На крачка от гроба

Глава 8

На следващата сутрин ми хрумна, че имам няколко свободни часа, през които нямах какво да правя, но имах пари, които да похарча. Такава комбинация никога преди не ми се бе случвала. Въодушевена от мисълта, изтичах на втория етаж да се изкъпя и да се облека. Напоследък взимах само душове, понеже ваните се бяха оказали малко опасни.

След блаженото посещение на мола направо се шокирах, като си погледнах часовника и открих, че минава шест часът. Леле, как летеше времето, когато не убивах някого. Беше прекалено късно да се връщам у дома и да лъжа майка си за предстоящата вечер, затова само й се обадих. Отново излъгах, като й казах, че съм срещнала приятелка, с която ще отида на кино, а след това ще излезем на късна вечеря. Надявах се, каквото и да се случи довечера, да не отнеме много време. Поне веднъж щеше да е хубаво да прекарам една вечер от уикенда вкъщи.

Карах бързо, но въпреки всичко пристигнах със закъснение, скочих от пикапа още щом паркирах на обичайното си място. Параноична, каквато си бях, взех покупките със себе си. С моя късмет току-виж някой разбие пикапа и ми ги открадне, нищо, че беше край гората. Когато приключих със спринта до пещерата, бях останала направо без дъх.

Боунс ме чакаше край входа с намръщено изражение.

— Доста закъсня. О, но предполагам, че всичко в тези торби е за мен, затова ти прощавам. Явно не се налага да гадая къде си била.

Олеле! Внезапно ми просветна, че пристигайки с всички тези торби с подаръци, купени с неговите пари, без да съм взела нещо и за него, можеше да бъде изтълкувано като грубост. Замазвайки гафа, аз изопнах рамене и се престорих на обидена.

— Наистина ти купих подарък. Ето. Това е за… ъм-м-м, за схващанията и болките в мускулите ти.

Подадох му масажора, който бях взела за дядо, твърде късно осъзнавайки глупостта на жеста. Вампирите не ги боляха мускулите, нито пък страдаха от схващания.

Той с интерес се вторачи в кутията.

— Я виж, я виж ти. С пет скорости. Загрява и масажира. С дълбоко проникване. Сигурна ли си, че това не е за теб? — Тъмните му вежди се извиха многозначително, но намекът му не бе свързан с физиотерапията.

Грабнах си обратно кутията.

— Само кажи, ако не го искаш. Не е нужно да ставаш толкова груб.

Боунс ме изгледа остро.

— Задръж го и го дай на дядо си, за когото си го купила. По дяволите, ама че лоша лъжкиня си. Добре поне, че се справяш по-добре с онези, които преследваш.

Извадена от кожата си, аз го изгледах с изпепеляващ поглед.

— Не може ли да се захващаме за работа? Например да обсъдим подробностите за тази вечер?

— О, това ли? — Спуснахме се навътре в пещерата. — Да видим, момчето е на повече от двеста години, косата му е кафява, ала често й сменя цвета, говори с акцент и е много добър в битка. Добрата новина е, че можеш да не сваляш гащичките си. Той на мига ще остане поразен от теб. Други въпроси?

— Как се казва?

— Навярно ще се представи с фалшиво име, като повечето вампири, но истинското му е Криспин. Викни ме, когато си готова. През това време ще гледам телевизия.

Боунс ме остави в импровизираната ми съблекалня и аз разгледах дузините мръснишки тоалети, които ми бе купил, докато не избрах една рокля с гол гръб, стигаща до колената. Пак бе прекалено впита, но поне гърдите и задникът ми не изскачаха навън.

Един час по-късно, прекаран с ролки, в гримиране и обуване на ботуши с високи токове, аз бях готова. Боунс лежеше на една страна върху износеното от времето канапе, вторачен в телевизора, алчно поглъщащ излъчваното съдебно дело по Court TV. Обичаше тази програма. Да видя как един престъпник е така обсебен от тези предавания, някак си ме притесняваше. Любимият му коментар беше, че жертвите имат по-малко от половината права от тези на престъпниците.

— Съжалявам, че те прекъсвам, но съм готова. Нали знаеш, имаме работа за вършене и така нататък.

Той ме погледна леко раздразнен.

— Сега е най-интересното. Тъкмо ще кажат присъдата.

— О, за Бога! Загрижен си за присъдата по дело за убийство, когато ние сме на път да извършим същото! Това не ти ли се струва малко парадоксално?

Той внезапно се озова пред мен, изстрелвайки се със скорост, на която и гърмяща змия би завидяла.

— Да, струва ми се, сладурче. Да вървим.

— Няма ли да се движим поотделно? — Никога не се движехме заедно, за да избегнем опасността някой да ни свърже.

Той сви рамене.

— Повярвай ми, никога няма да откриеш мястото. Това е един много различен клуб, по-особен. Хайде, да не караме джентълмена да ни чака.

Много различен клуб. Това бе най-меко изказаното твърдение, което някога бях чувала. Заведението се намираше далече от главните шосета, беше в края на явно рядко използван криволичещ път и бе разположено във вътрешността на звукоизолиран склад. За незапознати хора това бе просто поредният цех. Паркингът се намираше отзад и към него водеше само един тесен път между високи дървета, представляващи нещо като естествен портал.

— Какво е това място?

Ококорих очи, докато наближавахме вратата. Отвън имаше опашка от хора, чакащи да влязат. Боунс просто ги подмина, дърпайки ме със себе си към жената на входа, за която предположих, че е охрана. Тя беше висока и широкоплещеста като ръгбист, играещ в защита, и имаше лице, което щеше да бъде красиво, ако не беше толкова мъжествено.

— Трикси, липсваше ми — поздрави я Боунс. Тя действително трябваше да се наведе, за да му върне целувката по бузата.

— Мина доста време, Боунс. Чух, че си напуснал района.

Той се усмихна и тя му отвърна със същото, разкривайки златни предни зъби. Готино.

— Не вярвай на всичко, което чуеш. Така плъзват слуховете.

Промушихме се през вратата за възмущение на чакащите. Вътре бе тъмно, лъчове мъждива светлина проблясваха по тавана и аз на мига осъзнах какво е „различното“ на този клуб.

Тук всички бяха вампири.

— Какво, по дяволите, е това? — почти прошепнах, защото много от съществата тук имаха отличен слух.

Боунс безгрижно махна с ръка към помещението.

— Това, сладурче, е вампирски клуб. Всъщност дори си няма име, въпреки че местните го наричат „Хапка“. Тук идват всякакви същества, за да се срещат в безопасност, без да им се налага да крият истинската си същност. Виж, точно там, на бара, има неколцина духове.

Погледът ми проследи жеста му. Проклета да бях, ако там нямаше три прозрачни фигури, седнали на високи столове, изглеждащи като редовни клиенти на „Бар Наздраве“. Е, може би като призрачна версия на „Бар Наздраве“. Енергията, вибрираща от неживите посетители, ме караше да чувствам тялото си, сякаш съм докоснала оголен кабел.

— Мили Боже… толкова са много…

Наистина бяха много. Поне двеста.

— Не знаех, че има толкова много вампири по света… — добавих невярващо.

— Котенце — търпеливо рече Боунс, — около пет процента от населението са неживи. Ние сме във всеки щат, всяка нация, и ни има от много дълго време. Е, да, има определени местности, където се събират повече от нас. Охайо е една от тези местности. Казах ти, че тук линията, разделяща нормалното от паранормалното, е много по-тънка, затова и целият регион излъчва някаква енергия. На по-младите това им харесва. Намират го за вълнуващо.

— Казваш ми, че моят щат е… място за срещи на вампири?

Кимна.

— Не се чувствай толкова прецакана. Има още дузина такива места по цялото земно кълбо.

Нещо ме бутна леко, минавайки покрай мен, и радарът ми направо полудя, щях да изкълча врата си, за да видя кой или какво бе отминало.

— Какво беше това? — прошепнах, едва ли не притиснала устни до ухото му, за да ме чуе. Безсмъртните вдигаха бая шум.

— Какво? — Той погледна натам, накъдето зяпах и аз.

— Онова — нетърпеливо рекох. — Онова… нещо. Не е вампир. Усещам го, но определено не е и човек. Какво е? — То беше от мъжки пол, въпреки че изобщо не можех да бъда сигурна в нищо, и изглеждаше като човек, но не съвсем.

— О, той ли. Той е гул. Яде трупове. Нали знаеш, като в „Нощ на живите мъртви“, само дето в действителност не ходят толкова смешно и не изглеждат така отвратително.

Яде трупове. Стомахът ми се обърна при тази мисъл.

— Ето. — Той посочи бара. Там имаше свободно място близо до призраците — или пък щеше да бъде политически коректно да ги наричам не съвсем мъртви? — Чакай там, вземи си питие. Нашето момче скоро ще се появи.

— Да не се побърка? — Мозъкът ми не можеше да изброи достатъчно бързо всички причини, които ми казваха да не постъпвам, както той ми нареди. — Това място гъмжи от чудовища! Не искам да ставам предястие!

Той се засмя тихо.

— Довери ми се, Котенце. Видя ли всички нормални хора, чакащи да влязат вътре? Това е специално място, както вече ти казах. Има най-вече вампири и гули, но има и хора. Това е част от обаянието. Хората, които идват тук, са избрани, иначе изобщо нямаше да знаят за клуба. Идват да се срещнат с неживите и дори позволяват да им източат малко кръв. Повярвай ми, има и такива, за които това е върховно изживяване. Цялата тая работа с Дракула, нали се сещаш. Но тук има строги правила. В заведението е абсолютно забранено насилието и са позволени само доброволно предложени хапвания. Може ли да се твърди същото за човешките клубове?

С тези думи той изчезна сред тълпата и не ми остави друг избор, освен да седна, където ми беше казал, и да зачакам жертвата си. Че как се очакваше от мен да го забележа тук? Сякаш „Шоу на ужаса“ и „Студио 54“18 си бяха уговорили среща.

Барманът, вампир, ме попита какво ще искам.

— Да си тръгна оттук — сопнах се аз и тогава осъзнах колко грубо се държах. — Ъ, извинявай… ъм… имате ли джин с тоник? Нали се сещаш… за нормални хора? — Само Блъди Мери ми липсваше. Така нощта щеше да е направо страхотна.

Барманът се разсмя и показа захапка без намек от дълги кучешки зъби.

— За пръв път ли си тук, захарче? Не се тревожи, напълно безопасно е. Освен ако не си тръгнеш с някого, разбира се. Тогава трябва да разчиташ на себе си.

Колко успокояващо. След като ме увери, че питието ми съдържа само обикновени джин и тоник — той ми показа бутилките, за да разсее подозренията ми, — аз го надигнах жадно, сякаш то бе вълшебен еликсир, който щеше да накара цялото това място да изчезне. Беше вкусно, всъщност най-добрият джин с тоник, който бях поглъщала. Барманът, чието име бе Логан, се усмихна, когато го похвалих, и ми обясни, че след сто години вече се е усъвършенствал в занаята.

— Барман си от сто години? — Кокорейки се насреща му, аз гаврътнах още една юнашка глътка. — Боже мой, и защо?

Той нехайно сви рамене.

— Работата ми харесва. Срещам се с нови хора, говоря през цялото време и не ми се налага да мисля. За колко професии можеш да кажеш същото?

Наистина, за колко? Определено не можех да го твърдя за своята.

— Ти какво работиш, млада госпожице? — любезно попита той.

Убивам вампири.

— Аз, ъ-ъ, уча. В колеж.

Уплахата ме караше да ломотя. Ето ме тук, говорех си приятелски с вампир в един клуб, пълен с безбожни същества. Как така се бе объркал животът ми?

— А, в колеж. Учи, за да сполучиш. — С този съвет и още една бърза усмивка той се обърна, за да приеме поръчка от един гул от другата страна на бара. Това бе прекалено откачено.

— Здрасти, хубаво момиче!

Гласът ме накара да се обърна и да видя как две млади момчета ми се усмихват приятелски. По вида и туптенето на сърцата им отгатнах, че са хора. Еха, какво облекчение!

— Здрасти, как я карате? — Почувствах се като човек в чужда страна, който е срещнал свои сънародници, и невероятно много се зарадвах, че виждам хора с пулс. Те се приближиха и застанаха от двете страни на стола ми.

— Как се казваш? Това е Мартин — той посочи към брюнета с момчешка усмивка, — а аз съм Ралфи.

— Аз съм Кат. — Усмихвайки се, се здрависах и с двамата.

Те загледаха питието ми с интерес.

— К’во пиеш?

— Джин с тоник.

Ралфи бе висок колкото мен, около метър и седемдесет и три, всъщност не беше висок за мъж и имаше сладка усмивка.

— Още един джин за дамата! — важно викна той към Логан, който кимна и донесе нова чаша.

— Благодаря за предложението, момчета, но аз… чакам някого. — Колкото и да ми се нравеше да съм заобиколена от себеподобни, все пак имах работа за вършене, а те щяха само да ми пречат.

И двамата простенаха театрално.

— Хайде де, само едно питие! На нас, топлокръвните, не ни е лесно тук.

Горещата им молба така точно съвпадаше със собствените ми мисли, че отстъпих с усмивка.

— Едно питие. Само толкова, става ли? Вие, момчета, какво изобщо правите тук? — И двамата изглеждаха мои връстници и прекалено невинни.

— О, клубът ни харесва, вълнуващо е. — Мартин закима енергично с глава като пиле, докато гледаше как Ралфи махва на Логан за ново питие.

— Да, достатъчно вълнуващо, че да си намериш смъртта — предупредих ги аз.

Мартин изпусна портфейла си, когато бръкна да извади пари за джина ми, и аз се наведох да му помогна да го вдигне. Изглеждаха доста наивни. Кискайки се, Ралфи ми подаде питието с изразителен жест.

— Ти също си тук. Не се прави, че не разбираш.

— Не ви трябва да знаете защо съм тук — промърморих повече на себе си, отколкото на тях. С лек поздрав вдигнах чашата си. — Благодаря за питието. Сега е по-добре да си вървите.

— Няма ли да го допиеш? — попита Ралфи с едва ли не детинско разочарование.

Понечих да отвърна, ала познат глас ме изпревари:

— Разкарайте се, пикльовци.

Боунс заплашително се надвеси над тях и те изплашено го изгледаха, преди да офейкат. След като избута от стола му седящия до мен, Боунс се настани на мястото му. Човекът си тръгна, без да се обижда. Явно това често се случваше.

— Какво правиш тук? Ами ако той влезе? — Гласът ми бе тихо съскане, защото се стараех да не гледам към него, в случай че някой ни наблюдаваше.

Той само се разсмя с типичното си дразнещо кискане и протегна ръка.

— Не сме се запознали. Името ми е Криспин.

Не обърнах внимание на протегнатата му ръка и яростно прошепнах с крайчеца на устните си:

— Не мисля, че е смешно.

— Не искаш да се здрависаме, така ли? Лоши обноски. Майка ти не те ли е възпитала?

— Достатъчно! — Преминах момента с раздразнението и се прехвърлих направо на вбесяването. — Престани с игричките! Имам работа за вършене. Истинският Криспин ще дойде и тъпото ти плямпане изобщо няма да му хареса! Боже, нямаш ли поне капка разум? — Понякога бе толкова нагъл, че чак ставаше безразсъден.

— Но аз не лъжа, сладурче. Името ми е Криспин. Криспин Филип Артър Ръсел Трети. Последното е някаква прищявка на майка ми, защото, както се досещаш, тя нямаше представа кой е баща ми. И все пак смяташе, че прибавянето на числително към името ми ще ми дари поне мъничко достойнство. Милата сладка женица, никога не успя да се примири с реалността.

Осъзнах с нарастващо безпокойство, че той не се шегува.

— Ти си Криспин? Ти? Но името ти…

— Казах ти — прекъсна ме той. — Повечето вампири го променят, след като престанат да бъдат хора. Криспин бе човешкото ми име, точно както ти казах току-що. Вече не се наричам така, защото онова момче умря. Когато Иън ме превърна, той ме положи в гробището на местните. Те бяха погребвали мъртвите си от стотици години на това място, при това не достатъчно дълбоко. Когато за пръв път отворих очи като вампир, около себе си видях единствено кости. Тогава знаех какво съм, от кости се родих и се превърнах в Боунс19 в една и съща нощ.

Мисълта за това бе натрапчива, но аз настоях:

— Тогава каква игра играеш? Искаш да опитам да те убия, това ли е?

Той се засмя снизходително.

— Мътните го взели, не. Всъщност за всичко си виновна ти.

— Аз? Как така аз имам нещо общо с… — Огледах се и всички подходящи думи се изпариха. — Това?

— Снощи, докато се оплакваше от живота си, каза, че никога не си ходила на клуб само за да се забавляваш и да танцуваш. Е, сладурче, това е. Тази вечер двамата с теб ще пием и ще танцуваме и никого няма да убиваме. Приеми го за почивната ти вечер. Ти ще си Кат, аз ще съм Криспин и първо ще ме подлудиш, а после ще ме отрежеш, точно както щеше да постъпиш, ако никога не се бяхме срещнали.

— Това да не е някакъв номер да ме накараш да изляза на среща с теб? — Намръщено изпих джина си — любезен подарък от двете момчета, които се бяха изпарили яко дим само след един поглед от страна на Боунс.

Очите му заискриха с мрачна светлина и лукавата усмивка се върна на устните му.

— Обаче те оставих да си носиш гащичките, нали? Дори на малките неща не можеш да се зарадваш, такава си си ти. Хайде, сладурче, допий си питието и да отиваме да танцуваме. Обещавам, че ще се държа като идеалния джентълмен. Освен ако ти не поискаш нещо друго.

Оставих чашата си на бара.

— Съжалявам, Криспин, но аз не танцувам. Така и не се научих. Нали се сещаш, цялата тая работа с липсата на социален живот и всички така нататък.

Веждите му почти докоснаха косата му.

— Никога не си танцувала? Онзи, дето ти е отнел девствеността, никога не те е водил на танци? Проклет мръсник.

Споменът за Дани не спираше да ми причинява болка.

— Не. Не танцувам.

Той ме изгледа преценяващо.

— Сега ще танцуваш.

На практика ме издърпа да стана на крака, без да обръща внимание на протестите ми и напразните опити да се отскубна. Когато се озовахме насред тълпата от хора и нечовеци, танцуващи наоколо, той ме завъртя с гръб към себе си. С едната си ръка обви талията ми, а с другата все още държеше дланта ми. Тялото му се притискаше в моето, неговите бедра — в моите.

— Заклевам се, ако опиташ нещо… — Заплахата ми се удави в бумтящата музика и шума около нас.

— Спокойно, няма да те ухапя. — Смеейки се на собствената си шега, той започна да се поклаща в ритъм, а бедрата и раменете му се търкаха в моите.

— Хайде, лесно е. Движи се като мен, ще започнем по-бавно.

Заради липсата на други възможности, освен да стоя там глуповато, аз последвах движенията на тялото му, имитирайки ги… Ритъмът на музиката като че ли подръпваше нервните ми окончания като невидими конци на марионетка и скоро се залюлях, напасвайки движенията си с неговите. Прав беше, лесно бе. И дяволски секси. Сега знаех как се чувства змията, когато чародеецът свири на флейтата си, робски извивайки се под звуците на музиката. Боунс ме обърна, за да застана с лице към него, все още стиснал ръката ми, сякаш се боеше, че ще побягна.

Нямаше нужда да се тревожи. Любопитното бе, че се забавлявах. Звуците и светлините сякаш се сливаха. Всички тела, докосващи нашите, ме караха да се почувствам като пияна от колективната им енергия. Да позволя на тялото си да се движи, както то желаеше, направлявано само и единствено от ритъма, беше опияняващо усещане. Боунс плъзна ръце по талията ми, прегърна ме леко и тогава ми хрумна една подла идея. Беше ме изнудил, беше ме бил и ме бе принудил да изтърпя невероятно сурови тренировки. Време беше за отдавна заслужената отплата. Поставих ръце на гърдите му, виждайки как очите му се разширяват, придърпах го по-близо, докато телата ни се докоснаха и гърдите ми се притиснаха към него. Сетне леко завъртях бедра срещу неговите, както бях видяла да прави друга танцьорка.

Ръцете му се пристегнаха около мен и ме дръпнаха още по-близо, докато телата ни не се долепиха плътно. После плъзна едната си ръка нагоре и дръпна главата ми назад, а аз се усмихнах самодоволно.

— Прав беше, лесно е. А и се уча бързо.

Тялото ми бе притиснато към неговото и го предизвикваше. Това изобщо не беше типично за мен, ала сякаш някой друг бе поел контрола. Предишните ми тревоги се превърнаха само в блед спомен, незаслужаващ да бъде обмислян. От светлините скулите му изпъкваха още повече. Пламъкът в очите му би трябвало да ме накара да се отдръпна и да избягам, ала всъщност той само ме провокираше.

— С огъня ли си играеш, Котенце?

Устата му докосна бузата ми, тъй като изговаряше думите в ухото ми, за да надвика музиката. Устните му бяха хладни на допир, но не студени. Главата ми се замая, сетивата ми блуждаеха и в отговор езикът ми се показа и облиза шията му с едно дълго влажно движение.

Тръпката премина през цялото му тяло. Боунс ме притисна толкова силно към себе си, че тялото ми направо се залепи за неговото, сграбчи косата ми и дръпна главата ми назад, докато погледите ни не се срещнаха. Започналото като игра сега се превърна в открито предизвикателство и недвусмислена заплаха. Всяко следващо действие щеше да доведе до последствия и това ставаше ясно от изгарящия му поглед. Случващото се трябваше да ме изплаши, ала мозъкът ми сякаш бе станал неспособен да мисли рационално. Той беше вампир, наемен убиец и едва не ме бе убил… но нищо нямаше по-голямо значение за мен от докосването му. Облизах устни и не се отдръпнах, а той нямаше нужда от друга покана.

Устните му се доближиха до моите, а аз простенах при допира. Толкова дълго време бе минало, толкова дълго, откакто бях целувала някого, без да се преструвам. Последния път се бе случило с Дани и оскъдното желание, което бях почувствала тогава, не можеше да се сравни с изгарящата горещина, обзела ме в момента. Езикът му за миг погали устните ми, преди с безпощадна чувственост да се слее с моя в устата ми. Сърцето ми биеше така ожесточено, че знаех, че той усеща пулсациите му, докато отвръщах на целувката му и го придърпвах по-близо до себе си, забивайки нокти в гърба му. Боунс продължи целувката и засмука езика ми. Всичко в мен затуптя от копнеж. Отвърнах на жеста с още повече страст, милвайки жадно езика му. Когато допря бедра до моите, усетих твърдостта му и това предизвика болезнено свиване в слабините ми.

Той се отдръпна само за да се скара на някого, който грубо ни бе бутнал, защото вече не танцувахме. Краката ми бяха като от гума, а в главата ми танцуваха светлини. Боунс ме избута към отсрещната стена и слязохме от дансинга. Движеше се толкова бързо, че косата ми хвръкна към лицето му. Той я отметна, за да ме целуне отново, и целувката бе по-хубава от предишната. Като че цялата страст бе съсредоточена в устата му. Най-накрая отдръпна лицето си, но не и тялото си.

— Котенце, трябва да вземеш решение. Или ще останем тук и ще се държим прилично, или ще си тръгнем на момента и ти обещавам — гласът му стана по-дълбок и плътен и думите му докоснаха устните ми, — че ако си тръгнем, аз няма да се държа прилично.

Устата му отново се сключи около моята, а устните и езикът му провокираха отговора ми. Самоконтролът ми все още продължаваше да е в отпуска и ръцете ми се обвиха около врата му, защото чисто и просто исках още. Боунс бе подпрял гръб на стената, едната му ръка галеше косата ми, а другата бе поставил ниско, опасно ниско на талията ми. Пръстите му милваха кожата ми през тънката материя на роклята, притискаха ме толкова силно, че можех да усетя всяко негово движение. След още няколко замайващи минути той прекъсна целувката, за да прошепне дрезгаво в ухото ми:

— Решавай сега, сладурче, защото няма да издържа дълго, преди да взема решение вместо теб и да те изнеса от тук.

Помещението изглеждаше размито, светлините — приглушени, и в главата ми отдалече бучеше някакъв шум. Никое от тези неща обаче не изглеждаше важно, с изключение на Боунс. Тялото му бе твърдо и мускулесто като на състезателен жребец, а устните му, слети с моите, ме караха да искам да крещя от желание. Нямаше и една-единствена частица от мен, която да иска да бъде на друго място, освен тук с него.

— Боунс… — Не можех дори да изкажа копнежа си.

Внезапно обаче цялото му тяло се скова и той погледна над рамото ми, напрежението направо извираше от него.

— По дяволите, какво прави той тук?

Боунс като че застина в прегръдката ми, а изражението му се вкамени.

Объркана, аз се извърнах, за да погледна назад.

— Кой? Кой е тук?

— Хенеси.