На крачка от гроба

Глава 22

Карахме по черни пътища и сред дърветата, за да не ни забележат. В далечината от време на време дочувах сирени. Въпреки че аз седях отпред, Боунс управляваше мотора. Криволичеше покрай дърветата със скорост, която при други обстоятелства щеше да ме накара да повърна. Сега обаче исках да кара още по-бързо.

Когато наближихме магистралата, той спря. Вече беше тъмно, сенките поглъщаха светлината. Боунс остави мотора да легне и го покри с няколко клона, които откъсна от близкото дърво. Шосето бе на около трийсетина метра от нас.

— Стой тук. Няма да се бавя — загадъчно обеща той.

Гледах го объркана, докато вървеше към магистралата. Когато стигна до шосето, спря. Движението не беше кой знае колко натоварено, минаваше седем часът и повечето хора вече се бяха прибрали по домовете си след работа. От мястото си виждах Боунс добре, очите му започнаха да светят със силен зелен цвят.

Някаква кола наближи и Боунс насочи погледа си към нея. Автомобилът се отклони и започна да намалява скоростта си. Той излезе на средата на платното, колата се насочи право към него, а очите му блеснаха още по-силно. Колата спря на трийсетина сантиметра от Боунс, а той посочи с глава към аварийната лента. Колата послушно последна указанията му.

Боунс изчака тя напълно да спре и отвори вратата на шофьора. Мъж на около четирийсет години седеше със замаяно изражение на лицето. Боунс го издърпа навън и го доведе до мястото, където стоях аз.

На мига устата на вампира се залепи за врата на човека и безпомощният непознат изскимтя. След мъничко Боунс го пусна и избърса уста с ръкав.

— Уморен си — заговори той с плътния си глас. — Ще легнеш тук и ще заспиш. Когато се събудиш, няма да се притесняваш за колата си. Оставил си я вкъщи и си излязъл на разходка. Ще се прибереш пеша до дома ти, но чак след като си починеш. А ти си много, много уморен.

Също като дете непознатият се сви на земята и положи глава на ръцете си. Заспа на мига.

— Трябва ни кола, която не издирват — обясни ми Боунс.

Последвах го до новото ни возило. Когато потеглихме, се обърнах към него:

— Покажи ми бележката.

Докато се придвижвахме с мотора, не го бях помолила за това, уплашена, че може да бъде отнесена от вятъра заради високата скорост, с която се движехме.

Боунс поклати леко глава и извади бележката от колана си.

— Няма да я разбереш. Предназначена е за мен.

Внимателно разгънах хартийката, съдържаща единствената следа към местонахождението на майка ми.

— Това означава ли, че тя все още е жива?

— Да, предполага се, че това трябва да означава. Ако може да им се вярва.

— Вярваш ли им? Да не би да има някакъв… вампирски кодекс да не се лъже за заложниците?

Той ме погледна. Съчувствието, изписано върху лицето му, не ми донесе никаква утеха.

— Не, Котенце. Но Хенеси може да реши, че ще има полза от нея. Майка ти все още е красива жена, а ти знаеш какво прави той с красивите жени.

Заля ме нажежен до бяло гняв заради картината, която той обрисува, но поне бе честен с мен. Лъжите нямаше да ми помогнат, но истината можеше и да я спаси, ако успеех да контролирам яростта си и да се държа разумно.

— Кога трябва да се срещнем с тях? Предполагам, че са определили час? Какво искат? — Въпросите напираха в съзнанието ми по-бързо, отколкото можех да ги изрека, и той вдигна ръка.

— Нека първо намеря място, където да спрем, и тогава ще говорим. Не искам и полицията да ни погне, така от лоша ситуацията ще стане още по-лоша.

Кимнах безмълвно и скръстих ръце пред гърдите си. Боунс шофира в продължение на около двайсетина минути, после слезе от магистралата и отби пред „Мотел 6“.

— Изчакай ме за момент — рече заради обърканото ми изражение.

Чаках десет минути, после той излезе от мотела и паркира зад сградата. Не се намирахме в много хубав квартал и аз се озърнах притеснено, когато няколко типа, които се мотаеха наоколо, ни огледаха с хищнически погледи.

— Хайде, ние сме насам.

Без да обръща внимание на съмнителните типове, той ме хвана за ръката, когато слязох от колата, и ме заведе в стая триста двайсет и шест. Отвътре мотелът изглеждаше точно толкова негостоприемен, колкото и отвън, но в момента това бе най-малката ми грижа.

— Защо сме тук? — Очевидно причината не бе романтична.

— За известно време ще се покрием, няма да привличаме нежелано внимание, а и можем да поговорим, без да ни прекъсват. Тук никой няма да забележи нищо, с изключение на стрелба от движеща се кола. Пък и ще можеш да измиеш кръвта.

Едва погледнах оцапаните си в червено ръце и отново насочих поглед към него.

— Имаме ли време за това?

Боунс кимна леко.

— Часове. Искат да се срещнем в два. Това означават думите: „Два пъти след смъртта на деня.“ Полунощ е смъртта на всеки ден и те са избрали да се видим два часа след това. Явно са искали да ти дадат достатъчно време да узнаеш за дядо си и баба си и да се свържеш с мен.

— Колко мило. — Гласът ми бе изпълнен с омраза. — Сега ми кажи какво предлагат, ако въобще предлагат нещо. Да я разменят за мен? Нима иска да си хапне от примамката, която за малко да го убие?

Боунс ме отведе до леглото и ме накара да приседна в края му. Тялото ми бе сковано от гнева и мъката. Той приклекна пред мен и взе окървавените ми ръце в своите. Още не бяхме светнали лампата, но тя не ми бе нужна, за да го виждам. Косата му бе почти бяла на лунната светлина и чертите на лицето му изглеждаха като съживен мрамор.

— Знаеш, че Хенеси не иска теб, Котенце. Той иска мен. За теб не е помислил въобще, освен как би могъл да те използва. Сладурче, нали разбираш, че могат да принудят майка ти да им разкаже всичко за теб. Ако извадим късмет, няма да зададат правилните въпроси. Аз самият не ти повярвах, когато ми каза какво си, само очите ти ме убедиха в истинността на думите ти. Дори майка ти да им каже, те ще си помислят, че бълнува, и няма да й обърнат внимание. Без съмнение вече са разбили апартамента ти, за да те търсят там. Онези инспектори навярно са ти спасили живота, когато са дошли сутринта и са ти изкарали акъла. Хората на Хенеси ще открият оръжията ти, но сигурно ще предположат, че са мои и ги държа при теб за удобство. Те искат мен и аз ще отида при тях. Но теб няма да те очакват. Това е единственото ни предимство.

— Боунс, не е нужно да го правиш. Можеш да ми кажеш къде е тя и аз ще отида. Както самият ти каза, мен няма да очакват. — Тя беше моя майка и независимо от обстоятелствата аз щях да отида. Но той не биваше да рискува живота си, за да я спаси, още повече че тя дори можеше да не е жива.

Той отпусна глава в скута ми за миг, преди да отвърне:

— Как дори ти хрумна такова нещо? Първо, моя е вината, че ти се забърка в това. Трябваше да се вслушам в инстинктите си и никога да не позволявам това да се случи. Второ, трябваше просто да убия Дани през онази нощ. Ако поне бях заличил спомените му как се е случило това с ръката му, той нямаше да даде името ти на полицията. Но бях ядосан и исках да знае кой го е направил и защо. Разбира се, че ще дойда. Дори Хенеси, който няма никаква представа, че те обичам, знае, че ще дойда. Няма значение дори тя вече да е мъртва и единственото, което може да бъде спечелено, е отмъщението, аз пак ще дойда, и ти се заклевам, че ще откъсна ръцете на онези, които дори само са докоснали майка ти или баба ти и дядо ти. Плаши ме единствено мисълта, че отново ще ме сметнеш за чудовище, защото именно вампири ти причиниха това.

Боунс се вгледа в мен, а в очите му блестеше розовата течност. Вампирски сълзи. Толкова бяха различни от солената бистра течност, търкаляща се надолу по бузите ми. Плъзнах се надолу, докато не седнах на пода и не прегърнах Боунс. Той бе единственото нещо, което бе неизменно и истинско. Всичко останало около мен се сриваше.

— Никога няма да спра да те обичам. Никой не може да промени това. Без значение какво ще се случи занапред аз ще продължавам да те обичам.

Що се отнася до наближаващата нощ, не хранех никакви илюзии. Ние щяхме да влезем право в капана и най-вероятно нямаше да се измъкнем живи. Докато ние стояхме тук, майка ми изживяваше кошмар, ако все още бе жива, а аз не можех да направя нищо друго, освен да чакам. Това можеше и да е последният път, когато с Боунс се прегръщахме. Животът бе прекалено кратък, за да пилеем дори мигове от него.

— Боунс. Люби ме. Имам нужда да те усетя в себе си.

Той се отдръпна, за да ме погледне в очите, докато събличаше ризата си през глава. Моята тениска последва ризата му и бе захвърлена на земята. Той разкопча колана около талията ми, махна ножовете и пистолетите и свали ботушите с коловете ми. Ластичният клин върху краката ми се бе втвърдил от кръвта, но аз прогоних от съзнанието си спомена за сгърчените тела на баба и дядо. Той обаче нямаше да избяга далече. Щях да ги виждам в кошмарите си до края на живота си. Ако изобщо оживеех, за да мога да сънувам.

— Знам какво си мислиш, но грешиш. Това не е сбогуване, Котенце. Не съм оцелял над двеста години, за да те загубя само след пет месеца, след като най-накрая съм те намерил. Искам да спя с теб, но няма да ти кажа сбогом, защото ние ще се справим с това.

Боунс плъзна ръце по тялото ми с такава нежност, сякаш бях от стъкло и можех да се счупя. Устните му следваха пътя на ръцете му и аз опитах да запомня усещането за него, докато го милвах с пръсти. И за миг не повярвах, че това не е сбогуване. Но аз обичах и бях обичана, а нямаше нищо по-прекрасно от това. Той бе заличил мъчителното чувство да съм отхвърлена, което бележеше досегашния ми живот. Боунс мислеше, че пет месеца са прекалено кратко време, аз обаче бях удивена, че бях дарена с такава радост за толкова дълго.

— Обичам те — простена той, или пък може би го казах аз. Вече не можех да доловя разликата. Границите между нас се бяха размили.

Отказах да измия кръвта, исках да покрива кожата ми. По-късно — ако оцелеех — щях да я отмия, след като бъдеше покрита с кръвта на извършителите. Едва сега осъзнах защо отдавна покойният индианец приятел на Боунс бе боядисал лицето си в цветовете на войната, преди да се отправи в битка. Това бе символ, който всички трябваше да видят, за да разберат неговата непоколебимост; кръвта на моето семейство бе моят символ. Преди да свърши нощта, много части от тялото ми щяха да бъдат белязани по този начин. Устните ми бяха едни от тях.

Боунс повдигна въпроса и по изключение този път приех, без да се колебая. Неговата кръв щеше да ме направи по-силна — наистина само временно, но за целите ни беше достатъчно. Освен това като бонус тя щеше да помогне раните, които без съмнение щях да получа, да заздравяват по-бързо. Колкото по-бързо заздравяваха, толкова по-бързо отново щях да убивам.

Първо той имаше нужда от свежа кръв, както автомобил, жаден за бензин. В този квартал му бяха нужни само няколко минути, за да открие някого, дето си търси белята. Нещастните жертви бяха четирима мъже, въобразяващи си, че могат да му откраднат портфейла. Вместо него обаче те се сдобиха с малко недостиг на желязо. Боунс не си направи труда да пилее хипнотизиращите си умения заради тях, а направо ги нокаутира с по един-единствен мълниеносен юмручен удар в челюстите им. Ако обстоятелствата не бяха така трагични, сигурно щях да се смея на начина, по който те изпопадаха в редичка, без дори да успеят да мигнат. Може би това щеше да им набие в главите, че от престъпления не се печели.

Боунс пи от всеки от тях и лицето му определено бе зачервено, когато се приближи до мен. Поклатих глава и тръгнах обратно към хотела.

— Първо ще трябва да си измиеш устата. Не искам да пипна хепатит, когато ме целунеш.

Щитът ми от сарказъм бе вдигнат като част от бронята ми. Всички по-дълбоки и силни емоции трябваше да почакат да ги пусна от клетката, в която ги бях заключила.

Той послушно изплакна уста, когато се върнахме в стаята. Няма нужда да споменавам, че никой от двама ни не бе взел паста за зъби.

— Не се бой, сладурче. С твоя произход не можеш да хванеш болести, дори и да ти се иска. Никакви бактерии или вируси не могат да оцелеят във вампирската кръв. Не си боледувала дори един ден през живота си, нали?

— Всъщност… не. Но да оставим настрана бактериите, гнусно е.

Тази нова за мен информация ме изуми. Никой не оценява здравето си, докато не се разболее, затова аз никога досега не се бях замисляла за чистия си медицински картон. Тепърва предстоеше да разберем дали щях да живея достатъчно дълго, за да хвана някоя настинка.

— Ела тук.

Боунс беше седнал на леглото и потупа скута си. Също като дете, отишло да види Дядо Коледа в мода, аз седнах в скута му. Но не като дете го прегърнах и се подготвих да пия от кръвта му.

— Ще ми кажеш кога да спра, нали?

Тревогата в гласа ми бе осезаема. Това нямаше да ме превърне във вампир, но бе стъпка по пътя, който никога не исках да изминавам.

— Обещавам.

Тази дума бе достатъчна, за да ме успокои. Той никога не ме бе лъгал.

— Обясни ми отново защо да не пия от китката ти. — Така ми изглеждаше някак по-малко… гадно.

Боунс ме стисна още по-силно прегръдките си.

— Защото тогава няма да мога да те прегърна. Престани да протакаш. Знаеш какво трябва да направиш.

Притиснах уста към шията, където би трябвало да бъде пулсът му. Понеже сърцето му не биеше, нямаше да има течаща струя кръв. Не, щеше да се наложи да смуча. Нали знаеш какво казват, помислих си, когато захапах здраво, за да може равните ми зъби да пробият кожата му. Животът е гаден, а после умираш.

Първата топла глътка накара стомаха ми да се обърне, но си наложих да преглътна. Нормален човек не може да изпие повече от половин литър кръв, преди тялото му по естествен начин да я изхвърли чрез повръщане. Никога не съм била нормален човек, затова и сега нямах проблеми. Ухапах го отново, когато раната започна да се затваря, и Боунс притисна главата ми, за да ме държи по-близо до шията си.

— По-силно. — Произнесе думата рязко и изохка тихо. От болка или от удоволствие, не бях сигурна, а и не исках да питам. — Още — каза Боунс, когато опитах да се отдръпна.

Острият метален вкус на кръвта му се разля в устата ми. Вече бях поела много повече от капчиците, които пиех през последните месеци. Продължих да пия, устоявайки на желанието си да я изплюя.

Нещо започна да се случва вътре в мен. Силата ми нарасна, разгръщайки пипалата си, протягайки се да ме изпълни. Внезапно всичко ми се стори по-ясно. Ароматът на кожата му под устните бе много по-наситен, отколкото ми се бе струвал преди. Стаята беше пропита с миризмата на пот, както моята, така и на обитателите преди нас. Шумът, долитащ от съседните стаи и от улицата, стана още по-силен. Зрението ми се изостри до степен, каквато никога преди не бе достигало. Тъмнината изсветля нюанс по нюанс.

Усещането за кожата му, разтворена под устните ми, стана едва ли не чувствено. Захапах го по-здраво, ненадейно наслаждавайки се на кръвта в устата ми. Бутнах главата му назад, ухапвайки го отново и чувството беше толкова хубаво. Като нещо, за което бях копняла през целия си живот. Топлина изпълни тялото. Краката ми обгърнаха талията му, притиснах се още по-плътно към него, бутайки главата му още по-назад, и изведнъж кръвта му стана… вкусна.

— Достатъчно.

Боунс отмести устата ми от шията си и аз се сборичках с него, защото не исках да спирам. Не можех да спра. С ръмжане опитах отново да сключа зъби върху шията му, но той изви ръцете ми назад и се отпусна върху мен. Тежестта на тялото му и силата му ме приковаха на място.

— Просто се отпусни. Дишай. Преодолей го, Котенце, ще отмине.

Първоначално се съпротивлявах, но постепенно лудостта, която ме бе обзела, ме напусна, докато накрая вече можех да погледна Боунс, без да усетя неистовото желание да изпия кръвта му до последна капка. Сега вече думата кръвожадност придоби нов смисъл за мен.

— Как издържаш? — Дъхът ми излизаше насечен и Боунс отпусна желязната хватка, с която държеше ръцете ми. Ала все още не отместваше тялото си от моето.

— Не го понасяш, не и първите няколко дни. Убиваш всичко наоколо, за да задоволиш жаждата, когато те налегне. След това се научаваш да я контролираш. Ти само опита от усещането. Следващата седмица няма да чувстваш нищо от това. Отново ще си си същата.

Абсолютната му увереност, че ще доживея да видя следващата седмица, бе непоклатима. Коя бях аз, че да споря?

— Мога да те подуша. — Учудване се прокрадна в гласа ми. — Подушвам себе си върху кожата ти. Подушвам всичко. Мили Боже, в тази стая има толкова много миризми…

За разлика от другите сетива, които просто се изостриха, това бе почти напълно ново за мен. Боунс често казваше, че носът ми бил само за украса, понеже това бе един от малкото ми почти човешки органи. Никога преди не бях осъзнавала колко прекрасно предимство е такова развито обоняние. Можех да съм сляпа и глуха и да се ориентирам къде се намирам единствено по миризмите около себе си.

— Досега не разбирах колко различно стоят нещата за теб. Как успяваш да минеш покрай обществена тоалетна и да не припаднеш? — Странно какво му хрумва на мозъка в такива абсурдни моменти.

Боунс се усмихна и ме целуна лекичко.

— Благодарение на силата на волята, сладурче.

— Така ли се чувства истинският вампир? — Това бе въпросът. Усещането беше… хубаво. Чувство на превъзходство. Това направо ми изкарваше ангелите от страх.

— Ти току-що изпи около литър отлежало около двеста и четирийсет години Екстра Дракула. Сега си като яхнала моята сила, така че донякъде, да. Да не искаш да ми кажеш, че ти харесва?

Уф. Дори не исках да позволя на тази мисъл да мине през главата ми, защото ми беше харесало толкова много, че се притеснявах да не се пристрастя.

Той прочете чувствата в очите ми и се досети, че няма да получи отговор. Вместо това отново ме целуна по-силно и аз изстенах изненадано. Дори вкусът му бе по-наситен.

Когато приключи с целувката, ме изгледа, без да мига.

— Когато настъпи моментът, без значение какво ще открием там, искам да отприщиш всичко в себе си. Не се въздържай. Имаш сила и аз искам да я използваш докрай. Отдай се на гнева и му позволи да те захранва. Убивай всички, вампири или хора, които ти пречат да освободиш майка си. Запомни, щом са там и не са в окови, значи са на страната на Хенеси и са твои врагове.

— Готова съм. — Съзнателно отпратих съвестта си в дълбок тъмен кладенец, от който щях да я измъкна по-късно. Ако това „по-късно“ изобщо настъпеше.

Боунс скочи от леглото с грацията и бързината, на която само неживите бяха способни. С изключение на мен сега. С неговата кръв, течаща във вените ми, аз почти не му отстъпвах. Той изпука кокалчетата на ръцете си и завъртя глава върху раменете си, а изумрудената светлина в кафявите му очи посрещна моята.

— Тогава да вървим да ги избием до крак.