На крачка от гроба

Глава 2

Сякаш нещо дълбаеше в черепа ми. Агонизиращо и бавно отворих очи, присвивайки ги заради ярко светещата лампа до мен. Слънцето направо бледнееше в сравнение с нея. Ръцете ми бяха вдигнати над главата, китките ме боляха, а болката в главата ми ме принуди веднага да се приведа и да повърна.

— Мисля, че видях котенце4.

Ироничният глас накара болката ми да изчезне сред прилив на ужас. Когато видях вампира наблизо, потреперих.

— Видях! Видях! Наистина видях котенце5!

Приключил с имитирането на пиленцето Туити, той се ухили неприятно насреща ми. Опитах да избягам и установих, че ръцете ми са оковани за стената. Краката ми също бяха приковани. Блузата и панталоните ми бяха изчезнали, оставяйки ме единствено по сутиен и бикини. Дори ръкавиците ми ги нямаше. О, Боже!

— Е, сега, сладурче, нека се захващаме за работа. — Шегите бяха оставени настрана и тонът и погледът му станаха твърди като гранит. — За кого работиш?

Това така ме изненада, че ми отне минута, преди да отговоря.

— Не работя за никого.

— Гламавщини. — Той така избълва думата, че не се налагаше да знам значението й, за да се досетя, че не ми вярва. Извих се, когато се приближи.

— За кого работиш? — Този път заплахата бе по-силно изразена.

— За никого.

Когато ме зашлеви, главата ми се лашна назад. Сълзи напълниха очите ми, но ги задържах там. Щях да умра, но нямаше да се унижавам.

— Върви по дяволите.

Ушите ми моментално писнаха отново. Този път вкусих кръв.

— Още веднъж, за кого работиш?

Плюейки кръвта, яростно му изкрещях:

— За никого, задник такъв!

Той премигна от изненада, сетне се поклати на пети и се разсмя толкова силно, че ушите ми зазвънтяха. Възвръщайки самообладанието си, той се приведе напред, докато устните му не се озоваха на сантиметри от лицето ми. Кучешките му зъби блестяха на светлината.

— Знам, че лъжеш.

Гласът му бе шепот. Вампирът приведе глава, докато устата му не докосна шията ми. Стегнах се, молейки се да имам достатъчно сила и да не прося милост за живота си.

Хладният дъх бръсна кожата ми.

— Знам, че лъжеш — продължи той. — Защото снощи търсих едно момче. Когато го забелязах, видях с него да си тръгва същото красиво червенокосо момиче, което ме сваляше. Последвах ги, възнамерявайки да го изненадам, докато е зает. Вместо това наблюдавах как ти заби кол в сърцето му, и то какъв кол! — Той триумфиращо размаха модифицираното ми оръжие пред поразения ми взор. — Дърво отвън, сребро отвътре. Ето това се нарича качествен продукт, произведен в Америка! Пуф, и него вече го нямаше! Но с това не се приключи. Ти го хвърли в багажника и подкара към пикала си, където отсече главата му и го зарови. Сетне се прибра, подсвирквайки си весела мелодийка. Как, по дяволите, направи това, а? Не работиш за никого? Тогава защо ето тук — той приближи нос до шията ми и вдиша — долавям нещо различно от човек? Слабо е, но не може да се сбърка. Вампир. Имаш шеф, имаш. Храни те с кръвта си, нали? Ставаш по-силна и по-бърза, но все пак си само човек. И ние, клетите вампове, така и не разбираме какво ни е сполетяло. Ние виждаме само… храна. — Той леко притисна пръст към препускащия ми пулс. — Сега, за последен път, преди да забравя обноските си, кажи ми кой е шефът ти.

Погледнах го със съзнанието, че неговото лице е последното, което някога ще видя. За кратко ме налегна горчивина, преди да я отпратя от съзнанието си. Нямаше да се оплаквам. Може би, може би светът щеше да се превърне в по-добро място заради онова, което бях направила. Само на това се надявах и затова щях да умра, казвайки истината на екзекутора си.

— Нямам шеф. — Всяка дума бе отрова. Нямаше защо да бъда любезна. — Искаш да знаеш защо мириша и на вампир, и на човек? Защото съм и двете. Преди години майка ми отишла на среща с някого, когото смятала за добро момче. Той се оказал вампир и я изнасилил. След пет месеца съм се появила аз, преждевременно родена, но напълно развита, с куп странни способности. Когато най-сетне майка ми ми разказа за баща ми, аз й обещах, че ще убивам всеки срещнат вампир, за да изкупя вината за случилото се с нея. За да направя така, че никой друг да не преживява това, на което е била подложена тя. Оттогава я е страх да излезе от дома си! Аз ловувам за нея и единственото, заради което съжалявам, че сега ще умра, е, че няма да отнеса повече от вас със себе си!

Гласът ми се извиси и почти изкрещях последните думи право в лицето му. Затворих очи и се подготвих за смъртоносния удар.

Нищо. Нито звук, нито замахване, нито болка. След миг надзърнах и го видях да стои на същото място, където бе стоял и преди малко. Той потупа брадичката си с пръст и ме загледа с изражение на лицето, което можеше да се опише единствено като замислено.

— Е? — Страхът и примирението извисиха гласа ми до неузнаваемост. — Убий ме, нещастен кръвопиецо!

Това ми спечели развеселен поглед.

— „Задник.“ „Кръвопиец.“ И целуваш майка си с тази уста?

— Не смей да говориш за майка ми, убиецо! Вашият вид няма право да говори за нея!

Подобие на усмивка се настани на устните му.

— Присмял се хърбел на щърбел, нали? Виждал съм теб как убиваш. И ако онова, което ми казваш, е истина, то ти си като мен.

Поклатих глава.

— Изобщо не съм като теб! Вие всички сте чудовища, дебнете невинни хора и не ви пука за животите, които разбивате. Вампирите, които убих, ме нападаха — просто имаха лошия късмет, че бях готова за тях. Може и да имам малко от тази проклета кръв във вените си, но поне я ползвах, за да…

— О, хайде млъкни вече — прекъсна ме той с раздразнения глас, който хората ползват, за да сгълчат някое хлапе. — Винаги ли говориш толкова много? Не е чудно, че гаджетата ти са посягали направо към гърлото ти. Не ги виня.

Зяпнах го, останала без думи. Вече абсолютно ясно проумях израза „да сипеш сол в раната“. Първо ме бе шамаросал звучно, сега щеше и да ми се подиграва, преди да ме убие.

— Не ми се иска да прекъсвам прочувствените ги излияния за останалите покойни вампири, но ще ме убиваш ли, или какво? — Смели думи, помислих си. Но пък поне не подсмърчах.

За по-кратък миг от нужния ми, за да мигна, устата му се доближи до препускащия пулс на врата ми. Всичко в мен замръзна, щом усетих съвсем ясно докосването на зъбите. Моля те, не ми позволявай да прося за милост. Моля те, не ми позволявай да моля за милост.

Той рязко отстъпи отново и ме остави трепереща от страх и облекчение. Едната му вежда отново се повдигна насреща ми.

— Бързаш да умреш, а? Но не и преди да отговориш на още няколко въпроса.

— Защо мислиш, че ще го направя?

Усмивката му изпревари отговора.

— Повярвай ми, ще ти хареса много повече, ако го направиш.

Прочистих гърло и опитах да успокоя пулса си. Нямаше нужда да му звъня със звънчето за вечеря.

— Какво искаш да знаеш? Може и да ти кажа.

Лекото му подсмихване стана по-широко.

Хубаво бе да зная, че поне единият от нас се забавлява.

— Смело малко Котенце, не мога да отрека. Добре. Да кажем, че ти вярвам, че си рожба на човек и вампир. Това е почти невероятно, но ще се върнем на този въпрос после. Да кажем и че ти вярвам, че обикаляш баровете, за да дебнеш злите мъртви, за да отмъстиш за майка си. Остава въпросът откъде знаеш какво да ползваш, за да ни убиваш? Това не е обществена тайна. Повечето хора вярват, че доброто старо дърво ще свърши работа. Но не и ти. Да не би да искаш да ми кажеш, че никога преди не си имала вземане-даване с вампири, освен когато ги убиваш?

Насред всичко случващо се, настъпването на края на живота ми, и ужасяващия начин, по който щях да умра, аз изрекох първите думи, които ми хрумнаха:

— Имаш ли нещо за пиене тук? Нищо със сирене обаче и нищо, което може да бъде класифицирано като 0-негативна или Б-положителна.

Той изсумтя развеселено.

— Жадна ли си, сладурче? Какво съвпадение. И аз.

С тези плашещи думи той извади манерка от якето си и притисна гърлото й към устните ми, повдигайки съда. Окованите ми ръце бяха безполезни, затова стиснах със зъби манерката, за да си помогна. Беше уиски и ме изгори леко, докато се изливаше в стомаха ми, но продължих да гълтам, докато и последната капка не се плъзна в гърлото ми. Въздишайки, отпуснах захапката си и оставих манерката да падне в ръката му.

Той я обърна надолу, очевидно слисан от липсата на съдържание.

— Ако знаех, че си такъв смукач, щях да ти дам от евтиното. Ще си заминеш с фанфари, а?

Свих рамене, доколкото вдигнатите ми нагоре ръце позволяваха това.

— Какво? Да не развалих вкуса си? Сигурна съм, че ще се обърна в гроба, разтревожена, че няма да съм ти вкусна. Дано се задавиш с кръвта ми, кретен такъв.

Това само предизвика още смях.

— В добра форма си, Котенце! Но стига протака. Откъде знаеше какво да ползваш, щом не ти го е казал вампир?

Отново последва поизкривено повдигане на раменете ми.

— Не знаех. О, прочетох стотици книги, а сигурно и повече за нашия… твоя вид, след като разбрах какво е баща ми. Написаното в тях се различаваше. Някои споменаваха кръстове, слънчева светлина, дърво или сребро. Всъщност извадих чист късмет. Една вечер някакъв вампир се приближи към мен в един клуб и ме качи в колата си. Той, естествено, не можеше и да бъде по-мил, докато не опита да ме изяде жива. Взех решение, че или ще го убия, или ще умра, опитвайки се, а със себе си носех единствено голямата кама с форма на кръст. Свърши работа, въпреки че отне известно време. И ето ти, узнах за среброто. По-късно научих, че дървото не върши никаква работа. Сдобих се с хубав белег на бедрото, който само доказва това. Онзи вампир се смя, когато видя кола ми. Явно не се страхуваше от дървото. И веднъж, докато правех карамелизирани ябълки, ми хрумна да скрия среброто в нещо, което вампирите щяха да смятат за безобидно. Не беше кой знае какво. Повечето от вас са толкова заети да гледат врата ми, че не виждат как изваждам острото си приятелче. И готово.

Той бавно поклати глава, сякаш не разбираше. Сетне се вторачи с пронизващи очи в мен и избухна:

— Да не би да твърдиш, че проклетите ти карамелизирани ябълки и книгите са те научили как да убиваш вампири? Това ли ми казваш? — Закрачи с къси отсечени крачки. — Добре, че по-голямата част от младото поколение е едва ли не неграмотна, иначе всички щяхме да сме в голяма опасност. Дявол го взел! — Отмятайки глава назад, той се разсмя с плътен глас в истински пристъп на веселие. — Това е най-смешното проклето нещо, което съм чувал от десетилетия насам! — Все още кискайки се, той се върна при мен. — Как разбра, че е вампир, когато го видя? Знаеше ли, или се убеди чак когато той се е опитал да си устрои артериално парти?

Артериално парти? Ами и така можеше да се каже.

— Честно казано, не знам как узнах. Просто знаех. Като начало, твоят вид изглежда различно. Всички вие. Кожата ви изглежда… почти безплътна. Движите се по различен начин, някак по-целенасочено. И когато съм близо до вас, го усещам във въздуха, нещо като статично електричество. Доволен ли си сега? Чу ли, каквото искаше? — Отчаяно се опитвах да запазя куража си, ала не ми се удаваше. Да бъда груба, бе единственото, което ми оставаше.

— Почти. Колко вампири си убила? Не ме лъжи, ще разбера.

Присвивайки устни, се зачудих дали да не излъжа въпреки предупреждението. Дали нямаше да е по-добре, ако мисли, че съм убила едва двама? Навярно нямаше да има никакво значение. Щом можеше да разбере дали лъжа, вероятно можеше и да ми причини нещо по-лошо от това, да ме убие. Имаше толкова много неща, по-лоши от смъртта…

— Шестнайсет, включително приятеля ти от снощи. — Честността надделя.

— Шестнайсет? — повтори той невярващо, отново оглеждайки ме от горе до долу. — Очистила си шестнайсет вампира само с помощта на кола си и с шеметното си деколте? Срам ме е от вида ми, да.

— И щях да убия още, ако не бях толкова млада, за да влизам в баровете, които са ловни зони на вампирите, а да не говорим пък колко време изгубих, когато дядо се разболя. — Разлютих се. Приключих с опитите да не го разгневявам.

За едно мигване на окото той изчезна и ме остави да зяпам мястото, на което бе стоял допреди миг. Определено бе бърз. По-бърз от всеки вампир, когото бях виждала. Проклинах предишното си нетърпение. Де да бях изчакала следващия уикенд, за да изляза отново на лов. Де да бях изчакала.

Оставена сама, протегнах шия да се огледам и да видя къде се намирам. Като начало осъзнах, че май съм в пещера. Разнасяше се звук на капеща вода и бе тъмно дори за моите очи. Единствената лампа пръскаше светлина само в най-близкото ми обкръжение. Останалото бе чернота, истинска като кошмарите ми. Чух приглушено ехо от него в далечината, колко далече обаче — нямах представа. Съзряла възможността, стиснах с пръсти веригите, които ме приковаваха, и дръпнах надолу с всичка сила. По веждите ми изби пот, краката ми се свиха от усилието и аз насочих мощта на всеки свой мускул към целта.

Металът задра в камъка, веригите издрънчаха от допира една в друга и тогава лампата внезапно угасна. Смехът от мрака ме накара да се отпусна пораженчески.

— О, съжалявам за това. Те не могат да бъдат изтръгнати. Не могат да се помръднат и на сантиметър — нито пък ти. Браво, че поне се опита. Омразно ми е да си мисля, че духът ти вече е пречупен. Нямаше да е забавно, ако е така.

— Мразя те. — За да избегна хлипането, извърнах лице от мястото, където мислех, че стои той, и затворих очи. Отче наш, който си на небесата! Да се свети Твоето име…

— Времето изтече, сладурче.

… да дойде Твоето царство, да бъде Твоята воля…

Очите ми бяха затворени, ала усетих как той се приближи и се притисна в мен. Неспособна да го спра, дъхът ми заизскача на къси резки въздишки. Ръцете му се плъзнаха в косата ми и я пригладиха на врата ми.

… както на небето, тъй и на земята…

Устата му се сключи на шията ми, езикът му заигра в кръгове около пулса ми. Гърбът ми се притисна в стената, докато опитвах да изчезна в скалата, ала студеният твърд варовик не предлагаше никаква възможност за бягство. Усетих натиска на остри зъби върху незащитената си уязвима артерия. Душеше врата ми така, както гладен лъв души газела.

— Последен шанс, Котенце. За кого работиш? Кажи ми истината и ще те оставя да живееш.

— Казах ти истината. — Този тъничък шепот не можеше да е моят. Бушуването на кръвта в ушите ми бе оглушително. Още ли бяха затворени очите ми? Не, виждах слабо зелено сияние в мрака. Вампирски очи.

— Не ти вярвам… — Нежно казано, но ме посече като с тежка секира.

Амин…

— По дяволите, виж си очите.

Толкова дълбоко бях потънала в пламенната молитва, че не усетих кога се отдръпна. Той невярващо ме зяпна с отворена уста, от която се виждаха кучешките му зъби. Сега лицето му бе осветявано от новото зелено сияние на собствените ми очи. Вече и неговите кафяви очи носеха този оттенък и еднаквите изумруденозелени лъчи свързаха шокираните ни погледи.

— Само виж проклетите си очи!

Стисна главата ми, сякаш щеше да изхвръкне. Все още замаяна от непосредствената близост, изломотих отговора си:

— Няма нужда да ги… гледам. Виждала съм ги. Променят се от сиви на зелени, когато съм разстроена. Сега доволен ли си? Повече ли ще се радваш на вечерята си?

Той ме пусна, сякаш главата ми го опари. Отпуснах се на веригите си, адреналинът се стопи и остави замаяна летаргия на свое място.

Звукът от крачките му отекна в каменните стени.

— Дявол го взел, казваш истината. Няма друг начин. Имаш пулс, но само вампирите имат очи, светещи в зелено. Това е невероятно.

— Радвам се, че си развълнуван. — Погледнах го през косата си, която се бе спуснала по раменете ми. В почти пълната тъмнина видях, че той е истински развълнуван, стъпките му бяха пъргави и изпълнени с енергия, очите му избледняваха от гладно зелено до пронизващо кафяво.

— О, това е идеално! Всъщност може да бъде полезно.

— Кое може да е полезно? Или ме убивай, или ме пускай да си ходя вече. Уморена съм.

Той се завъртя, усмихнат до уши, и отново включи лампата. Тя пръсна същата ярка светлина като преди, заливаща чертите на лицето му като вода. Изглеждаше призрачно красив под нейното сияние, като паднал ангел.

— Какво ще кажеш от думи да минеш към дела?

— Какво?

Да се твърди, че бях слисана, дори не можеше да се доближи до описанието на състоянието ми. Само преди миг бях на косъм от вечността, а сега той искаше да си играем на гатанки?

— Мога да те убия или да те оставя да живееш, но живеенето ще е придружено с условия. Изборът е твой. Не мога да те пусна да си вървиш без определени уговорки, защото просто ще се опиташ да ме пронижеш с кола си.

— О, колко си бил досетлив. — Честно казано, не вярвах, че ще ме пусне да си вървя. Това вероятно бе номер.

— Виж — продължи той, сякаш не бях казала въобще нищо, — и двамата сме в един кюп, сладурче. Ти преследваш вампири. Аз преследвам вампири. И двамата си имаме причини, и двамата си имаме проблеми. Другите вампири могат да ме усещат, когато съм наблизо, и това прави пробождането им с кола ужасно трудно. Ти обаче правиш така, че те да остават съвсем спокойни около тази твоя сочна артерия, но пък не си достатъчно силна, че да убиеш истински голяма риба. Е, може и да си победила неколцина новобранци, навярно не повече от двайсетинагодишни, най-много. Едва изпълзели от пелените. Но опитен вампир… като мен… — Гласът му се снижи до язвителен шепот. — Мен не можеш да ме надвиеш дори и с двете си блестящи оръжия. Ще те надупча със зъбите си само за минута. Затова ти предлагам сделка. Можеш да продължиш да правиш онова, което най-много обичаш — да убиваш вампири. Но ще преследваш само онези, които търся и аз. Без изключения. Ти ще си примамката. Аз ще съм въдицата. Идеята е страхотна.

Това бе сън. Много лош, лош сън, който навярно ме е застигнал заради отравяне на черния ми дроб от многото джин с тоник. Ето ти сделка с дявола. И каква ли бе цената на душата ми? Той ме гледаше очаквателно и едновременно с това заплашително. Ако кажех „не“, знаех какво ще се случи. Задръж чашата, келнер, ще пия от бутилката! Време бе за питие направо от врата ми. Ако кажех „да“, щях да вляза в съдружие с истинско зло.

Нетърпеливо затропа с крак по пода.

— Нямам на разположение цяла нощ. Колкото повече протакаш, толкова повече огладнявам. След минути мога и да променя мнението си.

— Ще го направя. — Думите се изстреляха от устните ми, без да помисля преди това. Защото, ако се бях замислила, никога нямаше да ги изрека. — Но и аз имам условие.

— Нима? — Това наново го накара да се разсмее. Ама че весел тип. — Не си в положение да поставяш условия.

Вирнах брадичка. От гордост или заради опасността, изберете си отговор сами.

— Просто те предизвиквам ти да минеш от думи към дела. Каза, че няма и минута да издържа срещу теб, дори и с двете ми оръжия. Не съм съгласна. Махни веригите, дай ми нещата и да видим. Победителят печели всичко.

Сега в очите му определено блесна искра на интерес и лукавата му усмивка се върна на устните му.

— И какво ще искаш, ако ти спечелиш?

— Смъртта ти — безцеремонно заявих. — Ако мога да те победя, нямам нужда от теб. Както и ти се изрази, ако просто те оставя да си вървиш, ще започнеш да ме преследваш. Ако ти спечелиш, ще играя по твоите правила.

— Знаеш ли, сладурче — провлачи той, — както си с тези вериги, мога просто да си устроя приятно дълго пийване от вратлето ти и да се върна към обичайните си занимания. Доста насилваш късмета си, като ми предлагаш това.

— Не изглеждаш като някой, на когото ще му се понрави скучно лочене от окована артерия — дръзко го предизвиках аз. — Изглеждаш като тип, обичащ опасността. Защо иначе вампир ще убива вампири? Е? Съгласен ли си, или не? — Затаих дъх. Това бе моментът на истината.

Кръвопиецът бавно ме приближи и ме огледа от глава до пети. С повдигната вежда извади метален ключ и го разклати пред очите ми. Сетне го пъхна в ключалката на оковите ми и го завъртя. Те се отвориха с щракване.

— Да видим какво можеш да покажеш — рече накрая. За втори път тази нощ.