На крачка от гроба

Глава 7

Боунс бе много по-експедитивен в изхвърлянето на телата в сравнение с мен. Само за няколко минути той уви Серджо в найлон и го напъха в багажника, като си подсвиркваше. През това време аз седях облегнала гръб на колата и притисках раната си. След като затвори багажника с трясък, той приклекнало мен.

— Дай да видя.

— Добре съм. — Напрежението и болката правеха гласа ми рязък.

Боунс не ми обърна внимание и отдръпна пръстите ми, с които притисках раната, после разви импровизираната превръзка.

— Гадно ухапване, разкъсал е плътта около вената. Ще ти трябва кръв.

Извади джобно ножче и понечи да притисне острието към дланта си.

— Недей. Казах, че съм добре.

Той само ме изгледа раздразнено и прокара острието по дланта си. Кръвта потече мигновено и въпреки съпротивата ми Боунс притисна ръката си към моята.

— Бъди разумна. Той колко изпи?

Китката ми изтръпна, когато кръвта му се смеси с моята. Целебната магия в действие. Някак си това ми се стори толкова интимно, колкото и да облизвам кръвта от пръстите му.

— Около четири силни всмуквания, предполагам. Намушках го в шията толкова бързо, колкото успях. Впрочем ти къде беше? Не видях кола зад нас.

— Такъв беше планът. Бях с мотора си, но спазвах достатъчна дистанция, та Серджо да не разбере, че е преследван. Оставих мотора на около километър и половина по-надолу по пътя. — Боунс кимна към близките дървета. — Последната отсечка тичах през гората, за да не вдигам шум.

Главите ни бяха едва на сантиметри една от друга, а колената му се притискаха в моите. Почувствах се неудобно и опитах да се отдръпна назад, ала нямаше как заради вратата на колата.

— Мисля, че колата е потрошена, задната врата е на парчета.

Така си беше. Серджо я бе помлял до неузнаваемост. Стоманена топка за разрушаване на сгради щеше да нанесе същите щети.

— Защо е захапал китката ти, след като и двамата сте били на задната седалка? Не можа ли да се добере до врата ти?

— Не. — Вътрешно изругах при спомена. — Стана прекалено игрив на предната седалка и благодарение на теб и идеята ти да не нося бельо се опита да ме опипа. Не исках да му позволя това, затова се прехвърлих отзад и обвих ръце около него, за да не стане подозрителен. Глупаво от моя страна, сега вече осъзнавам, но дори не помислих за китките си. Досега всеки вампир се е опитвал да се докопа единствено до врата ми.

— Да, включително аз, нали? Колата толкова рязко свърна встрани от пътя, че си помислих, че вече сте се развилнели вътре. Какво го накара така внезапно да отбие?

— Казах му да дойде да ме вземе. — Тонът ми бе пренебрежителен, ала от думите ме заболя. Той наистина бе дошъл да ме вземе. Ненадейно се сетих за нещо. — С него всичко наред ли е там в багажника?

Боунс се изкиска.

— Да не искаш да му правиш компания?

Злобен поглед придружи отговора ми:

— Не, но наистина ли е мъртъв? Аз винаги им отсичам главите, за да съм сигурна.

— Критикуваш начина ми на работа ли? Да, наистина е мъртъв. Сега трябва да се махаме оттук, преди някой любопитен шофьор да се появи и да попита дали имаме нужда от помощ. — Пускайки китката ми, той огледа раната. Плътта вече се бе затворила сякаш благодарение на невидим шев. По неговата длан вече нямаше дори и следа. — Мисля, че всичко е наред. Трябва да преместим тази кола.

Изправих се и отново огледах помляната кола. Вратата висеше на няколко парченца метал, а и вътре имаше доста кръв, изтекла от китката ми и от врата на Серджо.

— Как да карам тая развалина? Всеки полицай, който ме види с нея, ще ме спре!

Боунс се ухили с типичния за него самодоволен маниер.

— Не се притеснявай. Организирал съм всичко. — Той извади мобилен телефон от якето си. — Аз съм, готови сме. Явно все пак ще се нуждая от помощта ти, приятел. Автомобилът ще ти хареса, мерцедес-бенц е. Но има нужда от малко работа по вратата. Намираме се на Плантърс Роуд, южно от клуба. Дай газ, става ли? — Без да каже „Чао!“, той затвори и отново насочи вниманието си към мен. — Малко търпение, Котенце. Превозът ни ще е тук до минути. Не се тревожи, той е наблизо. Казах му, че тази вечер може и да имаме нужда от помощта му. Разбира се, навярно си е мислел, че може би ще е малко по-късно през нощта. — Боунс замлъкна и ме изгледа многозначително. — Доста бързо излезе със Серджо, нали? Явно много те е харесал.

— Да, беше много щастлив. Страшно съм поласкана. Сериозно, Боунс, дори да вдигнете колата с пътна помощ, вътре все пак има прекалено много кръв. И не ме послуша, че трябва да вземем почистващи препарати. Можехме поне да я избършем.

Той се приближи, за да погледне ръката ми отново. Сега върху заздравяващата кожа се виждаше единствено тънка червеникава линийка, ала дори когато свърши с огледа, той не пусна ръката ми. Избегнах погледа му, но ясно го усещах върху себе си.

— Довери ми се, сладурче. Знам, че не го правиш, а би трябвало. Между другото, справи се страхотно тази вечер. Колът в гърба му бе само на една идея от сърцето му. Отнел е от силата му, както и този във врата. Щеше да се справиш с него, дори мен да ме нямаше. Ти си силна, Котенце. Радвай се.

— Да се радвам? Не бих ползвала точно тази дума. Облекчена? По-скоро е това. Облекчена съм, че съм жива и че един убиец по-малко дебне наивни момичета. Но да се радвам? Щях да се радвам, ако нямах такъв произход. Щях да се радвам да имам двама нормални родители и много приятели, и ако единственото, което имах за убиване, бе времето. Или ако поне веднъж можех да вляза в клуб само за да танцувам, да се забавлявам, вместо вечерта да завършва със забиване на кол в някого, който се е опитал да ме убие. Тогава щях да се радвам. А това моето е просто… съществуване. До следващия път.

Издърпах ръката си и се отдалечих от него. Заля ме вълна от меланхолия заради нещата, които току-що бях изредила и които никога нямаше да притежавам. Понякога бе плашещо да се чувстваш стара на двайсет и две.

— Глупости — думата разсече тишината.

— Моля? — Типично за вампир, у него нямаше никакво съчувствие.

— Казах — глупости. Живееш живота с жребия, който ти се е паднал, също както всеки друг на този проклет свят. Имаш дарби, за които хората биха убили, без значение, че ти ги презираш. Имаш майка, която те обича, и хубав дом, в който да се прибереш. Мамка им на задръстените ти съседи, които те гледат от височината на невежите си носове заради това, че си без баща. Светът е голям и ти играеш много важна роля в него. Да не мислиш, че всички останали се мотаят наоколо и си подсвиркват заради прекрасния си живот? Да не мислиш, че другите могат да изберат сами съдбата си? Съжалявам, сладурче, но нещата не стават така. Грижиш се за тези, които обичаш, и водиш битките, които можеш да спечелиш, ето това представлява животът, Котенце.

— Ти пък какво знаеш за това? — Горчивината ми вдъхна смелост и думите излетяха от устата ми.

За моя изненада той отметна глава и се разсмя, преди да положи ръце на раменете ми и да се приближи толкова, че устните му почти докоснаха моите.

— Ти… нямаш… и… най-малката… представа за това през какво съм преминал, затова не се… опитвай… да ми казваш… какво знам.

Начинът, по който произнесе всяка сричка, съдържаше леко прикрита заплаха. Сърцето ми заблъска в гърдите и знаех, че той може да го чуе. Пръстите му се отпуснаха и вече не се впиваха в кожата ми, но не ги отдръпна. Боже, беше толкова близо… толкова близо. Несъзнателно облизах устни и като видях как очите му проследиха движението, през тялото ми премина тръпка. Въздухът между нас се наелектризира. Дължеше се или на естествената му вампирска енергия… или на нещо друго. Езикът му бавно се подаде и се плъзна по долната му устна. Беше хипнотизираща гледка.

Изсвирването на клаксон ме накара да подскоча от уплаха. Сърцето ми се качи в гърлото, когато огромен камион намали и спря точно пред нас. Звукът от спирачките проряза нощната тишина.

— Боунс…! — Уплашена да не ни спипат, тъкмо щях да кажа още нещо, когато той отиде при камиона и викна за поздрав.

— Тед, проклет негодник, браво, че пристигна толкова скоро!

Може и да си въобразявах, но долових неискрена нотка в гласа му. Аз, от своя страна, исках да прегърна този Тед и да му благодаря, че прекъсна един миг, който можеше да се окаже много опасен.

Висок и кльощав мъж излезе от кабината и ухилено отвърна:

— Изпускам любимото си предаване заради теб, друже. Дано не съм прекъснал нещо между теб и момичето. Изглежда, ви беше доста уютно.

— Не! — Отрицанието ми бе толкова яростно, сякаш наистина бях хваната да правя нещо нередно. — Нищо не се е случило!

Тед се засмя и отиде при разбитата страна на колата, надникна вътре и сбърчи нос заради кръвта.

— Да, бе… виждам.

Боунс вдигна вежда насреща ми в безмълвно предизвикателство, принуждавайки ме да отвърна поглед. Сетне тупна приятеля си по рамото.

— Тед, стари друже, колата е твоя. Само трябва да си вземем нещо от багажника и всичко ще е наред. Закарай ни до мястото, дотогава ще сме приключили.

— Добре, приятелю. Ще ви хареса отзад. Има климатик. Може да седнете върху кутиите или да се возите в колата. Хайде. Нека да качим това бебче.

Тед отвори каросерията, която бе оборудвана със стеги, на които да се стабилизира кола. Поклатих глава с възхищение. Боунс наистина бе помислил за всичко.

Когато Тед свали стоманената рампа отзад, Боунс се качи в мерцедеса и го вкара в стегите. След малко колата бе застопорена. После Боунс отиде да вземе мотора си, върна се след няколко минути и го качи в каросерията. Когато приключи, ми се ухили.

— Хайде, Котенце. Таксито ни чака.

— Отзад ли ще се возим? — Честно казано, мисълта да остана затворена в тясно пространство с него, ме плашеше, и то не заради артериите ми.

— Да, отзад. Старият Тед не иска да рискува да го видят с мен. Цени здравето си. Пази приятелството ни в тайна. Умно момче е той.

— Умно — измърморих, докато се качвах в ремаркето. Тед затвори вратата. Чу се решително щракване и звук от заключване. — Завиждам му.

Отказах да седна в колата, чиито седалки бяха пропити с кръвта ми и в чийто багажник лежеше труп. Вместо това седях толкова далече от Боунс, колкото тясната вътрешност на ремаркето позволяваше. Отпред имаше щайги, пълни с Бог знае какво, и аз се сгуших върху една от тях. Боунс седна доволно върху друга и изглеждаше, сякаш няма и една грижа на този свят.

— Знам, че за теб това не е притеснително, но дали тук кислородът е достатъчно?

— Достатъчно е. Стига да не дишаме тежко. — Докато говореше, веждата му се изви, а очите му съвсем ясно ми казваха, че не бе пропуснал и миг от момента преди малко.

— Е, тогава съм в безопасност. В пълна безопасност.

Проклет да е за многозначителната усмивка, с която ме възнагради вместо отговор. Какво ли щях да направя, ако тогава още повече се бе приближил? Ако бе отстранил и последния сантиметър, разделял устните ни? Дали щях да му ударя шамар? Или…

— Мамка му! — Олеле, май го казах на глас.

— Нещо не е наред ли?

Онази полуусмивка още извиваше устните му, ала изражението му бе сериозно. Сърцето ми отново заби силно. Въздухът сякаш се сгъсти около нас и аз отчаяно се опитах да измисля тема за разговор, за да уталожа напрежението.

— Е, кой е този Хенеси, за когото разпитваше?

Изражението му стана предпазливо.

— Опасен е.

— Да, за това се досетих. Серджо изглеждаше ужасно уплашен от него, така че не съм си помислила, че е бойскаут. Да разбирам ли, че той е следващата ни мишена?

Боунс замълча, преди да отговори, очевидно подбираше думите си:

— Да, той е някой, когото следя, но аз сам ще се заема с него.

Веднага се наежих.

— Защо? Мислиш, че няма да се справя? Или все още не ми вярваш, че няма да се раздрънкам? Мисля, че това вече го обсъдихме!

— Смятам, че има някои неща, от които е по-добре да стоиш надалече — уклончиво отвърна той.

Смених тактиката. Поне тази тема прогони странното настроение от преди малко.

— Ти спомена, че Серджо бил най-добрият клиент на Хенеси. Какво имаше предвид? Какво е направил Хенеси на работодателя ти? Знаеш ли, или просто си поел поръчката, без да задаваш въпроси?

Боунс тихо изсумтя.

— Въпроси като тези са причината да не ти казвам повече. Накратко — има причина напоследък Охайо да е толкова опасно място за младите момичета. Затова и не искам да преследваш вампири без мен. Хенеси е повече от обикновен мръсник, който пие до смърт от някого, когато може да му се размине. Без повече въпроси.

— Поне не можеш ли да ми кажеш откога го преследваш? Това не може да е чак такава тайна.

Той долови хапливостта в тона ми и се намръщи. Нямах нищо против. По-добре да се караме, отколкото… каквото и да е друго.

— От около единайсет години.

Едва не паднах от щайгата.

— Мили Боже! Явно наградата за главата му е наистина огромна! Хайде де, какво е направил? Очевидно е вбесил някой богаташ.

Боунс ми хвърли поглед, който не успях да разгадая.

— Не всичко се върти около парите.

Съдейки по тона му, повече нищо нямаше да измъкна. Щом така искаше да играем, добре тогава. Просто щях да опитам по-късно.

— Как стана вампир? — попитах, изненадвайки дори себе си с този въпрос.

Веждата му се изви.

— Искаш интервю с вампир12 ли, сладурче? На репортера във филма не му се отрази добре.

Измърморих:

— Не съм го гледала. Майка ми беше на мнение, че е изпълнен с насилие. — Иронията ме накара да се разсмея. Боунс също се усмихна и многозначително изгледа колата.

— Разбирам. В такъв случай добре, че не си го гледала. Само Бог знае какво е можело да се случи.

Смехът ми утихна и осъзнах, че наистина исках да науча отговора, затова го загледах настойчиво, докато той не въздъхна, предавайки се.

— Добре, ще ти кажа, но тогава и ти ще трябва да отговориш на един от моите въпроси. И без това имаме да убиваме цял час.

— Както кажеш, доктор Лектър13? — пошегувах се аз. — Добре, но не виждам смисъла. Ти вече знаеш всичко за мен.

Истински огнен поглед бе отправен към мен и Боунс снижи глас до шепот:

— Не всичко.

Уха. В миг странната атмосфера отново се завърна. Прочистих внезапно пресъхналото си гърло, зашавах неспокойно и се свих още повече на мястото си.

— Кога се случи? Кога се промени? — Моля те, просто говори. Престани да ме гледаш по този начин.

— Да видим, беше в Австралия през хиляда седемстотин и деветдесета. Направих услуга на едно момче и то сметна, че ще ми я върне, като ме превърне във вампир.

— Какво? — Бях шокирана. — Ти си австралиец? Мислех, че си англичанин!

Той се усмихна, но нямаше веселие в усмивката му.

— Всъщност съм и двете. Роден съм в Англия. Там прекарах младостта си, но ме промениха в Австралия. Това ме прави отчасти австралиец.

Сега бях заинтригувана и предишното ми смущение — забравено.

— Ще се наложи да споделиш повече подробности.

Той се облегна на стената на ремаркето, нехайно протегнал крака пред себе си.

— Бях на двайсет и четири. Случи се едва месец след рождения ми ден.

— Мили Боже, та ние сме едва ли не връстници! — Още с изричането на думите схванах колко абсурдно звучаха.

Той изсумтя.

— Да, бе. Ако не броим другите двеста и седемнайсет години.

— Б-ъ-ъ, знаеш какво имам предвид. Изглеждаш по-възрастен от двайсет и четири годишен.

— Много благодаря. — Той се изсмя на очевидното ми засрамване, но ме избави от мъките, като продължи: — Времената бяха различни. Хората остаряваха много по-бързо. Вие, проклети хора, не знаете колко добре живеете днес.

— Продължавай да разказваш. — Той се поколеба и аз допълних: — Моля те.

Боунс се приведе напред, вече напълно сериозен.

— Не е хубава история, Котенце. Не е романтична като във филмите или в книгите. Нали си спомняш, че ми разказа как, когато си била малка, си набила онези момчета, защото са нарекли майка ти курва? Е, моята майка беше курва. Казваше се Пенелъпи и е била на петнайсет, когато ме е родила. Имал съм късмет, че е била в добри отношения с Мадам, иначе никога нямаше да ми позволят да живея там. В бордея се запазваха само бебетата момичета, причините са очевидни. Когато бях малък, не разбирах, че има нещо необичайно в мястото, където живеех. Всички жени ме обожаваха и докато не пораснах, помагах в домакинството. По-късно Мадам, името й бе Лусил, ме попита дали не възнамерявам да се включа в семейния бизнес. Неколцина от мъжете клиенти с по-специални наклонности ми бяха хвърлили око, защото бях хубаво момче. Когато Мадам ми изложи предложението си, вече знаех достатъчно, за да съм сигурен, че не искам да се занимавам с подобни неща. По онова време просията беше често срещан занаят в Лондон. Както и кражбите, и за да се прехранвам, започнах да крада. После, когато навърших седемнайсет, майка ми почина от сифилис. Беше на трийсет и три.

Лицето ми силно пребледня, докато слушах разказа му, но исках да чуя и останалото.

— Продължавай.

— Две седмици по-късно Лусил ме уведоми, че трябва да си вървя. Не носех достатъчно лири стерлинги, за да оправдая престоя си там. Не че беше жестока, просто бе практична. Друго момиче можеше да вземе стаята ми и да докарва три пъти повече. И Мадам отново ми предложи избор — да си тръгна и да се озова на улицата или да остана и да обслужвам клиентите. И въпреки всичко прояви милост. Имало няколко жени от благороден произход, нейни познати, на които бе разказвала за мен и които проявили интерес. Можех да избера да се продавам на жени вместо на мъже. И аз избрах това.

Разбира се, момичетата в дома първо ме обучиха, и се оказа, че съм природен талант. Лусил горещо ме препоръчваше и скоро имах доста редовни клиентки сред дамите със синя кръв. По-късно една от тях ми спаси живота.

Все още продължавах с джебчийството. Един нещастен ден обаче откраднах чантата на някакъв богаташ точно пред очите на един полицай. И моментално се озовах окован и изправен пред един от най-жестоките съдии в Лондон, който не се скъпеше със смъртните присъди. Една от клиентките ми узнала за бедата, която ме бе сполетяла, и ме съжалила. С тялото си тя убедила съдията да ме пратят в новите колонии за затворници. Три седмици по-късно заедно с още шейсет и двама нещастници ме натовариха на един кораб, пътуващ за Саут Уелс14. — Погледът на Боунс се помрачи и той замислено прокара ръка през косата си. — Няма да ти разказвам за плаването, ще ти спомена само, че бе по-ужасяващо от всяко преживяване, на което човек може да бъде подложен. След като пристигнахме в колонията, ни караха да работим до смърт. Имаше трима души, с които се сприятелих — Тимоти, Чарлс и Иън. След няколко месеца Иън успя да избяга. След това, близо година по-късно, той се върна.

— Защо му е било да се връща? — зачудих се аз. — Нямаше ли да го накажат, задето е избягал?

Боунс въздъхна.

— Наистина щяха да го накажат, ала Иън не се страхуваше. Бяхме на полето, колехме добитък за телешка пастърма и заради кожата, когато бяхме нападнати от местните. Те избиха стражите и останалите затворници, пощадиха само Тимоти, Чарлс и мен. Тогава измежду тях се появи Иън, но той бе различен. Досещаш се по какъв начин. Беше вампир и през онази нощ и мен превърна в такъв. Чарлс и Тимоти също бяха превърнати, но от други двама вампири. И макар че и тримата бяхме променени, само един от нас го искаше. Тимоти пожела да приеме предложението на Иън. Чарлс и аз — не. Въпреки всичко Иън ни промени, защото си мислеше, че ще дойде време да му благодарим. Няколко години останахме с местните и се заклехме да се върнем в Англия. Но ни отне двайсет години, докато се приберем.

Той замлъкна и затвори очи. По някое време на разказа му аз се бях отпуснала и сега седях и го наблюдавах удивена. Беше съвсем прав, историята не беше хубава и аз наистина нямах представа през какво е преминал.

— Твой ред е. — Отвори очи и ги впи в моите. — Разкажи ми какво се случи с негодника, който те нарани.

— Боже, Боунс, не желая да говоря за това. — Свих се при спомена. — Унизително е.

Взираше се в мен с тъмните си очи, без да отмества поглед.

— Току-що ти разказах, че съм бил крадец, просяк и жиголо. Честно ли е да се измъкваш от въпроса ми?

Казано по този начин, той имаше право. Повдигнах рамене, прикривайки болката си и му разказах кратката версия на историята:

— Нищо особено. Момче и момиче се запознават, момичето е наивно и глупаво, момчето се възползва от момичето и го зарязва.

Той просто вдигна вежди и зачака.

Разперих ръце.

— Добре! Искаш подробностите? Мислех, че наистина го е грижа за мен. Поне той така ми каза и аз напълно се вързах на лъжите му. Два пъти излизахме заедно и на третия каза, че му се налага да мине през апартамента си, за да си вземе нещо, преди да отидем в един клуб. Когато стигнахме там, той започна да ме целува и да ми дрънка глупости за това, колко специална съм била за него… — Стиснах юмруци. — Казах му, че избързваме. Че трябва да почакаме, за да се опознаем, че това е първият ми път. Това не бяха пречки за него. Аз… аз трябваше да го ударя или да го отблъсна от себе си. Можех да го направя, бях по-силна от него. Но… — Сведох поглед. — Исках да го направя щастлив. Наистина го харесвах. И когато той не престана, просто стиснах зъби и му позволих да продължи. Не болеше толкова много, ако не мърдах… — Боже, щях да ревна всеки момент. Замигах бързо и поех на пресекулки дъх, потискайки спомена. — И това е. Един жалък път, и после той изобщо не ми се обади. Отначало се притеснявах… уплаших се да не му се е случило нещо лошо. — Изсмях се горчиво. — Следващия уикенд го видях да се натиска с друго момиче в същия клуб, в който щяхме да ходим заедно. Тогава ми каза, че никога не ме е харесвал и да се разкарам, защото ми било време да се прибирам и да си лягам в леглото. Същата нощ убих първия си вампир. До известна степен се случи заради това, че бях използвана. Бях толкова разстроена, че исках или да умра, или да убия някого. А някое същество, което иска да разкъса гърлото ми, щеше да ми осигури или едното, или другото.

Боунс не направи нито един от обичайните си иронични коментари. Когато се престраших отново да срещна погледа му, той само ме наблюдаваше, изражението му не беше нито осъдително, нито подигравателно. Секундите се превръщаха в минути, тишината се проточи и се изпълни с нещо необяснимо, докато продължавахме да се гледаме в очите.

Състоянието ни на транс бе прекъснато от внезапното раздрусване на каросерията, когато камионът спря. Боунс се отърси леко, скочи от мястото си и се отправи към багажника на колата.

— Почти стигнахме и ни чака още работа. Би ли отворила торбата, Котенце?

Обичайният му весел тон се бе върнал. Смутена от отминалия момент, аз се присъединих към него в задната част на каросерията.

Весело, като дете, разопаковащо подарък на Коледа, Боунс разви Серджо от найлоновия му покров. През това време аз държах торба за боклук и се чудех какво ли е намислил.

Не ми отне много време, за да разбера. Боунс изви главата на Серджо с ръце, лесно и чисто, все едно отваряше капачката на безалкохолно. Чу се отвратително пукане и ужасяващият череп бе безцеремонно метнат в торбата.

— Отврат. — Бутнах чувала в ръцете му. — Ти я дръж.

— Гнуслива ли си? Този гниещ череп струва петдесет хиляди долара. Сигурна ли си, че не искаш да го погушкаш малко? — Той ми отправи типичната си подигравателна усмивка, старият Боунс се бе върнал.

— Не, благодаря. — Има неща, които не могат да се купят с пари, и да прекарам повече време в компанията на тази глава, бе едно от тях.

Ремаркето се отвори със скърцане и Тед се появи, облян от изкуствена светлина.

— Пристигнахме, друже. Дано сте се возили удобно. — Очите му блестяха, докато местеше поглед от Боунс към мен и обратно.

Веднага преминах в защита:

— Ние си говорихме.

Тед се ухили и видях как Боунс прикри усмивката си, когато се обърна към приятеля си.

— Хайде, старче. Колко се возихме… петдесет минути? Нямаше достатъчно време.

Двамата се разсмяха. Аз обаче въобще не виждах нищо забавно.

— Свършихте ли вече?

Боунс поклати глава, за да възвърне самообладанието си.

— Остани в ремаркето за минута. Има нещо, което трябва да свърша.

— Какво? — Любопитството убило котката, аз се надявах на различен изход.

— Бизнес. Имам да доставям глава и искам ти да не се замесваш. Колкото по-малко хора знаят за теб, толкова по-добре.

Разумно. Приседнах на ръба на ремаркето и заклатих крака, после махнах превръзката, за да разгледам отново китката си. Раната бе напълно заздравяла, кожата се бе възстановила, без да остане дори белег. Такава огромна разлика имаше между вампирите и хората, дори и за мелези като мен самата. Тогава защо разказах на Боунс неща, които не бях споделяла с никого другиго? Майка ми не знаеше какво се бе случило с Дани например. Тя нямаше да ме разбере. Всъщност тя нямаше да разбере много неща, отнасящи се за мен. Ако трябва да съм честна, повече криех от нея, отколкото й разказвах. И въпреки всичко това, поради някаква причина бях разказала на Боунс неща, които би трябвало да запазя за себе си.

След около трийсетина минути размисъл над това и чоплене на лака ми за нокти Боунс се завърна. Скочи в ремаркето, освободи мотора си и с една ръка го свали на земята.

— Скачай отгоре, сладурче. Готови сме.

— Ами колата? И трупът?

Качих се зад него, обвивайки ръце около талията му. Беше смущаващо да съм притисната толкова близо до него след отминалите моменти по-рано, но не ми се искаше да се размажа на асфалта. Поне ми даде каска, въпреки че самият той не носеше такава. Това бе едно от предимствата да си вече мъртъв.

— Тед ще вземе колата. Той ще я разфасова. Така си изкарва прехраната, не ти ли казах?

Не, не ми беше казал, но нямаше и значение.

— А тялото?

Той потегли толкова рязко, че трябваше да го стисна здраво през талията, когато моторът излетя на пътя.

— Част от сделката, ще го закопае вместо мен. По-малко работа за нас. Тед е умно момче, държи си езика зад зъбите и си гледа работата. Не се притеснявай за него.

— Не се притеснявам — изкрещях, за да надвикам вятъра. Всъщност бях уморена. Нощта бе много дълга.

До пещерата имаше два часа път и ние пристигнахме малко след три през нощта. Както обикновено, пикапът ми бе паркиран на около половин километър от входа й, защото не можеше да се справи с оставащата отсечка. Боунс спря до пикапа и аз веднага скочих на земята. Моторите ме изнервяха. Просто ги смятах за ужасно опасен начин за придвижване. Вампирите обаче не споделяха моята тревога, че могат да си докарат счупен врат или охлузена в асфалта кожа. Другата причина да бързам толкова бе проста — исках да се махна от Боунс колкото се можеше по-скоро. Преди да ме завладее нов пристъп на глупост.

— Тръгваш си толкова рано, сладурче? Нощта едва сега започва.

Изгледа ме с блеснали очи и дяволита усмивка на устните. Аз само взех ключовете си от скривалището им под един камък и уморено се качих в пикапа.

— Може би за теб. Но аз се прибирам у дома. Върви и си намери някоя хубава шия, от която да посмучеш.

Без да се смути, той слезе от мотора.

— И ще се прибереш вкъщи с тази рокля, цялата изцапана с кръв? Майка ти може да се разтревожи, като те види такава. Можеш да влезеш и да се преоблечеш. Обещавам да не гледам. — Последните думи бяха съпроводени от многозначително намигване, което ме накара да се засмея въпреки бдителността си.

— Не, ще се преоблека на някоя бензиностанция. Между другото, след като свършихме работата, кога трябва да дойда пак тук? Полага ли ми се почивка?

Надявах се да си почина не само от тренировките, но и от времето, прекарвано в неговата компания. Може би трябваше да си прегледам главата и известно време, прекарано далеч от него, можеше да ми помогне да свърша това.

— Съжалявам, Котенце. Утре вечер пак имаш задача. След това ще отлетя за Чикаго, за да се срещна със стария си приятел Хенеси. С малко късмет ще се върна в четвъртък, защото в петък имаме нова задача…

— Добре, схванах — отвърнах изпълнена с нежелание. — Е, не забравяй, че следващата седмица започвам да посещавам колежа, така че ще ти се наложи да ми отпуснеш малко края. Може и да имаме уговорка, но вече прекалено дълго отлагах обучението си.

— Разбира се, сладурче. Напълни си главата с тонове информация, която никога няма да приложиш в истинския живот. Само помни — мъртвите момичета не могат да си взимат изпитите, затова не си и помисляй да занемаряваш тренировките си. Но не се тревожи. Ще се справим. Между другото, ето, заповядай.

Боунс извади непрозрачна найлонова торбичка от якето си, което, като се замислих, изглеждаше доста по-издуто от обикновено. Порови за кратко из нея и извади нещо зелено, което ми подаде.

— Твоят дял.

Ъ? Зяпнах множеството стотачки в ръката му с неверие, което скоро се превърна в подозрителност.

— Какво е това?

Той поклати глава.

— Дявол го взел, ама че си трудно маце! Един мъж и пари не може да ти даде, без да се дърпаш. Това, сладурче, са двайсет процента от наградата за главата на Серджо. Те са за твоето участие в доставянето на главата му. Виж, тъй като не обявявам доходите си, реших, че мога да ти дам сумата, която иначе бих платил на данъчните. Смърт и данъци. Вървят ръка за ръка.

Зяпах изумено парите. Бяха повече от онова, което можех да спечеля за шест месеца като сервитьорка или пък като помощник в овощната градина. А само като се сетя, че се притеснявах, че харча спестяванията си за бензин! Преди да промени решението си, аз набутах парите в жабката на колата.

— М-м-м-м, благодаря. — Какво се казваше в такива случаи? За миг си загубих граматиката.

Той се ухили.

— Ти си ги заслужи, сладурче.

— Току-що спечели доста пари. Сега ще се изнесеш ли от пещерата?

Боунс се изкиска.

— Затова ли си мислиш, че живея тук? Защото нямам пари?

Очевадното му веселие ме накара да мина в защита:

— Че защо иначе? Да не е „Хилтън“? Налага ти се да крадеш ток и да се къпеш в леденостудената река. Не мислех, че го правиш, защото ти харесва да гледаш как някои части от тялото ти се смаляват!

Ето това вече го накара да се разсмее.

— Притесняваш се за някои части на тялото ми ли? Позволи ми да те уверя, че те са си наред. Разбира се, ако не ми вярваш, винаги можеш да…

— Дори не си го и помисляй!

Той спря да се смее, ала очите му продължиха да блестят.

— Прекалено късно е, но да се върна на въпроса ти. Живея тук основно защото е безопасно. Мога да те чуя как се приближаваш, или който и да било друг, от километър и половина, а и познавам пещерата като петте си пръста. Ще му е трудно на някого да ми устрои засада, понеже това ще се обърне срещу него. Пък и е тихо. Убеден съм, че доста пъти шумът в дома ти те е държал будна. А и ми е подарък от приятел, затова я наглеждам, когато съм в Охайо, за да съм сигурен, че всичко е наред, както съм му обещал.

— Приятел ти е подарил пещера? Как можеш да подариш на някого пещера?

— Преди стотици години народът му се натъкнал на пещерата, така че това я прави тяхна, доколкото някой може да твърди, че нещо е негово, когато не го използва. Била е зимен дом на хората от племето минго15. Те са били малко племе, част от групата на ирокезите и едни от последните ирокези, останали в щата след приемането на Акта за отстраняване на индианците16 през хиляда осемстотин трийсет и първа година. Танакарисон ми беше приятел, който избра да не отива в резервата. Той се скри в пещерата, след като и последните хора от племето и културата му бяха безвъзвратно унищожени, и реши, че му е дошло до гуша. Боядиса тялото си в цветовете на войната и потегли на самоубийствена мисия срещу Форт Мейс17. Преди да отпътува обаче, ме помоли да се грижа за дома му. Да се погрижа никой да не го обезпокоява. Отзад, в далечната част, има кости на предците му. Не искаше бледоликите да ги осквернят.

— Това е ужасно — тихо рекох, замислена за самотния индианец, за последен път потеглил на бой, след като бе станал свидетел на унищожаването на всичко обичано от него.

Боунс се вгледа в лицето ми.

— Това бе неговият избор. Нямаше власт над нищо, освен над смъртта си, а минго бяха много горди хора. За него това бе славна смърт. Смърт, която щяла да обогати наследството на народа му.

— Може би. Ала когато смъртта е единственото, което ти остава, е много тъжно, без значение как го представяш. Късно е, Боунс. Тръгвам си.

Той докосна ръката ми и стана много сериозен.

— За онова, което ми разказа по-рано, искам да знаеш, че вината не е била твоя. Типове като този биха сторили същото с всяко друго момиче и несъмнено го е правил и преди, и след тебе.

— От собствен опит ли говориш?

Думите ми се изплъзнаха, преди да успея да ги спра. Боунс отдръпна ръката си и отстъпи, хвърляйки ми поредния неразгадаем поглед.

— Не. Не говоря от собствен опит. Никога не съм се отнасял така с някоя жена, особено с девствена. Както ти казах и преди — не е нужно да си човек, за да смяташ дадено поведение за низко.

Не знаех какво да отвърна, затова просто натиснах педала на газта и потеглих.