Глава 4

Усилени тренировки. Тези думи бе използвал, за да опише бруталните, мъчителни, смъртоносни изпитания, каквито едва ли имаше дори в обучението на специалните части.

Боунс ме караше да тичам из гората със скорост, която нямаше да може да постигне и кола. Препъвах се в повалени дървета, скали, коренища и дупки, докато не се изтощавах дотолкова, че дори нямах сила да повърна. Припадането също не ме спасяваше от задачите ми. Той просто изливаше кофа с ледена вода върху лицето ми, докато не се изправех отново. Упражнявах се в хвърлянето на ножове, докато кокалчетата на ръцете ми не се напукаха и не прокървиха. Неговата реакция? Да ми подхвърли бездушно малко антибиотична паста и да ми нареди да не се мажа по дланите, за да не повлияе на захвата ми. Неговият вариант на вдигане на тежести? Да изтласквам каменни канари непрестанно, като постепенно увеличаваше големината и масата им. Степер? Това беше катеренето по скалисти наклони с огромни камъни, привързани за гърба ми.

След седмица захвърлих всичките му измислени тежести и отказах да продължа, заявявайки, че ако бях знаела намеренията му преди това, с радост съм щяла да избера смъртта.

Боунс просто се усмихна насреща ми с извадени кучешки зъби и ми каза да го докажа. Убедих се, че е сериозен, отново нарамих екипировката си и се помъкнах напред.

Обаче най-изтощителните мъчения изтърпявах непосредствено от него. Той разтягаше крайниците ми, докато от очите ми не потичаха сълзи, гълчейки ме за липсата ми на гъвкавост. После в ръкопашните ни боеве ме нокаутираше и изпадах в такова дълбоко безсъзнание, което всичката ледена вода на света не можеше да пребори. Събуждах се с вкуса на кръвта му в устата си само за да повторим упражнението наново. Да се твърди, че всяка секунда от всеки ден си фантазирах как го убивам, бе меко казано. И въпреки това ставах по-добра, нямах друг избор. С Боунс положението бе: или се усъвършенстваш, или умираш.

Първото доказателство за повишената ми издръжливост се появи след втората седмица от тренировките ми. С Боунс се бихме и този път не припаднах. Той пак ме преби жестоко, но останах в съзнание. Това си имаше своите плюсове и минуси. Запазих достойнството си от факта, че не ме приспа по време на боя, но пък бях будна, когато ми даде да пия от кръвта му.

— Отвратително — казах, след като първо се опита да ме убеди с добро, а след това със заплахи ме накара да лапна пръста му. — Как вие, същества такива, се храните с това?

Думите изскочиха от устата ми, без да се замислям, както много пъти преди това.

— Неволята учи на всичко. Научаваш се да обичаш онова, което ти е нужно, за да оцелееш — кратко отвърна той.

— Дано всичката тая кръв не ме превърне във вампир. Това не влиза в сделката ни.

Трудно ми бе да споря, докато пръстът му бе напъхан в устата ми, и отметнах глава назад, докато не излезе влажен навън. Бе почти сексуален жест. Изчервих се веднага щом мисълта ми хрумна. Той, естествено, забеляза изчервяването. Без съмнение се досети и за причината, но просто обърса ръка в ризата си.

— Повярвай ми, сладурче, ти не поемаш достатъчно кръв, за да се превърнеш във вампир. Но понеже непрестанно се тревожиш за това, ще ти кажа как става. Първо трябва да смуча от кръвта ти, докато не се озовеш на прага на смъртта. Трикът е да не поемеш прекалено много, но и да е достатъчно. Сетне, натъпкан до гуша с твоята кръв, трябва да отворя артерията си и да ти дам да пиеш веднага от мен. Колкото съм изпил. И това не е лесно. Трябва да си силен, за да създадеш вампир, или твоето бъдещо протеже може да те пресуши и убие, докато се трансформира. По-трудно е да откъснеш новосъздаден вампир от отворена артерия, отколкото изгладняло бебе от сочна гърда. Тези жалки капки, които ти давам, могат единствено да излекуват нараняванията ти. Вероятно дори не са достатъчни да увеличат силата ти. Сега ще спреш ли да мрънкаш всеки път, когато трябва да ме оближеш?

Това вече наистина ме накара да се изчервя заради картината, която мина през съзнанието ми. Той го забеляза и раздразнено прокара ръка през косата си.

— Ето това е още нещо, което трябва да спреш да правиш. Ставаш червена като домат при най-малкия намек. Трябва да играеш ролята на агресивна, разгонена мацка! Никой мъж няма да се върже, когато види, че от едно „Па!“ припадаш от срам. Девствеността ти ще те вкара в гроба.

— Не съм девствена — отвърнах спонтанно и едва не припаднах, както и той предсказа.

Тъмните му вежди отхвръкнаха нагоре. Извърнах се, мърморейки.

— Може ли да сменим темата, моля? Не сме приятелки на пижамено парти. Не желая да разисквам това с теб.

— Бре, бре, бре — провлече той, пренебрегвайки молбата ми. — Котенцето е скитало значи? Така, както се държиш, това направо ме изненадва. Нима има мъж, който търпеливо те чака да свършиш с тренировките си? Явно е страхотен, щом така се разгорещяваш и притесняваш. Не предполагах, че си толкова опитна, но пък, от друга страна, ми даде да се пробвам, когато се срещнахме за пръв път. Въпросът е дали планираше да забиеш кола си в мен преди или след като сме се изчукали? Ами другите вампири? Те с усмивка на лицето ли умираха?

Ударих му шамар. Или поне се опитах. Той стисна китката ми и я задържа, после хвана и другата, когато замахнах и с лявата си ръка.

— Не смей да ми говориш по този начин, достатъчно съм се наслушала на тия гадости, докато растях. Само защото майка ми ме е родила без брак, тъпите ни съседи сметнаха, че това я превръща в курва, както и мен, покрай нея. И не че това ти влиза в работата, защото сигурно си изнасилил толкова жени, че с тях могат да се населят цели градове, но съм била само с един мъж. Веднага след това той се отърва от мен, сякаш съм някакъв лош навик, и това бе достатъчно, за да ме излекува от всякакво желание, което таях, да повторя сексуалните си забежки. Сериозно говоря, не желая повече да обсъждам това!

Задъхвах се от сдържания гняв заради раната, която той, без да знае, бе отворил. Боунс пусна ръцете ми и аз ги разтрих там, където пръстите му бяха оставили следи върху кожата ми.

— Котенце — примирително започна той, — извинявай. Но само защото невежите ви съседи са имали предразсъдъци спрямо теб, или защото някакъв пъпчив тийнейджър е спал с теб веднъж…

— Престани — прекъснах го, ужасена, че ще се разплача. — Просто престани. Мога да се справя с работата, мога да се правя на секси. Но няма да говорим за това.

— Виж, сладурче… — опита той отново.

— Да го духаш — троснах се и се отдалечих.

Поне този път той не предложи да откликне на поканата и не ме последва.



В началото на четвъртата седмица Боунс заяви, че ще попътуваме. Естествено, не последва екскурзия до местния музей. Не, накара ме да шофирам по тесен път посред нощ, без да имам каквато и да е представа къде отиваме. Посочваше ми най-общо посоката — завий тук, завий там, и така нататък… което доста ме притесни. Намирахме се в провинциална местност и нямаше никакво улично осветление по пътя. Ако искаш да пресушиш вените на някого и да се отървеш от тялото, това бе идеалното място.

Ала, от друга страна, ако той бе искал да пресуши вените ми и да захвърли тялото ми, пещерата също бе идеално място за това. Като се имаха предвид всичките пъти, когато бях изпадала в безсъзнание след тренировъчните ни боеве, той вече можеше да се е навечерял с мен, ако беше пожелал това. Нямаше да успея да го спра. Мътните го взели, нямаше да успея да го спра и когато съм в съзнание. За мое съжаление все още не бях печелила и един рунд срещу него. Боунс бе толкова ужасно силен и бърз, че да се бия с него, бе като да опитвам да сложа каишка на светкавица.

— Тук завий наляво — каза той, отвличайки ме от мислите ми.

Прочетох името на табелата. Пийч Трий Роуд. Не изглеждаше да води нанякъде.

— Знаеш ли, партньоре — казах, докато завивах, — много си потаен. Кога ще ми кажеш за какво е този излет? Не мисля, че си бил завладян от спонтанно желание да катурваме заспали крави9.

Той изсумтя.

— Не, не съм. Имам нужда от малко информация от човек, който живее в района.

Начинът, по който го изрече, ми подсказа, че човекът нямаше да се зарадва да го види.

— Виж, отказвам да участвам в убиването на хора, така че, ако си мислиш, че ще разпитваш този мъж и после ще го заровиш някъде, много бъркаш.

Очаквах Боунс да ме предизвика или да заспори, но той се разсмя.

— Сериозно говоря! — казах, натискайки спирачките, за да подчертая думите си.

— Скоро ще схванеш шегата, сладурче — отвърна той. — Но нека те успокоя. Първо, обещавам да не докосна и с пръст човека, и второ, ти ще си тази, която ще говори с него.

Това ме изненада. Дори не знаех кой е човекът, пък какво остава да го разпитвам.

Веждата му отново се изви насреща ми.

— Ще тръгнем ли скоро?

Ох. Пуснах спирачката, натиснах докрай газта и пикапът потегли рязко.

— Ще узная ли повече подробности? Някаква информация за него и какво искаш да знаеш?

— Разбира се. Уинстън Галахър беше работник по железопътните линии през шейсетте. Освен това въртеше бизнес с домашно произведен алкохол. Някакъв тип купил от питието на Галахър и на следващия ден го открили мъртъв. Уинстън може да е объркал съдържанието на алкохола на тази партида или пък негодникът да се е наливал прекалено много. Както и да е, краят е ясен. Уинстън бе обвинен и осъден на смърт.

— Но това е възмутително! — възкликнах. — Без мотив или доказателство за предумишлено дело?

— Боя се, че съдията, Джон Симс, не бе привърженик на мотото „невинен до доказване на противното“. Той изпълни и екзекуцията. Обаче точно преди Симс да го обеси, Уинстън се закле, че няма да го остави да прекара и една нощ на спокойствие. И от този ден насетне така и стана.

— Обесил го е? — повторих. — Мъжът, с когото искаш да говоря?

— Отбий при онзи знак „Влизането забранено“, Котенце — упъти ме Боунс.

Послушах го с все още отворена от изумление уста.

— Уинстън няма да говори с мен, защото видовете ни не се разбират добре. С теб обаче ще говори. Но те предупреждавам, той е толкова благосклонно настроен, колкото си и ти в момента.

— Коя част от всичко това не разбирам? — Тонът ми бе сприхав. Каква съм кучка, а? — Нали каза, че съдията го е обесил?

— Обеси го на онова дърво, стърчащо от скалата ей там — потвърди Боунс. — Ако се вгледаш, все още можеш да видиш следите, оставени от въжето. Много хора загубиха живота си на онова дърво, но не си прави труда да говориш с някого от тях. Те са недостъпни. Уинстън обаче не е.

Внимателно подбрах думите си:

— Да не би да ми казваш, че Уинстън е… призрак?

— Призрак, привидение, фантом, както искаш. По-важното е, че той има чувства, а това е рядкост. Повечето духове са само отражение на предишната си същност. Не може да се разговаря с тях, само повтарят едно и също отново и отново, като развалена плоча. Дявол го взел, виждаш ли колко съм стар, вече никой не ползва плочи. Уинстън беше толкова бесен, когато умря, че част от съзнанието му остана. Освен това от значение е и мястото. Охайо има по-тънка преграда, разделяща нормалното от свръхестественото, затова за една душа е по-лесно да остане, вместо да премине нататък. Специално тази местност е като маяк. Пет гробища, оформящи пентаграм — ама наистина, какво са си мислили? Та това е като морски фар за духовете. Благодарение на твоя произход ще имаш способността да ги виждаш, докато повечето хора са неспособни на това. Вече трябва да можеш да ги усетиш. Енергията им е като електрически заряд.

Прав бе. Бях усетила странни тръпки още когато завихме по този път, но си помислих, че кракът ми изтръпва или нещо такова.

— Каква информация може да иска един вампир от един призрак?

— Имена — кратко отвърна Боунс. — Искам Уинстън да ти даде имената на всички млади момичета, починали в околността. Не му вярвай, ако ти каже, че не знае. Интересуват ме само смъртните случаи, причинени от неестествени обстоятелства. Без катастрофи или болести.

Не изглеждаше да се шегува, но се налагаше да попитам:

— Това да не е шега?

Боунс издаде звук, който бе едва ли не въздишка.

— Иска ми се, но не е.

— Сериозно? Искаш да вляза в гробище и да разпитвам призрак за мъртви момичета?

— Стига де, Котенце, наистина ли ти е толкова трудно да повярваш, че има призраци? Ти си наполовина вампир все пак. Не мислех, че духовете ще са чак такова предизвикателство за въображението ти.

Казано по този начин, той имаше право.

— И призраците не обичат вампири, затова предполагам, че не трябва да споменавам смесения си произход. Между другото, полага ли ми се да знам защо духовете не харесват вампирите?

— Завиждат, понеже ние сме толкова мъртви, колкото и те, но ние можем да правим каквото си поискаме, докато те завинаги са обречени да бъдат мъгливи привидения. Затова са доста кисели през повечето време, което ми напомня…

— Боунс ми подаде бутилка, пълна с някаква течност. — Вземи това. Ще ти потрябва.

Вдигнах шишето и разклатих течността.

— Какво е това? Светена вода?

Той се изсмя.

— За Уинстън е. Това е бяла светкавица. Истинско домашно приготвено питие, сладурче. Гробището „Симс“ се намира точно зад онази редица дървета и може да ти се наложи да вдигнеш малко шум, за да привлечеш вниманието на Уинстън. Призраците обичат често да си подремват, но след като веднъж го събудиш, веднага му дай бутилката. И ще ти каже каквото искаш да знаеш.

— Нека повторя. Искаш да обикалям и да тропам из някакво си гробище, размахвайки бутилка с пиячка, за да призова неспокоен дух, който след това да разпитам?

— Точно така. И не забравяй лист и химикалка. Непременно запиши имената и възрастта на всяко момиче, за което ти спомене Уинстън. Ако може да ти каже и как са умрели, още по-добре.

— Би трябвало да откажа — измърморих. — Защото разпитването на призрак не е включено в уговорката ни.

— Ако съм прав, тази информация ще ни отведе при група вампири, а убиването на вампири е част от споразумението ни, нали така?

Просто поклатих глава, когато Боунс ми подаде химикалка, малък тефтер със спирала и бутилката с домашен алкохол. Един вампир ме караше да събудя мъртвец. Това май доказваше, че нямам ясновидски заложби, защото, ако преди четири седмици някой ми бе казал, че ще върша подобно нещо, никога нямаше да му повярвам.

През нощта гробището „Симс“ не беше приятно място. Гъстите храсталаци, дърветата и скалата го скриваха от пътя. Както и Боунс беше описал, едно дърво стърчеше над урвата, а освен него имаше и огромна вечнозелена ела сред изпочупените надгробни плочи. Видях някои от датите и те потвърдиха, че през шейсетте години Уинстън е бил работник на железопътните линии. Боунс обаче бе имал предвид шейсетте години на деветнайсети век. Не на миналия.

Една фигура зад мен ме накара да се извърна с тих писък и светкавично да извадя ножа.

— Добре ли си? — моментално викна Боунс. Той чакаше извън гробището с обяснението, че така никой от мъртвите мъртъвци няма да го види. Мисълта, че призраците и вампирите не се разбират, беше просто прекалено откачена. Дори в задгробния живот ли различните видове все така не можеха да се държат добре едни с други?

— Да… — казах след миг. — Добре съм.

Не беше вярно, но не бе нещо, което изискваше помощ. Закачулена сенчеста фигура мина покрай мен, буквално носейки се над студената земя. Тя стигна до ръба на скалата и сетне изчезна с тих звук, наподобяващ писък. Наблюдавах с любопитство как само миг след това фигурата отново се появи от нищото и мина по същия път, изчезвайки с нов призрачен плач.

Вляво от мен неясният силует на жена се привеждаше, хлипайки над друг надгробен камък. Съдейки по замъглените очертания, които виждах, дрехите й не бяха съвременни. След малко тя също избледня в нищото. Почаках няколко минути и тогава очертанията й отново станаха видими. Тихички, почти недоловими хлипове долитаха от нея, докато и те, и тя отново не изчезнаха.

Развалена плоча, помислих си с мрачно разбиране. Да, Боунс го бе описал доста точно.

В ъгъла на гробището имаше надгробен камък с едва видими вдълбани букви, но успях да разчета У и Т в първото име, а второто започваше с Г.

— Уинстън Галахър! — викнах силно, тропайки по студения камък. — Излез!

Нищо. Бризът ме накара да се загърна в якето си, докато пристъпях от крак на крак и чаках.

— Чук-чук, има ли някой вкъщи? — извиках, чувствайки се доста глупаво.

Нещо се размърда край дърветата зад мен. Не бе фантомът с наметалото, който продължаваше да изминава все същия път, а мъглива сянка. А може би бяха само храстите, шумящи на вятъра. Отново насочих вниманието си към гроба в краката ми.

— Хей, Уинс-с-с-стъ-ъ-ъ-ън… Нося ти нещо-о-о! — провикнах се, стискайки бутилката в якето си.

— Проклето, безсрамно, топлокръвно същество — изсъска глас във въздуха. — Да видим колко бързо можеш да бягаш.

Застинах. Това не звучеше като нищо, което бях чувала преди! Изведнъж въздухът около мен стана по-студен, докато се извръщах към гласа. Сянката, която видях преди малко, сега се разтегна и промени формата си, разкривайки мъж на около петдесет години с търбух като буре, присвити очи, кафява коса, изпъстрена със сиви кичури, и неподрязани мустаци.

— Чу това, нали? — проехтя същият странно остър и зловещ звук. Силуетът потрепери за миг, след което близките листа, покрай които се носеше, се разтвориха от силна въздушна струя.

— Уинстън Галахър? — попитах аз.

Призракът в действителност погледна през рамо, сякаш очакваше да види някого зад себе си.

Вложих повече твърдост в гласа си:

— Е?

— Тя не може да ме види… — каза той навярно на себе си.

— Разбира се, че мога! — Закрачих към него с облекчение, нетърпелива да се махна от това страховито място. — Това ли е твоят надгробен камък? Ако отговорът е „да“, значи това е щастливата ти нощ.

Присвитите му очи се свиха още повече.

— Можеш да ме видиш?

„Толкова бавно ли е загрявал и когато е бил жив?“, зачудих се неуместно.

— Да. Виждам мъртвите. Кой би предположил? Сега нека поговорим. Търся информация за наскоро починали и чух, че ти можеш да ми помогнеш.

Бе едва ли не смешно да наблюдавам тези прозрачни черти на лицето му да се пренареждат от изражение на недоверие в заплашително изражение. Разбира се, той вече нямаше лицеви мускули. Нима само споменът за тях можеше да накара лицето му да се намръщи?

— Махай се оттук или гробът ще те погълне и никога няма да се измъкнеш.

Леле, нима не звучеше страховито? Ако имаше с какво да ме заплаши, щях да се притесня.

— Не ме е страх от гроба, родена съм наполовина в него. Но ако искаш да се махна оттук… — Извърнах се, все едно щях да си тръгна. — Добре, но това означава, че просто ще трябва да хвърля това в най-близката кофа за боклук.

От якето ми се появи бутилката с пиячката. Едва не се засмях, когато очите му се залепиха за нея, сякаш бяха заварени.

— Какво-о-о имаш-ш-ш там, госпо’ице?

Той произнесе първите думи с похотливо съскане. Извадих корковата тапа и размахах гърлото на бутилката под онова, което, изглежда, бе носът му.

— Домашно приготвено, приятелю.

Все още не бях сигурна как точно Боунс очакваше да го подкупя с алкохола. Да излея малко на гроба му ли? Да задържа бутилката в безтелесната му форма ли? Или да го напръскам с него?

Уинстън издаде нов стържещ звук, който щеше да смрази кръвта на всеки човек, който се окажеше достатъчно близо, за да го чуе.

— Моля те, госпожице! — Враждебният му тон бе изчезнал, сега звучеше отчаян. — Моля те, изпий го! Изпий го!

— Аз? — зяпнах. — Аз не искам!

— О, нека го вкуся чрез теб, моля те! — помоли ме той.

Да го вкуси чрез мен. Сега разбрах защо Боунс не ми бе казал предварително как да предразположа Уинстън. Така ми се падаше, задето се доверявах на вампир дори за дребните неща! Изгледах раздразнено духа, докато си обещавах да отмъстя на едно определено бледокожо студенокръвно нощно същество.

— Добре. Ще пийна малко, но тогава ти ще ми дадеш имената на младите момичета, които са починали в околността. Без катастрофите и болестите. Само убийствата.

— Прочети вестника, госпожице, защо съм ти аз за това? — излая той. — Сега го изпий!

Ама въобще не бях в настроение да ме юрка друго мъртво същество.

— Явно те хващам в лоша за теб нощ — рекох любезно. — По-добре да си вървя…

— Саманта Кинг, на седемнайсет, умря миналата нощ от кръвозагуба! — избуча той. — Моля те.

Дори не се наложи да го моля да ми съобщи причината за смъртта. Очевидно наистина ужасно силно копнееше за алкохол. Записах си подробностите в тефтера и после допрях гърлото на бутилката до устните си.

— Майко мила! — Задавих се след миг, едва забелязвайки, че призрачният силует на Уинстън се гмурна в гърлото ми като изстрелян от пушка. — Аргх! Това нещо има вкус на керосин!

— О, каква сладост! — пък бе неговият очарован отговор, когато излезе от другата страна на шията ми. — Да-а-а-а! Дай ми още!

Продължавах да кашлям и гърлото ми гореше. Дали бе от алкохола, или от призрака, не знаех.

— Още едно име — успях да изграча. — Тогава ще отпия пак.

На Уинстън не му бе нужна повторна подкана.

— Вайълет Пъркинс, на двайсет и две, умря миналия четвъртък от удушаване. Рева през цялото време.

Не правеше впечатление да му е жал за нея. Една ръка със замъглени очертания нетърпеливо махна към мен.

— Хайде!

Едно дълбоко поемане на въздух и излях още една глътка бяла светкавица в гърлото си. Разкашлях се, както и предишния път, и очите ми се насълзиха.

— Защо някой би платил за тая помия? — ахнах, когато си поех въздух. Гърлото ми гореше, когато Уинстън излезе от него и отново се зарея пред очите ми.

— Мислеше си, че завинаги си ми отнел пиячката, нали, Симс? — изкрещя Уинстън към преминаващия закачулен фантом. Духът не реагира. — Е, виж сега кой пие, докато ти си обречен вечно да се изкачваш по тази скала! Тази глътка е за теб, стари Джон! Кармен Джонсън, на двайсет и седем, починала от кръвозагуба преди десет дни. Пий, госпожице! И този път гълтай като жена, не като гукащо бебе!

Загледах го изумена. Явно от всичко на света най-много му липсваше алкохолът.

— Ти си мъртъв и все още си алкохолик. И това ако не е откачено.

— Сделката си е сделка! — изстреля той. — Пий!

— Задник — измърморих под носа си, докато гледах нещастно бутилката. В сравнение с това джинът имаше вкус на подсладена със захар вода. Ще си го върнеш тъпкано на Боунс, обещах на себе си. И не само със сребърен кол. Това ще е прекалено добро за него.

Двайсет минути по-късно в тефтера ми имаше още тринайсет имена, бутилката бе празна и аз се олюлявах на краката си. Ако не бях толкова замаяна, щях да се впечатля от броя на убитите през последните два месеца момичета. Нима новият губернатор не се похвали наскоро по телевизията, че нивото на престъпността спада драстично? Имената в списъка ми определено доказваха противното. Кажете на тези окаяни девойки, че престъпността намалява, обзалагам се, че няма да се съгласят с вас.

Уинстън легна на земята с ръце върху търбуха си и когато аз шумно се оригнах, се усмихна, сякаш това бе облекчило и него.

— Ех, госпожице, ти си истински ангел. Сигурна ли си, че не е останала нито капчица повече? Може да си спомня още някое момиче…

— Да го духаш — отвърнах грубо с ново оригване. — Празна е. Но въпреки това трябва да ми кажеш името, защото ме накара да изпия цялата тая гадост.

Уинстън ми хвърли лукава усмивка.

— Върни се с пълна бутилка и ще ти кажа.

— Егоистичен призрак — изнегодувах и се заклатушках нататък.

Изминах няколко метра, когато почувствах онова специфично дразнене, само че този път не беше в гърлото ми.

— Ей!

Погледнах надолу тъкмо навреме, за да видя как призрачният силует на Уинстън се хили и излетя от панталоните ми. Продължаваше да се киска, докато аз се потупвах и яростно подскачах.

— Пияна мръсна свиня! — изсъсках. — Копеле!

— Приятна вечер и на теб, госпо’ице! — викна той, докато силуетът му се замъгляваше и изчезна. — Ела пак скоро!

— Дано червеите осерат трупа ти! — бе моят отговор. Току-що един призрак бе влязъл в гащите ми. Нима можеше да падна още по-низко?

Боунс изскочи иззад храстите на около петдесетина метра от мен.

— Какво стана, Котенце?

— Ти! Ти ме измами! Не искам никога повече да те виждам, нито пък това шише с течен арсеник!

Метнах празната бутилка по него, но не уцелих с няколко метра. Той я вдигна с удивление.

— Изпила си цялото проклето нещо? Трябваше да глътнеш само няколко глътки!

— Ти каза ли ми това? Каза ли ми го? — Той стигна до мен тъкмо когато усетих как земята се надига. — Нищо не каза. Взех имената и това е важното, но вие, мъжете… всички сте еднакви. Живи, неживи, мъртви — всички сте извратеняци! В гащите ми влезе пиян перверзник! Знаеш ли колко нечистоплътно е това?

Боунс ме задържа да не падна. Щях да протестирам, но не можех да си спомня как.

— Какви ги говориш?

— Уинстън полтъргайстваше в гащите ми! — заявих с шумно хлъцване.

— Ах ти, долен, развратен призрак! — извика Боунс по посока на гробището. — Ако тръбите ми все още работеха, щях да се върна и да се изпикая на гроба ти!

Стори ми се, че чух смях. Или пък бе просто вятърът.

— Зарежи. — Дръпнах го за якето, облягайки се с цялата си тежест върху него, защото в противен случай щях да падна. — Кои са тези момичета? Прав беше, повечето от тях са убити от вампири.

— Подозирах го.

— Знаеш ли кой го е извършил? — изпелтечих. — Уинстън нямаше никаква представа. Знаеше само имената на момичетата и как са починали.

— Не ме разпитвай повече, защото нищо няма да ти кажа, и преди дори да си го помислиш — не, нямам нищо общо с това.

Лунната светлина правеше кожата му още по-сметанова. Той продължаваше да се взира в далечината и така, със стисната челюст, изглеждаше страшен и много красив.

— Знаеш ли какво? — Внезапно и много неприлично се разкисках. — Ти си хубав. Ти си много хубав.

Боунс отново обърна поглед към мен.

— Мътните го взели. На сутринта ще се мразиш, че си казала това. Сигурно си направо мъртво пияна.

Последва нов кикот. Той беше забавен.

— Вече не.

— Да, да. — Той ме вдигна. Листата тихо прошумоляваха под стъпките му, докато ме носеше. — Ако не беше наполовина мъртва, току-що изпитото щеше да те убие. Хайде, сладурче, да се прибираме.

Бе минало дълго време, откакто за последен път бях в прегръдките на мъж. Е, Боунс вероятно и преди ме бе носил, докато съм била в безсъзнание, но то не се броеше. Сега усещах твърдата му гръд до себе си, долавях как ме носеше без никакви усилия и наистина колко хубаво миришеше. Не беше афтършейв — такъв той не ползваше. Беше неговият собствен, неповторим аромат, който бе… опияняващ.

— Мислиш ли, че съм хубава? — чух се да питам.

Някакво чувство, което не можех да определя, пробяга през лицето му.

— Не. Не мисля, че си хубава. Мисля, че си най-красивото момиче, което някога съм виждал.

— Лъжец — въздъхнах. — Той нямаше да направи това, ако думите ти са истина. Нямаше да е с нея.

— Кой?

Не му обърнах внимание, завладяна от спомена.

— Може би е знаел. Може би някъде дълбоко, дълбоко, е доловил, че нося злото в себе си. Иска ми се да не се бях раждала такава. Иска ми се въобще да не се бях раждала.

— Чуй ме, Котенце — прекъсна ме Боунс. В тирадата си съвсем бях забравила, че и той е с мен. — Не знам за кого говориш, но в теб няма нищо зло. В нито една твоя клетка. В теб няма нищо сбъркано и всеки, който не може да види това, да върви по дяволите.

Отпуснах глава в ръцете му. След минутка отчаянието ми изчезна и аз отново се закисках.

— Уинстън ме хареса. Стига да имам пиячка, винаги ще мога да подхвана нещо с призрак!

— Съжалявам, че трябва да ти го кажа, сладурче, но вие с Уинстън нямате бъдеще.

— Кой казва? — Засмях се, защото забелязах, че дърветата са се килнали на една страна. Това бе странно. И като че се въртяха.

Боунс повдигна главата ми. Премигнах. Дърветата отново се изправиха! И тогава всичко, което можех да видя, бе лицето му, приведено много близо над моето.

— Аз казвам.

Сега сякаш и той се въртеше. Може би всичко се въртеше. Или така ми се струваше.

— Пияна съм, нали?

Досега никога не се бях напивала и имах нужда от потвърждение.

Изсумтяването му загъделичка лицето ми.

— Впечатляващо много.

— Само да си посмял да ме ухапеш — рекох, забелязвайки, че устните му са едва на няколко сантиметра от шията ми.

— Не се бой. Това е последното, което ми се върти в главата.

Пикапът се показа. Боунс отвори предната врата и ме положи на седалката. Отпуснах се, почувствала се капнала изведнъж.

Той седна на шофьорското място и двигателят внезапно се събуди за живот. Въртях се, опитвайки се да се наместя удобно, но купето на колата ми бе малко и вътре бе тясно.

— Ето — каза Боунс след няколко минути и издърпа главата ми в скута си.

— Прасе! — изпищях, отдръпвайки се толкова бързо, че бузата ми се удари във волана.

Той само се засмя.

— Май твоето подсъзнание е мръсно. Не трябваше така прибързано да съдиш Уинстън, че е пиян перверзник. Присмял се хърбел на щърбел, ако питаш мен. Имах най-почтени намерения, уверявам те.

Огледах скута му и ужасно неудобната врата на пикапа, преценявайки възможностите си. Сетне полегнах обратно долу и положих глава на бедрото му, затваряйки очи.

— Събуди ме, като стигнем до дома ми.

Загрузка...