Перлата на феникса

Среднощен дуел

Алекс и Роло вървяха през целия ден из степта, решавайки да се отдалечат от отвратителната река, която бе погълнала кораба. За тяхно щастие не се натъкнаха на гноми, макар следите на малките гадни същества да бяха навсякъде.

Роло Скарф плюна, като ги видя и очите му блеснаха с яростен огън. Явно той мразеше и гномите, колкото блатните духове. Ухилената гримаса, с която той се разхождаше по кораба, бе изчезнала и бе заменена с мрачната физиономия на човек, комуто сякаш целият свят бе крив. Алекс никак не се радваше на мълчаливата му компания.

Вечерта ги свари в нещо като малка низинка, където си накладоха огън. Алекс разгъна вълшебната си покривка и за двамата изгладнели младежи се появиха превъзходни гозби, които те бързо погълнаха без остатък.

Като хапнаха, Роло за момент се усмихна и попита:

— Накъде така, по тая… кралска работа?

Момчето го погледна. От самото начало не харесваше кой знае колко наперения моряк и не искаше да му се обяснява много-много. Не вярваше да е емисар на Прокълнатия, но кой можеше да знае.

Във всеки случай Роло Скарф не приличаше на човек, вдъхващ доверие.

— Към един град — отвърна неопределено Алекс.

— Колко чудесно — показа зъбите си Роло в някакво подобие на саркастична усмивка.

— Кое? — не разбра Алекс.

— Докато Прокълнатия върлува из Ралмия, архимагът Санарос праща разни хлапета в лъскави брони на гурбет из „едни градове“. Велико!

Момчето замълча, не знаейки какво да отговори.

— И какво ще правиш в тоя град? — запита Роло, присвивайки очи.

Алекс се напрегна.

— Не мога да кажа — отсече той.

— Ясно — ехидно се усмихна Роло, — тайни кралски задачи.

Алекс не отвърна, а отпи малко вода. Почваше да съжалява, че не се е разделил с моряка по-рано.

Роло продължи:

— Видях те как се биеш. Знаеш ли какво мисля? — пиратът се ухили широко.

Алекс го погледна. Помисли си колко ли блатни духа бе направил днес на локви и как бе спасил човека до себе си. Почувства се горд.

— Не — каза само на глас, усмихвайки се леко.

— Мисля, че си измамник — спокойно каза Роло.

Усмивката изчезна от лицето на Алекс.

— Моля? — учуди се той.

— Мисля, че оръжията ти са магически и вършат цялата работа. Самият ти не струваш — морякът стоеше все така спокоен, но очите му блестяха като на хищник.

Алекс се изправи.

— Може и да не струвам, но аз те измъкнах от бандата на блатните духове, ако не си спомняш.

Роло направи кълбо назад и също стана.

— А може би, ако бронята беше в ръцете на компетентен войн духовете въобще нямаше да потопят кораба. Ако Санарос не раздаваше силите си на деца, ходещи до този или онзи град.

— Архимагът Санарос е велик човек! — викна Алекс и изтегли меча си.

— Защото е дал броня на палето, а? — намигна Роло. След миг сабята блестеше в ръката му.

На Алекс му дойде до гуша от този нагъл неблагодарник. Сега щеше да му даде да се разбере. Пък нека да е заради Меча на Дракона и Бронята на Сребърната Луна.

Младежът се хвърли напред, размахвайки меча си, уверен, че ще строши тънката сабя на Роло с един удар. Морякът обаче отскочи настрани и момчето усети мушкане в ребрата.

Алекс изохка и се обърна към нападателя си със сечащ удар, достатъчно силен да разсече Роло на две, но Роло просто отскочи назад, пазейки се от смъртоносното острие.

Морякът вдигна сабята пред лицето си и подигравателно каза:

— Хайде, удари ме де!

Алекс замахна с меча си, после отново и отново, но морякът беше просто дяволски бърз. Ако го доближеше достатъчно, мечът щеше да го довърши без проблем, но Алекс просто не можеше да достигне ловкия си противник, който от време на време го бодваше по бронята, колкото да го вбеси.

Успя.

Момчето се втурна с цялата си ярост към Роло, пъшкайки при всяко замахване и на няколко пъти морякът се размина в опасна близост от елфическото острие, което при единия от ударите си дори свали и кърпата от главата му, разпускайки черната коса на Скарф. Малко преди този миг Роло сериозно се притесни и си даде сметка, че не е трябвало да предизвиква Алекс, който в крайна сметка наистина го беше спасил. Когато обаче острието на Дракона едва не го направи с глава по-нисък, морякът полудя от ярост и започна да кръжи край момчето като оса, мушкайки го отвсякъде. За щастие бронята на Алекс наистина бе безпогрешна и Роло с тревога отбеляза, че острието на сабята му се нащърбва. Не смееше да си помисли какво щеше да стане, ако двуръкият меч докоснеше крехкото му острие.

Алекс обаче се поувлече и при един от ударите заби меча си в земята почти до дръжката, изгубвайки равновесие и залитайки напред. Роло се възползва от момента и изрита момчето в носа.

Алекс изстена и падна назад, обезоръжен, а морякът се спусна над него като граблива птица. Върхът на сабята му леко докосна незащитеното гърло на младежа.

— Хареса ли ти демонстрацията, пале? — озъби се Роло зло, сетне се извърна и изтегли Меча на Дракона от земята.

— Хубаво оръжие, бих казал — засмя се морякът, — а сега е и мое.

— Върни ми го — проплака Алекс.

Чувстваше се унизен.

— За какво, паленцето ми? — полюбопитства Роло, — за ходенето до „единия град“ няма да ти трябва. А и да ти трябва чак толкова, дотърчи при Санарос, той ще ти даде друг.

Роло седна край пламъците. Алекс се изправи бавно и приближи моряка.

— Махни се или ще те убия — предупреди Скарф.

Очите му се свиха като на раздразнена котка.

— Върни ми меча — повтори Алекс с леко треперещ глас.

— Взимай си покривката и другите боклуци, но меча остава за мен. — Роло бе категоричен — Не ти се полага.

Алекс седна до него.

— Моля те, върни ми го. Този меч бе даден на мен.

— И ти го изгуби — отсече Роло безмилостно, — вече е за мен. С него ще прочистя реката от Блатните Духове.

Алекс замълча. Не знаеше какво да каже, какво да направи.

— Мислиш, че духовете са всичко ли? — накрая попита той.

— Какво, не ти ли стигат? — изсъска внезапно Роло — когато бях на твоя възраст, те се появиха за пръв път — сигнал, че Прокълнатия се завръща. Но ние не знаехме. Родителите ми не знаеха. Имаш ли представа, какво ми беше да ги гледам как потъват в гнусните им хлъзгави пръсти?! Знаеш ли изобщо каква е загубата на най-близките ти…

— ЗНАМ! — кресна му в отговор Алекс, целият почервенял.

Роло застина. Момчето до него се извърна, гневно от избилите по очите му сълзи. Спомни си полицаите в онази нощ, угрижените им физиономии, изсеченото лице на чичо Бърнард, начина, по който го хвана за рамото и започна да го увърта…

Роло постави внимателно Меча на Дракона до Алекс и го потупа по гърба.

— Съжалявам — каза той с неочаквано дрезгав глас. — Толкова съжалявам.

Алекс се обърна към него, после прибра меча си. Известно време не каза нищо. Двамата просто стояха, взирайки се в пламъците на весело пукащия огън.

— Сутринта ще те оставя — продължи Роло. — Дано стигнеш до онзи град.

Двамата продължиха да мълчат.

— Чувал ли си за Перлата от Феникса? — накрая попита Алекс.

Не знаеше какво го накара да направи това. Просто го стори.

Роло го погледна подозрително.

— Стара легенда. Какво общо има тя?

— Тя е в Ралмия. Отново — прошепна Алекс.

Морякът замръзна за миг, сетне си пое дълбоко въздух.

— Къде е?

— Не знам. Затова отивам в Града на Пророците — отвърна Алекс тихо.

Роло го зяпаше озадачен:

— О, Боже, архимагът е изпратил теб. Нали?!

Момчето кимна. Морякът се вгледа в него и замислено каза:

— Без да искам да те обидя, но ти не си трениран войн. Защо е избрал теб? С какво си по-различен?

— Аз не съм от този свят — тихо промълви Алекс и накратко му разказа историята си. Всичко. Започвайки от кончината на родителите си. Роло го изслуша внимателно.

— Мили, Боже — възкликна доскорошният му противник — съдбата на света ни е в ръцете на хлапе от друг свят.

Алекс вдигна очи към него:

— Ще се проваля, нали?

По лицето на Роло премина сянка.

— Защо мислиш така?

— Ти, без да се обиждаш — криво се усмихна Алекс, — си обикновен моряк. И щом ти можа да ме победиш, какъв шанс имам срещу емисарите на Прокълнатия?

В този момент Роло се ухили по особен начин, едновременно гадно и окуражително:

— Аз не съм съвсем обикновен моряк. След като духовете отнесоха родителите ми, аз тренирах при най-добрите майстори на сабята из цяла Ралмия. Загубата от мен не е срамна. А що се отнася до емисарите на Прокълнатия, факт е, че днес затри доста от тях, а?

Алекс се усмихна неуверено.

— Освен това реших да те придружа в твоята благородна мисия — продължи Роло, — смятам, че днес ми отвори очите за нещо, пале.

Алекс вдигна вежди.

— Блатните духове вече не ми стигат. Искам на Прокълнатия прокълнатата тиква.

И двамата се засмяха — за пръв път след битката по Реката.

— Роло… може ли една молба? — накрая попита Алекс, леко неуверено.

— Слушам те, пале — отвърна морякът престорено сериозен.

— Не ми викай „пале“ — и двамата пак се засмяха.

— Добре, Алекс — внезапно сериозно произнесе Роло — отсега нататък сме приятели. И то — приятели по кралска работа!

Писъците на призраците банши се извисиха до кресчендо и изпълниха мрачната гробница, в която почиваха останките на лорд Дакавар, но старата, изхабена, черна броня упорито отказваше да остане в покой и току ставаше, жадна за нови кръвопролития. Зад нея крачеха четирите верни скуайъра на Черния лорд — отдавна полуизгнили скелети, в чиито празни очни кухини обаче грееше злокобна отровно зеленикава светлина.

Лорд Дакавар пристъпи към светая светих на своята гробница — черния басейн, в който лениво като катран плуваха смъртоносни води, чиито допир носеше смърт за тленните. Не и за лорд Дакавар обаче. Рицарят на Смъртта хвърли стръкове имел в тъмната вода, а сетне обкованата му във вехта желязна ръкавица ръка разбърка съставките, докато водата не забълбука и не закипя и писъците от нетленните гърла на баншите не прегракнаха.

И тогава лорд Дакавар коленичи, тъй като от бушуващия басейн изплува образът на страховит силует, загърнат в черно наметало, с качулка, изпод която се виждаше само мракът. Както нормалните смъртни тръпнеха от ужас пред Рицаря на Смъртта, така и той самият трепереше пред своя господар Вземедушеца, когото жалките простосмъртни хулеха с унизителния прякор Прокълнатия.

— Скоро нашето време ще настъпи, мой верни рицарю — прошепна силуетът, а шепотът му беше като пращенето на сухи есенни листа по време на буря.

— Кога ще мога отново да потопя меча си в кръвта на нашите врагове, господарю мой? — попита лорд Дакавар с тътнещ глас, който сякаш че долиташе изпод стар саркофаг.

— Имай търпение, мой верни рицарю — отговори Прокълнатия. — Много скоро така нареченият Спасител на Ралмия ще ни открие тайната на Оракула и тогава вече няма да имаме нужда от него. Тогава, Меча ти ще пирува.

— Вашите думи ме изпълват с наслада, господарю мой. Вашата радост е и моя радост. Вашата воля пък е смисълът на живота ми — фанатично отвърна лорд Дакавар, докато силуетът на господаря му потъна обратно в езерото.