На крачка от гроба

Глава 16

Чернокосият вампир се изправи на крака в мига, в който отскочих от него, и изтупа мръсните си дрехи.

— Повярвай ми, приятелю, никога досега не ми е харесвало по-малко да ме възседне жена. Дойдох да кажа здрасти и тази дяволица хвърли камъни в очите ми и ме ослепи. Сетне ожесточено опита да пръсне черепа ми, преди да ме заплаши, че ще ми забие сребърен кол при най-малкото движение от моя страна! Минаха няколко години, откакто не съм идвал в Америка, но се осмелявам да твърдя, че церемониите по посрещането на гости драматично са се променили!

Боунс извъртя очи и го потупа по рамото.

— Радвам се, че все още си жив, Чарлс, а единствената причина това да е така, е, че тя не е имала никакъв сребърен кол в себе си. Иначе щеше направо да ти го забие. Има склонност първо да очисти някого и чак после да се представи.

— Недей да преувеличаваш! — казах, обидена от твърдението, че съм хладнокръвна убийца.

— Да. — Боунс заряза темата. — Котенце, това е моят най-добър приятел Чарлс, но можеш да го наричаш Спейд28. Чарлс, това е Кат, жената, за която ти говорих. И сам виждаш, че всичко, което ти разказах, е… меко казано.

Ако се съдеше по тона му, не ми правеше комплимент, но се чувствах малко виновна заради онова, което бях причинила на върлинестия вампир, който в момента ме наблюдаваше, затова се въздържах от коментар, а само протегнах ръка и рекох:

— Здрасти.

— Здрасти — повтори Спейд, сетне отметна глава назад и избухна в гръмогласен смях. — Удоволствието е изцяло мое, съкровище! Много се радвам да се запознаем сега, когато вече не ме налагаш безмилостно.

Имаше очи като на тигър, с които ме огледа от главата до петите, докато се здрависвахме. Аз постъпих по същия начин. Око за око. До Боунс Спейд изглеждаше няколко сантиметра по-висок, което означаваше, че е около метър и деветдесет и пет. Имаше фини привлекателни черти, прав нос и гарвановочерна коса, която стърчеше на темето му, а отзад се спускаше по раменете.

— Спейд? Ти си бял. Това не е ли някак… политически некоректно?

Той отново се разсмя, но този път не така весело.

— О, не съм си избрал името от расови съображения. Така ме наричаше надзирателят в Саут Уелс. Думата означава и вид лопата, а аз бях копач. Той никога не наричаше хората с истинските им имена, само с наименованията на инструмента, с който работеха. Не смяташе, че престъпниците заслужават нещо повече.

А, значи той беше онзи Чарлс. Сега си спомних името от разказа на Боунс за времето на заточението им. Имаше трима души, с които се сприятелих — Тимоти, Чарлс и Иън.

— Звучи доста унизително. Защо запази името?

Усмивката на Спейд не изчезна, но красивото му лице се изопна.

— За да не забравя никога.

Добре. Беше време за смяна на темата. Боунс обаче ме изпревари:

— Чарлс има информация за един от хората на Хенеси, който може да се окаже полезен.

— Супер — отвърнах. — Да си навличам ли курвенските дрехи и да се мацотя с грим?

— Ти трябва да стоиш настрана — сериозно отвърна Спейд.

Прищя ми се да го замеря с още камъни.

— Мили Боже, във вампирската природа ли е да бъдеш шовинист? Или сте такива, защото сте родени през осемнайсети век? Дръжте момичето в кухнята, където то няма да се нарани, така ли? Събуди се и вдишай аромата на двайсет и първи век, Спейд. Жените могат повече от това, свити да чакат своя спасител!

— И ако Криспин нямаше такива чувства към теб, щях да ти пожелая успех и да ти кажа да го направиш — веднага отвърна Спейд. — Обаче от първа ръка знам колко опустошително е да убият някого, когото обичаш. Няма нищо по-лошо от това и не искам той да го преживее.

Някаква частичка от мен се зарадва, че Боунс е споделил на приятеля си чувствата си към мен. Все още не вярвах, че ме обича, но бе приятно да знам, че за него не съм просто поредното топло тяло.

— Виж, съжалявам, че вампири са убили твой близък, наистина. Но…

— Не бе убита от вампири — прекъсна ме той. — Неколцина френски дезертьори й прерязаха гърлото.

Отворих безмълвно уста, после я затворих. Думите му ми дадоха доста информация, като например че сбърках с предположението кой вид я е убил. Която и да бе тя, била е човек.

— Аз не съм като другите — казах, поглеждайки въпросително към Боунс, за да видя дали му бе споделил и този факт.

— Чух — рече Спейд. — И определено ме хвана неподготвен одеве, ала каквито и да са необикновените ти способности… ти си лесна за убиване. Тупкащият пулс в шията ти е най-голямата ти слабост и ако исках, одеве можех да те отхвърля и да разкъсам гърлото ти.

Усмихнах се.

— Много си самонадеян. Понякога и аз съм такава. Добре ще се разбираме. Изчакай ме тук.

— Котенце… — викна след мен Боунс, без съмнение знаейки накъде съм се запътила.

О, това ще бъде забавно!

— Къде отпраши тя? — чух да пита Спейд.

Боунс издаде нещо като изпълнен със състрадание звук.

— Да ти срита задника. И за протокола, ако мислех, че имам шанс да я спра, щях да опитам. Но жената е инатлива отвъд всякакви граници.

— Инатът няма да й спаси живота. Удивен съм, че ще й позволиш да…

Когато ме видя, Спейд млъкна, вероятно заради предметите в ръцете ми.

— Добре, ти си голям лош вампир, който ще разкъса гърлото ми, нали така? Виждаш, че съм въоръжена, със стомана между другото, защото това ще е само демонстрация и не ми се иска да свършиш вмирисан, като разлагащ се труп. За теб аз съм само една артерия в рокля, затова да не ти пука. Ако докоснеш с уста шията ми, печелиш, но ако първа пронижа сърцето ти, аз печеля.

Погледът на Спейд се плъзна към Боунс.

— Тя шегува ли се?

Боунс изпука с кокалчетата на ръцете си и отстъпи.

— Изобщо.

— Вечерята изстива — подразних го аз. — Ела и ме докопай, кръвопиецо.

Спейд се изсмя, направи подвеждащо движение, след което ми се нахвърли със светкавична скорост. Беше на една ръка разстояние, когато погледна изненадан надолу.

— Гръм да ме удари! — рече и спря насред движението си.

— Не знам какво точно имаш предвид, но добре.

Две стоманени остриета стърчаха от гърдите му. Той ги зяпаше изумен, преди да ги извади и да се обърне удивен към Боунс.

— Не мога да повярвам.

— Нали ти казах, приятелю — сухо отвърна Боунс. — Много е добра с ножовете. Добре, че не се бе упражнявала в хвърлянето им, преди да ме срещне, иначе сега нямаше да стоя тук.

— Наистина. — Спейд все още поклащаше глава, когато погледна към мен. — Добре, Кат. Чудесно ми натри носа и ми показа, че си много по-смъртоносна, отколкото изглеждаш. Виждам, че не мога да те убедя да зарежеш тази работа с Хенеси, а и Криспин очевидно ти има доверие, затова се оттеглям победен.

Той дори ми се поклони, дългата му тъмна коса докосна пода на пещерата по време на грациозното движение. Беше толкова любезен и изтънчен жест, че се разсмях.

— Какъв беше, преди да те пратят в затвора, херцог ли?

Спейд се изправи и се усмихна.

— Барон Чарлс де Мортимър. На вашите услуги.

Уличната лампа над мен беше счупена. Далеч надолу по уличката някаква котка изсъска на незнайна заплаха. На отсрещния ъгъл пясъчнорусият вампир се поклащаше на краката си, едва ли не подскачайки на място. Очевидно бе превъзбуден.

Но не и аз. Беше два през нощта и повечето хора бяха в леглата си, което и на мен ми звучеше примамливо. Благодарение на свръхактивния вампир, срещу когото вървях, обаче това не ми се полагаше.

— Ей, човече!

Щом го приближих, започнах да се оглеждам на всички страни и приведох рамене. Със свежите си синини и опърпаните си дрехи приличах на момиче от плакат за наркопристрастени. Не беше трудно да се преструвам. Просто се бях въздържала да пия кръв, след като Боунс ме поступа за повече достоверност.

— Имаш ли стока, човече? — Продължавах да чеша ръцете си, сякаш си представях иглата.

Той се изсмя остро.

— Не тук, пиле. Но мога да ти доставя. Ела с мен.

— Не си ченге, нали? — отдръпнах се, сякаш се уплаших.

Последва ново кискане.

— Е, това не съм.

Имаше чувство за хумор, нали? Само трябваше да почака да чуе моя майтап.

— Нямам време да те чакам да се обадиш на някого, не мога да чакам…

— В колата ми е — прекъсна ме той. — Ей там.

Той почти подскачаше по улицата. В дъното й имаше дори още по-тъмна алея.

— Ето оттук — извика той, докато аз го следвах по-бавно, оглеждайки се, за да видя дали наоколо няма още мъртви същества. — Ето тук, пиле.

Вампирът задържа отворена вратата на колата си и засия насреща ми. Аз покорно приклекнах да надникна вътре.

Ударът беше очакван, но въпреки това ме заболя. Паднах напред върху седалката до шофьора, както щеше да се случи с нормален човек. Вампирът се закиска и набута краката ми вътре, после затръшна вратата. След още едно кикотене потеглихме.

Бях се отпуснала до него. Той не ми обръщаше никакво внимание, но продължи да се подхилква, докато шофираше. Беше дразнещо. Цикълът трябваше да ми дойде и на сутринта имах тест. Леле, ама той наистина си избра грешното момиче.

Без предупреждение колата му бе блъсната отзад. Разтърсващият удар ми даде идеалната възможност да измъкна кола от ботуша си. Той силно изпищя, когато го забих в гърдите му, нарочно пропускайки сърцето, но въпреки това достатъчно близо до него, за да привлека вниманието му.

— Млъкни, пиле! — троснах се. — Отбий или отново ще те ударят отзад. И ако това се случи, можеш да се досетиш къде ще се плъзне острието.

Шокът, изписан на лицето му, бе едва ли не комичен. Сетне очите му блеснаха.

— Долу ръцете от мен!

— Не си хаби светлинките за мен, друже, тия не ми минават. Имаш още около три секунди, за да отбиеш, или ще ти пожелая лека нощ завинаги.

Зад нас Боунс накара двигателя да изреве за по-голям ефект. Повторен сблъсък щеше да вкара кола право в сърцето му и вампът го знаеше.

Не отклоних поглед, когато спряхме и Боунс отвори вратата на шофьора.

— Е, Тони, как е?

Вампирът вече не се смееше.

— Не знам къде е Хенеси! — изкрещя той.

— Добре де, друже, и аз ти вярвам. Котенце, нали ще караш ти? Двамата с Тони трябва да си поговорим.

Боунс премести Тони на задната седалка. Аз седнах зад волана и нагласих огледалото за обратно виждане така, че да мога да ги наблюдавам.

— Накъде?

— Просто наоколо, докато нашият приятел Тони не ни даде точни инструкции.

Зарязахме сплесканата кола, която караше Боунс, край пътя. Беше за Тед, защото на нас не ни трябваше. Да имаш приятел, собственик на автоморга, се оказваше доста полезно.

— Не знам нищо. Просто се опитвам да изкарам малко кинти — отново опита Тони.

— Лъжец — развеселено рече Боунс. — Ти си човек на Хенеси и не ми казвай, че не знаеш как да се свържеш с него. Всички вампири знаят как да се свържат с господаря си. Би трябвало да те убия само заради мизерния животец, който водиш. Да се преструваш, че продаваш наркотици на пристрастени, и да ги хипнотизираш със зелени очи, за да си мислят, че са получили за каквото са платили — ти си жалък.

— Задник — съгласих се и аз.

— Той ще ме убие — изскимтя Тони.

— Не и ако е мъртъв, а и ти вече си на път да умреш. Какво, мислиш, ще направи с теб Хенеси, когато открие, че си позволил да те заловят? Да не мислиш, че ще е благосклонен, като разбере колко непредпазлив си бил и как съм те заловил? Въобразяваш си, че ще ти прости, защото е толкова свестен мъж, така ли? Той ще ти откъсне проклетата глава и ти го знаеш. Аз съм единствената ти надежда.

Тони погледна към мен, сякаш търсеше помощ. Аз му показах среден пръст. Е, какво друго очакваше?

Той отново се обърна към Боунс.

— Обещай да не ме убиваш и ще ти кажа всичко.

— Няма да те убия, освен ако не откажеш да говориш — грубо отвърна Боунс. — И ако ме излъжеш, аз наистина няма да те убия, но ще ти се иска да го направя. Бъди сигурен.

В тона му се прокрадна студенина, която ми напомни за времето, когато аз бях на мястото на Тони. Да, Боунс можеше да бъде много страшен.

Тони запя. Бързо.

— Напоследък Хенеси пази в тайна местонахождението си, но ако имам нужда от нещо, трябва да отида при Лола. Имам адреса й, живее в Дансинг. Двамата с Хенеси са доста близки. Ако тя не знае къде е той, поне ще има представа кой знае.

— Дай ми адреса й.

Тони издрънка информацията. Боунс не си направи труда да записва, но навярно причината се криеше в това, че все още държеше камата забита в гърдите на Тони.

— Котенце, качи се на шосе 1–69 и давай на север. Отиваме в Дансинг.

Последва тричасово пътуване. Боунс получаваше точни указания от джипиеса на мобилния си телефон и повтаряше колко харесвал модерните технологии. Последният километър вървяхме пеша, след като паркирахме колата на Тони край недалечния магазин за хранителни стоки и взехме вампира с нас. Боунс държеше ножа и го заплашваше със зловеща усмивка на уста, че само да гъкне, и ще го довърши. Когато наближихме, видях, че Лола живее в жилищна сграда с апартаменти, въпреки че нейният бе много по-шикозен от моя или този на Чарли. Беше пет сутринта, а къде се намирах аз? Спотайвах се край чужда жилищна сграда. Надявах се да свършим навреме, за да успея да се върна и да си взема изпита. Направо не можех да си представя какво щях да кажа на професора, ако не отидех. Ама честно, трябваше да преследвам един лош вампир! Някак си не вярвах, че това оправдание ще мине.

— Колата й не е тук — прошепна Тони, като взе на сериозно заплахата на Боунс и внимаваше да не повишава глас.

— И можеш да кажеш от пръв поглед, а? — попита Боунс със силен скептицизъм в гласа.

— Когато я видите, ще разберете — отвърна Тони.

Боунс сложи пръст на устните си, когато се приближихме на около трийсетина метра, давайки ни знак двамата с Тони да останем по местата си, докато той проверява сградата. Устоях на желанието да му покажа същия пръст, който показах и на Тони по-рано, но се успокоих с мисълта, че наблюдаването на периметъра също е важна задача. И ако чуех някакви подозрителни шумове, можех веднага да скоча и да се намеся.

Боунс изчезна зад далечния край на сградата. Минутите отлитаха, превръщайки се в час. Боунс още не се бе върнал, но не бях доловила никакви шумове от сбиване, затова предположих, че се е покрил някъде. Скоро слънцето щеше да изгрее и приклекналата ми поза, заплашвайки Тони с ножа, ми стана неудобна. Гърбът ме заболя и с раздразнение осъзнах, че никога нямаше да стигна навреме за изпита си.

Тъкмо щях да потърся удобно място на земята, където да седна, когато една кола отби. Е, точка за Тони. Прав се оказа. Тази кола се забелязваше от пръв поглед.

Беше яркочервено ферари и жената, която тъкмо го паркира, не бе човек. Приведох се по-ниско. Храстите ни скриваха добре и от малкото хълмче, където се криехме, имах добра видимост към жената. Косата й бе черна и късо подстригана, а чертите на лицето й бяха азиатски. Колата й, дрехите й и дори чантата й бяха много скъпи. Всичко по нея крещеше, че е червива с пари.

Беше стигнала на около три-четири метра от входа на сградата, когато се показа Боунс. Явно беше чакал скрит зад вратата. Тя се опита да избяга, ала той се хвърли след нея и й отряза пътя към свободата.

— Не толкова бързо, Лола.

Жената се изпъна и вирна брадичка.

— Как смееш да ме докосваш!

— Да смея ли? — Боунс се изсмя. Не беше чаровен както обикновено. — Хубава дума. Говори за кураж. Ти смела ли си, Лола? Скоро ще разберем това.

Последното изречение бе изречено многозначително. Тя се огледа, преди да му хвърли кръвнишки поглед.

— Правиш голяма грешка.

— Няма да ми е първата. — Той я дръпна към себе си. — Е, добре, сладурано. Знаеш какво искам.

— Хенеси и останалите ще те убият, въпрос на време е — изплю думите тя.

Боунс я стисна за челюстта и придърпа по-близо лицето й.

— Е, не обичам да посягам на жени, но мисля, че си си заслужила правото да бъдеш изключение. Тук е доста открито, затова времето ме притиска. Ще ми кажеш кой друг е замесен с Хенеси и къде да ги открия или ти обещавам да изтърпиш всяко унижение и мъчение, което си помогнала да бъде причинено на други. Как ти се струва? Срещал съм доста покварени и жестоки мъже по време на пътуванията си, които ще са във възторг да ти помогнат да вкусиш от собствената си отрова. Нека ти кажа какво ще направим — ще те продам на тях. Обратите са честна игра, нали? Бих казал, че е честно да дойде и твоят ред.

Лола ококори очи. Виждах това от мястото на прикритието си.

— Не знам къде е Хенеси, не ми е казал!

Боунс започна да я влачи обратно към паркинга.

— Благодарение на теб току-що Коледа дойде по-рано за някои късметлии социопати — рече той грубо.

— Чакай! — Това бе молба. — Знам къде е Суич!

Боунс спря и я разтърси жестоко.

— Кой е Суич?

— Палачът на Хенеси — рече Лола с нацупени устни. — Нали знаеш, че той мрази да си цапа ръцете. Суич се оправя с мръсната работа, като например затриването на свидетели или отърваването от телата. Освен това вербува нови попълнения, понеже загубихме Стефани, Чарли и Дийн. Благодарение на новия покровител на Хенеси дори не ни се налага да се тревожим за досадна намеса от страна на хората.

Нещо на покрива на сградата привлече вниманието ми тъкмо когато Боунс рече:

— Какво е истинското име на Суич и кой е новият покровител на Хенеси?

Две фигури скочиха от десететажната сграда. Боунс и Лола бяха точно под тях. Изскочих от храсталаците.

— Погледни нагоре!

Тогава две неща се случиха едновременно. Лола извади пояс от чантата си, Боунс погледна нагоре, а аз инстинктивно, без да се замисля, метнах трите сребърни ножа, които държах в ръката си.

Тони избра същия момент да нападне. Беше се наложило да го пусна, за да хвърля ножовете, и сега той ме нападна с оголени зъби, събаряйки ме на земята. Предпазих се от щракащите му челюсти и се свих, забивайки колена в гърдите му, за да го отхвърля назад, после извадих другото си оръжие и го пронизах в сърцето. Той издаде странен звук, почти като болезнено кискане, и се строполи на една страна.

Скочих точно навреме, за да видя как Боунс се навежда над Лола. Тя беше просната на цимента и от гърдите й в кръг стърчаха три сребърни ножа. Зад тях лежаха две тела с откъснати глави. Въздушните нападатели бяха намерили смъртта си.

Боунс се изправи и се вторачи в мен.

— Дявол го взел, Котенце, не отново!

О-о-ох. Присвих се инстинктивно, опитвайки да скрия от него трупа на Тони. Сякаш така щеше да е по-малко мъртъв.

— Тя щеше да те намушка — оправдах се аз. — Виж ножа в ръката й.

Той обаче гледаше земята край краката ми.

— И него ли?

Кимнах смутено.

— Нападна ме.

Боунс просто ме гледаше.

— Ти не си жена — най-сетне заключи. — Ти си Мрачният жътвар с червена коса!

— Не е честно… — запротестирах, но бях прекъсната от пронизителен писък.

Жена в делови костюм изпусна чантата си и крещейки, избяга обратно в сградата. Очевидно труповете на паркинга й бяха изкарали ангелите. Не очакваш да се натъкнеш на подобна гледка, когато сутрин отиваш на работа.

Боунс въздъхна и извади ножовете от тялото на Лола.

— Хайде, Котенце, да вървим. Преди да убиеш още някого.

— Не смятам, че е смешно…

— Поне измъкнах малко информация от Лола — ведро продължи той, дърпайки ме към колата.

— Хенеси си има палач — Суич. Като за начало ще се опитаме да разберем кой е той.

— Тя щеше да те убие…

— Някога хрумвало ли ти е да се прицелиш другаде, освен в сърцето?

Вървяхме много бързо. Още хора излязоха от сградата зад нас. Личеше си по новите викове.

Стигнахме колата, когато той внезапно ме целуна силно.

— Харесва ми, че искаш да ме защитиш, но следващия път опитай само да ги раниш, хм? Нали се сещаш, можеш да се целиш с ножовете и в главата на нападателя? Тогава ще е изваден от строя за миг, но няма да се превърне в купчина гниещи останки. Просто ти давам идея, върху която да помислиш.