Перлата на феникса

Срещата с Оракула

В следващите дни мрачният силует на лорд Дакавар, не се появи и Алекс и приятелите му забравиха за инцидента. Накрая настъпи и моментът, в който Алекс трябваше да се яви пред Оракула. Тръгнаха по-рано, тъй като през нощта бе валял сняг и ходенето бе по-трудно. Града на Пророците обаче бе наблизо и четиримата не бяха особено изморени, когато пристигнаха пред високия Храм.

— Само един може да влезе — високомерно каза старият жрец.

— Естествено! — изсумтя Алекс. — Те само ме придружават. Да не би и затова да се плаща?

Жрецът не обърна внимание на заяждането на младежа, а просто отвори металната врата. Момчето погледна за последно приятелите си и целуна Лиянна, която му прошепна:

— Не се притеснявай. Всичко ще е наред.

— По-бързо! Да не искаш Оракула да се простуди!? — обади се нервно жрецът.

Алекс с неудоволствие се отдалечи от елфата и се шмугна в огромния храм.

Вътре бе тъмно и спокойно, пълно с горящи свещи. Оказа се, че подът е най-обикновен пясък, въпреки пищния вид на сградата отвън. В центъра на просторната зала имаше огромна дупка, от която излизаше дим. Край дупката се бе сгърбила стара, съсухрена жена облечена в черна роба, която жадно вдишваше от пушека.

— Ти не си оттук, момче — бавно прошепна старицата и Алекс разбра, че тя няма предвид града.

— Не — кимна той. — Идвам за…

— Знам за какво идваш — прекъсна го жената, — макар да е трудна и неясна за разчитане съдбата ти. Обвит в мъглата от лъжи си ти. Измяна отвисоко дебне те.

Алекс изтръпна. Измяна? Кой щеше да му измени?

— Търся Перлата на Феникса — накрая каза той. Гласът му отекна в Храма.

— Перлата на Феникса — кимна старицата. — Талисман древен, тя е. Могъща сила крие, но в грешни ръце гибел ще донесе.

— Знам — кимна Алекс. — Аз няма да позволя това да се случи.

Старицата се засмя.

— О, каква увереност. Присъща за младите тя е. Чуй, момко хубав, онуй що търсиш, е близо край морето, в град на раците що кръстен е, а хората от риба прехраната си вадят! Чуй това, но побързай, други също алчно дебнат за талисмана, а от теб те по-стари са, могъщи и лукави.

Алекс зяпна.

— Кой? Прокълнатия ли я търси?

— И старата Сянка, дето дебне и плете козни като паяк, тя също, нейния палач и той, но и още един, що някога е бил джудже.

Алекс тръсна неразбиращо русата си коса. Нищо от това, което старата жена му казваше нямаше никакъв смисъл.

— Чуй последно нещо, момко хубав златен, а след това тръгвай, тръгвай и побързай. Перлата скъпоценна взора ти ще види, но Ралмия не ще напуснеш нивга ти.

Алекс замръзна. Нямаше да напусне Ралмия никога… значи щеше да… да умре?!

— Хайде, тръгвай, бърже, че съм уморена!

Механично Алекс се обърна и бавно излезе от храма. Наведените му рамене и глава му спечелиха съчувствен поглед от жреца, който тихо промълви:

— Не всякога пророчествата са това, което искаме да чуем.

Но момчето не му обърна внимание.

Лиянна, Роло и Клаус го приближиха, но щом видяха изражението му, лицата им посърнаха като попарени.

— Това са глупости! — горещеше се Роло, ръкомахайки гневно.

Четиримата се бяха прибрали в хана, в който бяха отседнали. Алекс се беше отпуснал с тъпо изражение на масата, а Лиянна бе увила ръка около раменете му и се мъчеше да го успокои, шепнейки му на ухо нежни думи. Клаус мрачно отпиваше от халбата си с бира.

— Никъде не е казано, че да не се прибереш в селението ти означава, че ще умреш — морякът беше сериозно ядосан.

— Санарос ми обеща да ме върне щом успея — със слаб глас каза Алекс, — значи няма да успея.

— Не е така, миличък — каза му нежно елфата, — може пък да останеш с мен, както си обещахме в Гората на Сънищата.

Тази мисъл разведри младежа и той се поусмихна.

— Няма смисъл да тълкуваш бъдещето, Алекс — намеси се и Клаус, — по-скоро се съсредоточи върху непосредствената си задача. Града на Раците не е далеч от тук, ако наемем сал по близката река, даже ще стигнем за по-малко от седмица. Ще вземеш Перлата и всичко ще приключи.

— Оракулът каза за други… — момчето се помъчи да си спомни думите й — джудже, което е било… не… който някога е бил джудже…

Лицето на Клаус потъмня.

— Това може да е само Обитателя.

Обитателя! Отвратителният спомен от бестиария изплува в мислите на Алекс.

— Все пак не мисли за това. Утре ще тръгнем и всичко ще е наред — джуджето се мъчеше да убеди и себе си.

— Да, да… — кимна Алекс, сетне се сети за нещо — колко съм глупав! — и се изправи на крака — изчакайте ме тук! Аз трябва да свърша нещо сам в стаята.

И с бързи крачки той се изкачи до помещението, в което бяха настанени, влезе вътре и хлопна вратата зад гърба си.

Сетне бръкна в багажа си и извади малката лампа за контакт, която Санарос му беше оставил. „Три пъти ще имаш възможност да я потъркаш, за да се свържеш с мен“, бе му казал архимагът. „Най-добре не ме викай, преди да си получил напътствията си в Храма на Оракула.“

Момчето потърка лампата и зачака. От нея полека се разнесе облак дим, в който се оформи нещо като прозорец, от който го гледаше Санарос. Архимагът изглеждаше остарял и уморен. Лицето му бе изпито, а под очите му имаше дълбоки сенки, като от постоянни грижи.

— Алекс, момчето ми — каза той със слаб глас и лицето му се озари от неуверена усмивка, — толкова се радвам да те видя. Какво става? Изпълни ли заръката ми? Стигна ли Града на Пророците?

— Да, архимаг Санарос, говорих с Оракула. Перлата на Феникса се намира на място, наречено Града на Раците. Аз отивам да я взема и да ви я донеса.

Лицето на стареца грейна.

— Браво, момчето ми, браво — каза той и въздъхна, — ти си едничкият лъч надежда в мрака. Докато те нямаше, Прокълнатия отново атакува с адските си магии. Болестта, отнела живота на краля, отново върлува из замъка. Сър Валтъс и лейди Олимпия вече ги няма.

Алекс потръпна. Старият свадлив рицар и добрата богата дама — мъртви!?

— Скоро ще остана сам, момчето ми — продължи Санарос, — освен ако ти не ми помогнеш — очите на стареца се изпълниха със сълзи, — ти си едничката ни надежда, Алекс…

— Няма да Ви разочаровам, архимаг, — отвърна младежът, а в гърлото му сякаш заседна буца. — Още утре тръгвам за града. Още утре…

Алекс мислеше да попита Санарос за предсказанието на Оракула, но реши да не го безпокои. Архимагът и без това изглеждаше стар и безкрайно уморен.

— Добре, момчето ми — каза Санарос, — желая ти успех.

И видението изчезна.

Малко по-надалеч от хана едно друго видение хриптеше и съскаше доволно. Прокълнатият, изплувал като кошмар над един изоставен кладенец, открито злорадстваше.

— Най-после Ралмия е в моята хватка, мой верни рицарю — каза сянката на коленичилия лорд Дакавар. — Ключът към моето господство се крие в жалкия Град на Раците. Вземи Перлата за мен и ми я донеси, мой верни рицарю! Тогава ще владеем този свят навеки!

Лорд Дакавар надигна шлема си и червените му очи проблеснаха като въглени.

— Какво да правя с момчето спасител и приятелите му, господарю мой? — Попита Черният Лорд със своя потискащо гробовен глас, долитащ като изпод саркофаг.

Прокълнатият прошепна отговора бавно, сякаш дъвчеше всяка дума като вкусна хапка, която му даваше сили:

— Избий ги всичките, мой верни рицарю! Избий ги до крак!