се издигаха пред тях, могъщи и величествени и колкото повече ги приближаваха, толкова по-притеснена ставаше Лиянна. На Алекс също не му бе леко. Той изпитваше силни чувства към елфата, харесваше я, може би дори я обичаше, но сега тя се връщаше у дома си и щяха да се разделят завинаги.

Алекс въздъхна. За пръв път се чувстваше така спрямо момиче и му беше криво, че всичко трябваше да свърши. Роло усещаше емоциите, които изгаряха приятеля му и не го закачаше.

На лицето на Клаус се бе върнало характерното непроницаемо изражение, макар че гостуването при драконите бе малко поразклатило увереността и възгледите му за живота.

След около час групата достигна покрайнините на Гората на Сънищата и след кратка почивка за обед от по чудо съхранилата се вълшебна покривка, навлязоха в дъбравата. Тук бе спокойно, тихо и приятно. Навсякъде се чуваха песните на пойни птички, а във въздуха се носеше мирис на цветя и горски плодове. Алекс вдиша с пълни гърди от ароматите и се почувства малко по-добре, а Роло изглеждаше изпълнен с енергия и час по час скачаше във въздуха. Дори лицето на джуджето се поразведри, но пък Лиянна изглеждаше все по-мрачна. Алекс се зачуди какво я натъжава толкова и в главата му пробягна смелата мисъл, че може би и тя страда от раздялата им.

В този миг храстите пред тях се разтвориха и на пътя им с тропот се появиха двама въоръжени с копия кентаври — момчето нямаше как да обърка вида на снажните същества, съчетаващи в себе си телата на здрав мъж до кръста и вран кон нататък. Зад тях леко пристъпяше приказно красив, бял еднорог със златиста грива и излизащ от челото сребърен рог. На гърба на благородното животно седеше елф, облечен в сребърни доспехи — почти като на самия Алекс.

— Виж ти, виж ти — каза елфът, — принцеса Лиянна благоволи да се завърне в родината си. И то с гости, както мога да видя.

— Принцеса?! — Мисълта, която мина като светкавица през мозъка на Алекс излезе като въпрос от устата на шокирания Роло.

Двамата младежи зяпнаха, потресени от обрата на събитията, а Клаус седна на земята, хвана се с две ръце за главата и процеди:

— О, Господи.

— А — насмешливо каза елфът, — виждам, че ти дори не си казала на приятелите си дребната подробност за твоята отговорна позиция в общността ни. Е, скъпа ми сестрице, скромността ти е похвална, но за сметка на това неуместна и дори бих казал обидна, предвид, че единият от приятелите ти — той погледна строго Алекс или по-скоро доспехите му — носи такава ценна реликва — погледът му се спря на меча — даже няколко такива.

— О, я стига, Рианн. — Елфата изглеждаше крайно раздразнена. — Предупредих и теб, и татко, че съм решила да обиколя Ралмия и че никой няма да ме спре.

— Да, и татко ти каза поне да изчакаш пълнолетието си. — Рианн театрално вдигна ръце. — Уви, твоето юнашко сърце не изтрая и ти тръгна по дивите чукари на Планината — сам-самичка и невъоръжена.

— Не можете да ме държите в кафез! — възрази принцесата. — А и както виждаш, аз си намерих приятели и закрилници.

— Без съмнение. — Рианн скочи от еднорога и подигравателно, но грациозно се поклони на Алекс, Роло и Клаус. — Толкова ви благодаря, че сте опазили лудата ми сестра най-вече от самата нея.

Сетне се обърна към Лиянна:

— Татко ще се радва да те види, мила. — И след като задържа погледа си върху Алекс добави: — И ще е прелюбопитен да разбере откъде си намерил нашата Броня на Сребърната луна. Другите спокойно могат да си тръгват.

— Където е Алекс, там съм и аз — възрази Роло.

— Аз не тръгвам наникъде — настоя и Клаус, което предизвика изненадани погледи у другите.

Всъщност джуджето бе свършило своята работа, превеждайки ги през Планината! Защо би останало с тях?

— Ами можем да ви накараме да преосмислите позициите си… — Погледът на Рианн светна заплашително и кентаврите надигнаха копията си.

— Те са мой гости, братко — махна с ръка Лиянна и кентаврите свалиха оръжията.

Елфът се обърна учуден към сестра си и сложи ръка на сърцето си:

— Възхитен съм от вас, сестрице. Едва си идвате и вече провеждате преговори с дипломатическите гости от съюза на джуджетата трапери, морските разбойници и малолетните рицари — обирджии на елфически брони.

— Първо плавам по реки, а не морета и второ, аз не съм разбойник, а честен моряк — избухна Роло, сетне попита: — И, ъъ, как разбра, че се занимавам с пътувания по вода.

— Само моряците си слагат кърпи на главата — хладно отвърна Рианн, но в това време Алекс извика, не по-малко ядосан от приятеля си:

— Не съм откраднал нищо! — Момчето бе потръпнало от обидата на елфа — Архимагът Санарос ми даде бронята!

Рианн го погледна потресен:

— Дал я е на теб?! — Сетне вдигна очи и изрецитира любимата поговорка на Роло — Не се бъркай в делата на магьосниците, защото те са тайнствени и опасни хора.

После елфът килна червенокосата си (като на сестра му) глава и попита Клаус:

— А ти джудже? Кой си всъщност? Древният крал Митраир, върнал се да крачи по земята?

— Аз съм си джудже трапер, както каза — отговори Клаус. — И бих се върнал в Планината, но там в момента бушуват бури и не е здравословно. Затова с радост бих приел изненадващата покана на още по-изненадващата принцеса.

Рианн отметна глава и се засмя звънко:

— Ето някой с чувство за хумор. Е, джудже, а и вие — елфът се обърна към младежите, — храбри рицарю на архимага и, хъмм, честни моряко, добре сте дошли на гости на принц Рианн и принцеса Лиянна.

Сестра му изсумтя.

— Принцеса! Истинска принцеса и изобщо не ни каза! — повтаряше си Роло, сновейки напред-назад из широката стая хралупа, в която елфите ги бяха настанили.

Народът на Лиянна живееше в съюз с расата на кентаврите, като двата народа се бяха устроили в странни, изградени в самите гори градове, издигащи се на нива. На най-ниското ниво, в нещо средно между шатри и конюшни, живееха кентаврите, както и еднорозите — приказните коне на елфите, чиито чела бяха украсени от блестящ сребърен рог. Самите елфи живееха на по-горните нива, в изкуствено изградени хралупи, обзаведени като домове. Отделните дървета се свързваха с мостове от дърво и лиани и целият град създаваше усещане за простор и свежест.

Алекс, Роло и Клаус бяха настанени в широка хралупа, която можеше да побере поне още пет човека и след като се изкъпаха в специално предоставена за това уханна вода, се бяха събрали да чакат да стане неизвестно какво, неизвестно кога. Лиянна бе отишла с брат си при нейния баща, крал Арлеанн Трети и сега Алекс нещастно въздишаше по нея.

— … Непълнолетна и избягала от кралството си принцеса, искаш да кажеш — изсумтя джуджето. — Не бих казал, че има с какво толкова да се похвали човек.

— На колко ли е години? — позачуди се Роло. — Колко живеят елфите?

— Повече от хората, по-малко от джуджетата — лаконичен бе Клаус. — Макар с магия, нещата могат да се обърнат в една или друга посока. Съдейки по вида на Лиянна, тя да е на не повече от 30 години, вероятно по-малко. Което ще рече, че ако беше човек, възрастта й би отговаряла на, хмм, на тази, на която е Алекс.

Момчето се изправи:

— Значи ние сме на една възраст?

— Приблизително — уклончиво отговори джуджето.

— Няма да стане, Алекс — обади се Роло.

— Кое? — Не разбра момчето в първия момент, след това схвана и се наежи. — Теб пък какво ти влиза в работата? Все пак тя целуна мен.

— Тя е принцеса, Алекс — отвърна Роло.

— Е, да, ама аз пък съм рицар, изпратен от архимага — начумери се младежът.

— Освен това е елф — контрира морякът.

— Да, обаче… ъъ… — Алекс се запъна.

— Остави момчето да помечтае! — каза Клаус на Роло, смеейки се. — И по-странни неща са ставали.

— Вярно е — кимна примирено Роло. — Веднъж една гномка се влюби в блатен дух.

Клаус избухна в гръмогласен кикот, а Алекс зяпна:

— Шегуваш се.

— Какво стана? — попита смеещото се джудже.

— Тя реши да го свали, като го хлопне с бухалка по главата. Той се разпльока на много неприятна локва. Гномката се почуди какво става, пък после се изкъпа с нея.

— Отвратително — възмути се Алекс, докато джуджето започна да се смее още по-гръмко.

В този момент в стаята им влезе висок елф с превзето изражение на лицето, който им съобщи патетично:

— Негово величество крал Арлеанн Трети ви кани на аудиенция след половин час. Моля последвайте ме. А вие — елфът погледна Алекс, — моля елате с бронята си.

— Аз по принцип си ходя с нея — сви рамене момчето, докато поставяше доспехите си, които освен всичко, се и слагаха сравнително бързо.

До него Роло просто зави традиционната кърпа на главата си.

— Трябва и аз да си имам нещо отличително — съобщи той на гледащия го неодобрително елф.

— И да не ми пипате вещите! — помаха с пръст джуджето, след като се уви в палтата си, въпреки че в Гората бе много по-топло, отколкото в Планината.

Тримата последваха елфа по серия от въжени мостчета и дървени стълби, които най-накрая ги отведоха на малка поляна, където на дъбов трон стоеше елфическият крал. Той бе висок, с тъмноруса коса, като годините съвсем леко бяха помрачили прекрасния му лик. На главата си носеше венец от сплетени върбови клонки, поръсени с нещо като сребърен прашец, а в ръцете си стискаше сребърен жезъл. Лиянна и Рианн стояха на почтително разстояние зад него, а до тях бе застанала жена, която бе копие на елфата, но изглеждаше малко по-възрастна — вероятно нейната майка. Полянката около тях бе пълна с елфи и кентаври, които тихо шумяха, чакайки гостите. Щом ги видя, кралят се понадигна и махна с ръка:

— Добре дошли, скъпи гости. — Гласът му бе дълбок и мелодичен, — от разказа на щерка си разбрах, че сте я спасили от тъжната участ да бъде погубена от гномски мародери, а по-късно, пак с вас, е избегнала неизбежна гибел по стръмните чукари на Планината на Забравата. Народът на елфите и аз лично ви дължим благодарност за това.

Отвсякъде се разнесоха ръкопляскания и Алекс леко се притесни, след което го изпълни непознато, топло чувство. У дома в Хадънсвил никой никога не го бе поздравявал така. За пръв път откакто Санарос му бе дал непобедимите доспехи, Алекс отново се почувства — макар и в по-малка степен — уверен, че това, което прави има смисъл и не е някакъв странен сън, от който всеки миг ще се събуди.

До него Роло също се посмути и започна да се оглежда нервно — и за него цялото това внимание беше непривично. Клаус обаче им изшътка авторитетно:

— Я се поизпъчете малко!

След като аплодисментите позаглъхнаха, крал Арлеанн Трети продължи:

— От разказа на своята дъщеря обаче чух най-интересни и причудливи новини. Чух, че Перлата на Феникса отново е в Ралмия.

Полянката се разшумя, отвсякъде елфите и кентаврите започнаха тревожно да си шептят.

— Научих, че и младия рицар, известен като Алекс, е изпратен от архимага Санарос като спасител, който трябва да намери скъпоценността. Това е благородна мисия без съмнение и ни дава надежда, че Санарос не е забравил своя дълг към Ралмия, както мнозина смятат.

Един кентавър излезе напред:

— Санарос плю на Ралмия! От години той не излиза от своя замък! Няма избор на нов крал! Санарос е узурпатор, криещ се зад лъжи и легенди за пророчества и прокълнати!

Част от площада екна одобрително, друга възрази. Преди да настане какофония, Арлеанн вдигна ръка и накара мнозинството да замълчи:

— Нека сър Алекс каже какво наистина се е случило.

Алекс се притесни силно, но Клаус го побутна напред и момчето след прокашляне започна:

— Първо искам да ви кажа, че архимага Санарос е, ъмм, добър човек. Той обаче е зазидан в замъка си. Прокълнатия е направил заклинание, което не му позволява да излезе навън.

Тълпата се умълча, стъписана.

Крал Арлеанн се намръщи.

— Това, което казваш, е много сериозно. Считаше се, че замъка на Върховния Крал на цяла Ралмия има непобедима защита и не може да се омагьоса отвън.

— Прокълнатия е успял — убедено отвърна Алекс. — Аз… ъъ… как да кажа, бях призован с магия от земи, извън пределите на Ралмия.

Мълчанието стана още по-тежко. Алекс си даде сметка, че досега бе разкрил истината за произхода си само на най-близките си приятели. Разбира се, елфите и кентаврите наоколо не бяха глупаци и стопроцентово се досещаха, че той е отнякъде много далеч, но го възприемаха като нарочен от Санарос воин и не задаваха много въпроси, но сега, когато и те разбраха, че е пришълец от друга земя? Дали щяха да го приемат?

— Архимага ме натовари със задачата да открия Перлата — продължи притеснено Алекс. — И аз ще направя каквото е във възможностите ми, за да не се проваля.

Кралят се облегна назад. Погледът му се спря задълго на Алекс, а когато заговори, гласът му звучеше по бащински загрижен:

— Архимагът ти е дал могъщи оръжия, за да се справиш, а виждам, че си успял да намериш и съюзници по пътя, но дори и с Меча на Дракона и Бронята на Сребърната Луна, задачата ти е нелека. Кентаврите прорицатели ме тревожат с лоши вести. Прокълнатия се раздвижва и неговата сянка замъглява всичко. Птиците ми носят злокобни слухове, казват, че силует на рицар, не от тленния свят, ги хвърля в ужас и сковава всичко живо. Казват, че лорд Дакавар отново броди в земите на живите.

— Проклятие — изръмжа Клаус, — дано да не е вярно.

— Но и в най-мрачните времена има капка надежда — каза кралят. — Ние ще те снабдим с провизии за дългия и тежък път, сър Алекс, и ще се молим късметът да ти се усмихне. А днес забрави за грижите и се усмихни, тъй като дъщеря ми ще изпълни танца на Пълнолетието, на който ти ще имаш уникалната възможност да присъстваш, докато приятелите ти ще отдъхват с вкусни гозби заедно с останалите ми поданици. А сега е време за тържество!

След тези думи на полянката бяха донесени маси, отрупани с плодове и зеленчуци, носени от яки кентаври.

— Съжалявам, но в нашите земи не се яде месо — обясни елфическият крал. — Затова пък с удоволствие пием мляко.

Вечерята продължи дълго и Алекс имаше чувство, че в нея взема участие цялото кралство. Удивително обаче, никой не се буташе, блъскаше и пререждаше, за разлика от коктейлите на чичо му Бърнард, където знайни и незнайни люде се ръгаха с лакти за някой сандвич. Плодовете на елфите бяха невероятно вкусни, свежи и сочни и момчето изяде голямо количество от тях. Същото сториха Роло и Клаус, макар джуджето да мърмореше, че няма „мръвчица“.

По някое време се стъмни и месечината изгря на небето. Алекс слушаше с интерес една от историите на Роло как уловил петметрова есетра, когато от нищото се появи принц Рианн.

— Ела, о, храбри рицарю — каза той с лека ирония, след което продължи по-сериозно. — Сестра ми би искала да присъстваш на танца й, а аз не бих искал да я разочароваш.

Момчето кимна:

— И аз самия не го искам — отвърна малко дръзко Алекс и последва принца из криволичещи между дърветата пътеки, които го изведоха на друга поляна, огряна от лунната светлина.

Тревата бе дъхава и мокра от странна сребриста роса. Лиянна стоеше облечена в странна премяна, накичена с венец от горски цветя. Щом видя Алекс, тя се усмихна и приближи до него:

— Благодаря ти, че дойде.

— Аз… — понечи да каже момчето, но тя вече се отдалечаваше, отивайки до баща си, който стоеше в страни от тях, заедно с майка й и един престарял кентавър със сребърна флейта. Арлеанн вдигна ръка и когато я свали, кентавърът долепи флейтата до устните си и започна да свири приказно красива омайна мелодия.

— Сега ще видиш силата на елфите, човече — прошепна принц Рианн. — Ще бъдеш един от малцината от твоя род, имали такава възможност.

Лиянна започна да танцува в такт с мелодията, първоначално по-бавно, а сетне по-бързо и по-бързо, изпълнявайки странни акробатични движения. Тялото й оставяше светещи линии — сребърна магия във въздуха.

Алекс стоеше зяпнал от възхита и не бе единственият.

— Великолепна е — прошепна Рианн, красивото му елфическо лице изразяваше пълно възхищение.

Крал Арлеанн и съпругата му се прегърнаха, горди с чедото си, а цялата поляна засия от танца на елфическата принцеса.

Тя приближи баща си с грацията на кошута и целуна ръката му, а той вдигна жезъла в другата си ръка и я благослови. Подир това Лиянна прегърна майка си — всичко това танцувайки — и получи целувка по челото.

Младата елфа елегантно коленичи пред свирещия кентавър, сетне направи няколко превъртания и пръстите й се докоснаха с тези на Рианн. Той й кимна окуражително, а лицето му изразяваше безрезервна братска обич, която принцът през цялото време бе прикривал с насмешливото си поведение.

Миг по-късно Лиянна се озова пред Алекс. Дъхът на младежа секна. Той искаше да каже много неща, да я поздрави, да коленичи… но елфата прекъсна всичко с един простичък въпрос:

— Обичаш ли ме, човешко дете? — Лунната светлина я озаряваше от главата до петите, червената й коса приличаше на огън около красивото лице, а тялото й бе като изваяно от слонова кост.

В този миг Алекс разбра. Чувството, което бе тлеело от самото начало в сърцето му, лумна като пожар в гърдите и извади дълго напиралите да излязат думи:

— Обичам те — каза той просто.

Лиянна приближи устните си до тези на момчето и за миг двамата се сляха в едно. Когато приказната целувка свърши, секна и мелодията на кентавъра.

— И аз те обичам — отвърна елфата. — И няма значение какъв си като раса или от кое селение идваш.

— Аз… — заекна Алекс.

— Нито има значение аз каква съм — прекъсна го отново Лиянна. — Важното е, че се обичаме. И аз никога няма да те оставя. Тръгвам с теб към Храма на Оракула и отвъд, към Перлата на Феникса.

В небето изтрещя гръм и изневиделица заваля дъжд.

— Щеше ми се да не бе давала това обещание, мила — чу се гласът на крал Арлеанн. Старият елф бе приближил двамата млади незабелязано. — Но дадената дума е хвърлен камък, а изборът ти на годеник, и може би партньор в живота, е изцяло твой. Все пак — Арлеанн вдигна ръка, — преди да тръгнеш, искам да приемеш подаръка на твоя брат.

Принц Рианн застана до баща си и измъкна изпод плаща си дълъг златист лък и колчан със стрели.

— Изковах го за теб, сестрице — каза младият елф. — Той никога няма да те изостави. Нито пък ще пропусне. Надявах се да си остане декоративна вещ в дома ти, но не било така писано.

— А що се отнася до теб — принцът погледна Алекс и се намръщи, — не смей да разочароваш сестра ми!

— Той няма да го стори — обади се изненадващо майката на Лиянна. — Мога да позная истинската любов и тя пламти в очите му, както и в тези на моята малка сърничка.

— Нека съдбата бъде благосклонна към вас — каза крал Арлеанн. — А сега отивайте да празнувате. Сигурен съм, че приятелите ви чакат — и устните на краля елф се разшириха в окуражителна усмивка.

Когато Алекс и Лиянна се върнаха на тържеството, кентаврите вече свиреха нежна музика и всички танцуваха, въпреки ромонещия дъжд, който не само не им пречеше, но като че и обгръщаше танцуващите в бляскав ореол. Елфически младежи и девойки се разминаваха със своите родители с елегантни стъпки на танц, подобно на валс. Роло бе успял да завърти главата на съвсем млада елфа и накичил цвете на ухото си ловко се въртеше около нея, докато Клаус танцуваше с достолепна елфическа дама, очевидно трогната и развеселена от вниманието му.

— Наш ред е — каза Лиянна.

— Аз… ъъъ… не мога да танцувам — изчерви се Алекс.

— Ще се научиш — отвърна елфата и в следващите часове двамата изкараха най-хубавите мигове от живота си досега.

И когато накрая приключиха с танците, капнали и уморени, в сърцата и на двамата цареше чувство на върховно щастие и удовлетвореност.

— Дааа… каза малко по-късно Клаус, докато с Роло и Алекс си лягаха, изтощени от нощния танц и мокри от топлия дъжд. — Принцесата на елфите и момчето от друг свят. Направо може да се напише балада.

Той и не знаеше колко е прав.

Не всички обаче бяха тъй щастливи в тази прекрасна, късна есенна вечер в Ралмия. На десетина мили от мястото, където Алекс и Лиянна доскоро бяха танцували, една страховита черна сянка коленичи до малко горско изворче и хвърли в бистрите води листенца имел, черен като нощта. Сетне изтегли дългия си, лъхащ на скръб меч и разбърка водата, която забълбука и закипя, сякаш отдолу изригваше вулкан.

Лорд Дакавар прибра оръжието си и смирено коленичи, когато страховитият образ на Прокълнатия изпълни нощния мрак.

— Докладвай — гласът, напомнящ пращене на настъпени сухи есенни листа проряза околната тишина.

— Момчето спасител и неговите приятели са гости на крал Арлеанн, господарю мой — започна Рицаря на Смъртта. — Аз наказах оркските жреци, които поради некадърност допуснаха риск от объркване на плановете ви, господарю. Какво да правя с червения дракон, който е сринал вашата статуя?

Прокълнатия се замисли за миг.

— Засега го остави — отговори той бавно, — няма нужда да разкриваш присъствието си твърде рано. Нещата се придвижват точно според плана ми.

Дакавар свали шлема си и червените искрици, които му служеха за очи, се поразшириха леко:

— Господарю мой, краля на елфите може да окаже помощ на момчето спасител — рече с мъртвешкия си тон Черния лорд.

— Вече нищо не може да помогне на това глупаво дете — отговори Вземедушеца. — Много скоро то ще научи това, което ни интересува и тогава ще го оставя на теб, мой верни рицарю — гласът на Черната Сянка стана по-тътнещ, същински грохот от разпадащ се айсберг. — Най-после моят дългогодишен план ще даде плод. Ралмия ще бъде завладяна от мрака, така както е трябвало да бъде от самата зора на времето.

Лорд Дакавар сведе почтително глава, докато ужасното привидение се стопи и изчезна така, както и беше дошло.