На крачка от гроба

Глава 21

— Катрин, не си си идвала у дома от четири седмици. Знам, че си заета в колежа, но трябва да ми обещаеш, че ще си дойдеш за Коледа.

Чувството ми за вина се обади, докато премествах слушалката на телефона от едното си ухо на другото, чакайки филийките да се препекат и да изхвръкнат от тостера. Пружината на уреда обикновено ги изстрелваше и те падаха на плота.

— Казах ти, мамо, ще си дойда за Коледа. Но преди това ще бъда много заета. Уча като побъркана. Предстоят ми изпити.

Не това обаче ангажираше времето ми. О, учех, но не за колежа. Не, двамата с Боунс проучвахме всички документи, до които успявахме да се доберем, за да открием за кого бе говорила Франческа, когато бе съобщила за стоящия „по-високо в йерархията“ от полицейски началник или съдия. Като взехме предвид факта, че навярно това бе човек с власт над полицейското управление, както и липсващите или подправени доклади, стигнахме до извода, че основният ни заподозрян е кметът на Кълъмбъс. Наблюдавахме го. Следяхме го, подслушвахме телефона му, проучвахме миналото му и какво ли още не. До момента нищо не бе изскочило, но това можеше да значи, че той просто е внимателен. Все пак го наблюдавахме само от девет дни.

— Още ли се виждаш с Тими? Моля те, кажи ми, че ползвате презервативи.

Поех дълбоко дъх. Бях се изправяла лице в лице с кръвожадни чудовища и не се бях чувствала така притеснена, но това бе разговор, който отлагах прекалено дълго.

— Всъщност исках да поговорим за това. Защо не дойдеш този уикенд? Тогава… всички можем да седнем и да си поговорим.

— Не си бременна, нали? — попита ме моментално тя.

— Не. — Но когато чуеш това, ще ти се иска да бях.

— Добре, Катрин. — Сега вече не звучеше така разтревожена, но все още не бе напълно спокойна. — Кога?

Преглътнах мъчително.

— В петък, седем часа?

— Добре. Ще донеса пай.

А аз ще стрия малко валиум и ще го сложа в кафето, защото ще имаш нужда от него.

— Добре. Ще се видим тогава. Обичам те, мамо. — Без значение дали след срещата ще продължиш да ме обичаш.

— Има някой на вратата, Катрин. Трябва да затварям.

— Добре, чао.

Затворих. Е, готово. По-късно, когато се срещнех с Боунс, щях да му кажа. Понеже го познавах, предположих, че ще се зарадва. Бедничкият, не знаеше какво го очаква.

Около трийсетина минути по-късно на вратата ми се почука и аз се стреснах. Тими не беше в града, бе заминал на гости при майка си. Както обикновено, Боунс си беше тръгнал преди зазоряване, което значеше, че отвън можеше да е единствено хазяинът ми господин Джоузеф, особено като се имаше предвид, че току-що бях приключила да говоря с майка си. Щом обаче погледнах през шпионката да видя кой е, видях непознати лица. Не познавах нито единия от двамата.

— Кой е?

Излъчването на мъжете пред вратата бе човешко, затова не грабнах коловете си.

— Полиция. Инспектор Мансфийлд и инспектор Блек. Катрин Кроуфийлд?

Полиция?

— Да? — Все още не отварях вратата.

Последва неловка пауза.

— Ако обичате бихте ли отворили вратата, госпожице? Бихме искали да ви зададем няколко въпроса.

Тонът му ми подсказа, че не му се нрави да говори през затворената врата. Трескаво сритах под дивана коловете, които за всеки случай винаги бяха наблизо.

— Само секунда! Не съм облечена.

Напъхах другите си оръжия в куфар и го бутнах под леглото. Сложих си халата, за да създам впечатление на току-що облякла се жена, и отворих вратата.

Онзи, който изглеждаше на около петдесет, се представи като инспектор Мансфийлд, а по-младият, който бе може би в средата на трийсетте, беше инспектор Блек. Инспектор Мансфийлд ми връчи визитка с името и телефона си. Взех я, ръкувах се с тях и хвърлих бегъл поглед към значките, които ми показаха.

— Тези може да са купени от битака, но аз не бих могла да открия разликата, така че моля да ме извините, но ще говорим на вратата.

Гласът ми бе хладен, но учтив, докато мислено ги преценявах. Не ми се струваха заплашителни, ала външният вид подвеждаше, а и ние знаехме, че Хенеси има свои хора сред униформените.

Инспектор Мансфийлд също ме изгледа преценяващо и погледът му бе пронизващ. Надявах се да изглеждам като типичната невинна студентка.

— Госпожице Кроуфийлд, ако това ще ви накара да се чувствате по-добре, можете да се обадите в управлението и да проверите номерата на значките ни. През това време ще почакаме. Тогава ще можем да влезем, за да не стоим отвън.

Добър опит, но няма начин, момчета.

— А, всичко е наред. За какво става дума? Някой да не е обрал пикапа ми? В последно време често се случва в района на колежа.

— Не, госпожице, не сме тук заради пикапа ви, но се обзалагам, че се досещате защо бихме искали да говорим с вас, нали така?

— Не, не се сещам и не ми се нрави тази загадъчност, инспекторе.

Сега гласът ми стана малко по-рязък, за да им дам да разберат, че си нямаха работа с тресяща се купчина желе. В каквото се бяха превърнали вътрешностите ми.

— Е, Катрин Кроуфийлд, и ние не харесваме загадките. Особено онези, които включват убити майки и изровени трупове. Познавате ли Фелисити Съмърс?

Името ми говореше нещо, но проклета да бях, ако им го признаех.

— Не, коя е тя? И за какво говорите? Това да не е някаква шега?

Гледах ги с широко отворени очи, сякаш не бях момиче, заровило над дузина типове в земята. Когато стана дума за „изровени трупове“, се уплаших, че коленете ми ще омекнат. Слава на Бога обаче, стоях здраво стъпила на земята.

— Била е на двайсет и пет, майка, изчезнала е преди шест години, докато е била на гости при приятелка. Разложеният й труп бе открит преди осем седмици в щата Индиана31 от неколцина ловци. Обаче колата й, тъмносин пасат, модел от хиляда деветстотин деветдесет и осма, бе намерена на дъното на Силвър Лейк32 преди две седмици. Нещо от това да ви звучи познато?

Сега вече знаех коя е тя, понеже бях видяла документите на колата в нощта, когато убих първия си вампир. Същият, който ме бе откарал при Силвър Лейк в хубав тъмносин пасат. Мамка му, бяха открили колата, от която се бях отървала.

Аз обаче замигах насреща им с наивно объркване и поклатих глава.

— Защо да ми звучи познато? Никога дори не съм ходила в Индиана. Откъде бих могла да познавам горката жена?

Наистина горката жена. Знаех много по-добре от тези двама самодоволни гадняри как вероятно се е мъчила тя.

— Защо не ни каните вътре, госпожице Кроуфийлд? Да не би да криете нещо?

Отново този натиск. Явно не бяха издействали заповед за обиск, иначе нямаше толкова да се натискат да ги поканя.

— Ще ви кажа защо не ви каня вътре. Защото дойдохте пред вратата ми да ме разпитвате за мъртва жена, сякаш би трябвало да знам нещо за случая, а това не ми харесва. — Готово. Скръстих ръце пред гърдите си, за да демонстрирам възмущение.

Мансфийлд се приведе към мен.

— Добре, ще играем по вашите правила. Знаете ли защо обезглавен труп е заровен на около стотина метра от мястото, на което открихме колата на госпожа Съмърс? Или защо трупът е на почти двайсет години? Питам ви защо някой би изровил труп, би отрязал главата му, би го облякъл в съвременни дрехи и би го заровил до мястото, където се е отървал от колата на жертвата, а самата тя е намерена в друг щат? Имате ли някаква представа защо някой би направил подобно нещо?

Е, точка за Боунс. Беше се оказал прав, че първите вампири, които бях убила, са били млади.

— Не знам защо някой би направил подобно нещо. Не знам защо хората правят много от странните неща, които се случват на този свят. — Това бе самата истина. — Но това, което със сигурност не знам, е защо ми казвате всичко това.

Малка злобна усмивка разкриви лицето на Мансфийлд.

— О, добра сте. Просто едно мило момиче от провинциален малък град, а? Но мен не можете да излъжете толкова лесно. Знам, например че през нощта на двайсети ноември две хиляди и първа година мъж, чието описание съвпада с това на похитителя на Фелисити Съмърс, е видян да напуска клуб „Галакси“ с високо, младо червенокосо момиче. И двамата са потеглили с тъмносиния пасат, модел от хиляда деветстотин деветдесет и осма година, собственост на Фелисити. Тогава бяхме пуснали пасата за издирване и се оказа, че е бил спиран в Кълъмбъс онази нощ. По някаква причина полицаят се е объркал и е пуснал заподозрения да си върви, но не и преди да се обади и да провери регистрационния номер на колата. Когато инспектор Блек направи допълнителни проучвания, откри, че същата нощ дядо ви се е обадил в полицията, защото сте излезли и не сте се прибрали. Сега звучи ли ви познато?

Беше като в криминалните сериали, само че ужасяващо истинско.

— Не, за пети път, нищо от това не ми звучи познато. Е, измъкнала съм се през същата нощ, когато някаква червенокоса е излязла с мъж, който е предполагаемият убиец на жертвата? Нима това, че съм червенокоса, означава, че съм тази непозната?

Мансфийлд кръстоса ръце и жестът ми показа, че не е свършил.

— Ако цветът на косата бе всичко, с което разполагахме, щяхте да бъдете напълно права. Не можем да ви заподозрем само защото имате червена коса, нали така? Но новият ми партньор тук — последва кимване към инспектор Блек — навъртя доста извънредни часове и знаете ли какво успя да сглоби заради една абсурдна жалба за нападение, подадена в полицията? Вие, Катрин, вие сте идентифицирана като червенокосата, излязла онази вечер с похитителя на Фелисити Съмърс.

Мамка му. Как бяха успели да ме свържат с това. Как?

— Не знам кой е източникът ви, но е нелепо след шест години някой да се опитва да ме свърже с тази жена. Не ви ли се струва малко странно, че съвсем ненадейно се появява някой и заявява, че аз съм била с онзи мъж?

Мансфийлд си позволи гадно подсмихване.

— Знаете ли кое намирам за странно? Как добро момиче като вас се е забъркало в това. Какви са те, сатанисти? Затова ли изравят трупове и ги обличат в съвременни дрехи? Нещо като вуду магии? Напоследък тези странни останки се появяват на доста места. Преди десетина дни имаше такъв случай недалеч от тук. Тялото беше на жена, мъртва от почти сто години! Хайде де, Катрин. Вие знаете кой върши това. Кажете ни и можем да ви осигурим защита. В противен случай ще ви пипнем заедно с тях за съучастие в убийство, заговор, мародерство и отвличане. Искате ли да прекарате остатъка от живота си в затвора? Не си струва.

Леле, какви теории имаха само. Може би беше логично, защото гледаха на нещата от типично човешка гледна точка. Защо някой ще изравя труп на отдавна мъртъв човек и ще го заравя отново? Защото човекът не е бил наистина мъртъв, естествено.

— Ще ви кажа какво знам аз. — Гневът и безпокойството изостриха тона ми. — Знам, че достатъчно се наслушах на побърканите ви теории за мъртви жени и прастари трупове. Хващате се за сламки и аз няма да бъда една от тях.

С тези думи се извърнах и затръшнах вратата. Те не понечиха да ме спрат, но Мансфийлд се провикна:

— Предполагам, че в такъв случай не познавате и Дани Милтън? Откъде мислите, че имаме името ви? Той ни каза, че преди шест години сте напуснали клуб „Галакси“ с похитителя на Фелисити. Спомня си това, защото двамата сте се скарали онази нощ и тогава той не се е обадил в полицията, защото се е притеснявал да разкрие връзката си с малолетно момиче. Той разказа всичко това на инспектор Блек тази сутрин в едно телефонно обаждане, след като инспектор Блек се натъкна на жалбата на Дани, в която се твърди, че вашият нов приятел счупил ръката му при здрависване. Е, не знаем как е била счупена ръката на Дани. Във всеки случай, не е възможно да се е случило при ръкостискане. Вие ли подредихте така дланта му? Навярно, за да го накарате да си мълчи? Той ще ни разкаже всичко, повярвайте ми. И тогава ще се върнем.

Изчаках звукът от стъпките им да заглъхне и както се бях облегнала на вратата, се свлякох на пода.

Поне бях гледала достатъчно филми, за да се досетя да не вдигна веднага телефона и да не набера номера на Боунс. Възможно бе да подслушват линията. Знаеха нещо, но не достатъчно. Жалкият им опит за сплашване бе целял да захлипам признания. Е, това нямаше да се случи. Защото, като за начало, щях да се сдобия с продължителна ваканция в стая с подплатени стени и усмирителна риза. Там щях да имам възможността да разкажа на всички добри доктори, тъпчещи ме до гуша с литий33, за чудовищата.

Вместо да звънна по телефона, аз облякох черен ластичен клин и горнище с дълъг ръкав от същата материя, обух маратонки и вързах косата си на опашка. Нека си мислят, че ще ходя да потичам из гората. Входът за пещерата беше труден за откриване, освен ако човек не знаеше къде да търси, а те не знаеха. А дори и да опитаха, нямаше начин да поддържат темпото ми през онзи насечен и неравен терен. Мансфийлд навярно щеше веднага да получи инфаркт. Миришеше на пепелник.

Първо, не трябваше да изглежда, сякаш веднага се втурвам към местопрестъплението. Отидох в мола и в продължение на час пазарувах, докато стомахът ми се свиваше. Чак след това излязох и се отправих към пещерата.

Паркирах пикапа дори по-далеч от обикновеното разстояние от около километър. Вместо това го оставих на повече от шест километра и половина в гористата местност отвъд пещерата. В случай че имах публика, направих малко шоу — разгрях се и разтегнах крайници като нормален бегач. После спринтирах, правейки широки кръгове, за да объркам всеки, опитал се да определи посоката ми на движение.

След около шестнайсетина километра крос се шмугнах в пещерата. Боунс вече вървеше към мен с объркано, но радостно изражение на лицето.

— Котенце, не те очаквах толкова рано…

Той спря, като зърна лицето ми. Хвърлих се на врата му и избухнах в сълзи.

— Какво има?

Той ме вдигна, бързо ме отнесе в жилищната част на пещерата и ме остави на дивана. Стегнах се поне колкото да му обясня.

— Дани. Дани Милтън! Гръм да го удари, успя отново да ми го начука и този път дори не си свали дрехите! Преди малко ме посетиха двама полицаи. Благодарение на този идиот, който им е дал името ми и им е казал, че съм напуснала един клуб заедно с убиец, познай кой е основният заподозрян в неразрешен случай, включващ млада жена и странен мумифициран труп! Мисля, че ще се наложи да им пуснеш малко кръв и да промиеш мозъците им, иначе никога няма да завърша колежа. Боже, те мислят, че прикривам убиец сатанист, направо няма да повярваш какви теории имат…

Лицето му доби тревожно изражение и той стана от дивана.

— Котенце — в гласа му се долавяше смъртоносно напрежение, — вземи телефона и се обади на майка си. Веднага. Кажи й да вземе дядо ти и баба ти и да напусне къщата. Доведи ги тук, всичките.

— Да не си се побъркал? — Сега и аз се изправих, ококорила очи, защото нищо не разбирах. — Майка ми на секундата ще избяга от тази пещера, пищейки, освен това я е страх от тъмното. А и не мога да си представя дядо и баба да останат да се крият тук долу. Историята с полицията не си струва…

— Не ми пука за полицията. — Думите му проехтяха в тишината. — Хенеси е готов на всичко, за да ме докопа, а ако не успее да се добере до мен — до всеки скъп за мен човек. Знаеш, че има връзки в полицията и сега името ти е свързано с убийство и странен съсухрен труп, тогава той ще разбере. Вече не си анонимна. Свързана си с мъртъв вампир и той трябва само да види твоя снимка, за да установи, че си същото момиче, което без малко да му докара смъртта, така че вземи телефона и разкарай семейството си от къщата.

Мили Боже, не се бях сетила за това! С треперещи пръсти взех телефона, който той ми подаде, и набрах номера. Зазвъня веднъж… втори път… трети… четвърти… пети… шести… Сълзи бликнаха в очите ми. Никога не се бавеха толкова много. О не, не, моля те… десети… единайсети… дванайсети…

— Не вдигат. Говорих с нея сутринта, преди да дойдат инспекторите. Каза, че имало някой на вратата.

Хвърчахме на мотора му сред дърветата. По изключение се зарадвах, че притежава проклетото опасно нещо. Това бе единственото превозно средство, което можеше да се движи в тази местност с подобна скорост. Ако попаднехме на полицейска проверка, щях да изглеждам дяволски виновна за всичко, в което ме обвиняваха. Бях си обула високи ботуши, в които бях скрила коловете си, сребърни ножове за мятане бяха прикрепени в ножници към бицепсите и бедрата ми, а в колана ми имаше втъкнати два пистолета със сребърни куршуми. Може би някой вече ни преследваше.

Продължавах да опитвам да се свържа със семейството си по телефона, проклинах и се молех, защото никой не вдигаше. Ако нещо се бе случило с тях, вината щеше да е само моя. Ако не бях изпила онзи натъпкан с дрога джин, щях да успея да убия Хенеси… само да не бях срещала никога Дани… Хиляди различни мъчителни мисли пронизваха съзнанието ми. Обикновено ми отнемаше час и половина да стигна от пещерата до вкъщи. Боунс обаче взе разстоянието за по-малко от трийсет минути.

Спряхме точно пред къщата и аз слязох първа, затичах се по стъпалата на верандата и отворих вратата. Щом се озовах вътре, мозъкът ми отказа да приеме онова, което видяха очите ми. Бях тичала толкова бързо, че се подхлъзнах върху червената течност, размазана по пода, и паднах. Боунс влезе по-предпазливо, но също толкова бързо, и ме вдигна на крака.

— Хенеси и хората му може още да са наблизо. Няма да бъдеш полезна никому, ако сега се пречупиш!

Гласът му бе груб, но проникна в парализираната част на мозъка ми, който бе отказал да работи при вида на всичката тази кръв. Първите сенки на здрача затъмниха небето. Бледи кехлибарени лъчи от последната слънчева светлина осветиха невиждащите очи на дядо ми, проснат на кухненския под. Гърлото му бе разкъсано. На неговата кръв се бях подхлъзнала.

Освободих се от Боунс, извадих ножовете си от ножниците им и ги стиснах, готова да ги запратя по всяко неживо нещо, което мръднеше. Следа от кръв водеше нагоре по стълбите, а алени отпечатъци от ръце оставяха зловеща диря, която ние последвахме. Боунс щателно подуши въздуха и ме притисна към парапета на стълбите.

— Чуй ме. Едва ги подушвам, затова мисля, че Хенеси и придружителите му вече не са наблизо. Но дръж ножовете в готовност и ги метни по всяко нещо, което помръдне. Стой тук.

— Не. — Говорех през зъби. — Ще се кача горе.

— Котенце, недей. Нека аз да отида вместо теб. Ти стой на пост.

Съчувствието бе изписано върху лицето му, но аз го игнорирах. Мъката ми се превърна в малък възел, затворен дълбоко вътре в мен, който щях да разплитам по-късно. Много по-късно, когато всеки вампир или човек, който бе извършил това, бе мъртъв.

— Махни се от пътя ми.

Тонът ми никога не е бил така заплашителен и Боунс отстъпи, но ме последва по петите. Вратата на спалнята ми бе избита. Висеше само на една от пантите си. Баба лежеше по очи на пода, пръстите й бях сгърчени, сякаш в предсмъртните си моменти се бе опитала да избяга от съществото, което я бе преследвало. На врата й имаше две рани, една по-плитка, а другата зееща. Изглежда, умирайки, тя бе пропълзяла нагоре по стълбите към стаята ми. Боунс коленичи край нея и направи нещо странно. Подуши отблизо раните върху шията й, а после вдигна кървавата възглавница от леглото ми и я притисна към лицето си.

— Какво правиш? — Боже, нима беше гладен? Само при мисълта се разтреперих от отвращение.

— Мога да ги надуша. Били са четирима, включително Хенеси. Подушвам майка ти на тази възглавница. А тук няма достатъчно кръв, за да предположим, че е мъртва.

От облекчение и страх за малко да се свлека на пода. Още беше жива, или поне имаше вероятност. Боунс душеше из стаята като смъртоносна руса хрътка, следвайки миризмата към долния етаж. Чух, че отиде в кухнята, и се досетих, че души и дядо Джо. Беше прекалено ужасно да го наблюдавам. Нежно обърнах баба си и отворените й очи като че се вторачиха обвинително в мен. „Ти си виновна!“, безмълвно ме ругаеха те. Преглътнах хлипането си, затворих очите й и се помолих да е намерила покой, какъвто аз никога нямаше да имам.

— Слез долу, Котенце. Някой идва.

Мълниеносно се спуснах надолу по стълбите, избягвайки хлъзгавата кръв по тях. Боунс държеше нещо в ръка и ме избута през вратата, докато го прибираше в колана си. На около километър и половина от нас изсвистяха гумите на кола и аз грабнах и втория си комплект ножове, така сега във всяка ръка държах по четири.

— Те ли са? — Надявах се да са те. Нямаше нищо, което да искам повече от това, да се нахвърля срещу животните, извършили това.

Боунс застана до мен с разкрачени крака и присви очи.

— Не, хора са. Чувам сърцата им. Да вървим.

— Чакай! — Огледах се безнадеждно. Ръцете и дрехите ми бяха изцапани с кръвта на семейството ми. — Как ще разберем къде са отвели майка ми? Няма да тръгна, докато не разберем, не ми пука кой идва!

Той скочи върху мотора, обърна го и ми направи знак с глава да се качвам.

— Оставили са бележка. Беше в ризата на дядо ти, сега е у мен. Хайде, Котенце. Те са тук.

И наистина. Колата рязко спря на около трийсет метра от нас и инспектор Мансфийлд и инспектор Блек изскочиха с извадени пистолети.

— Стой на място! Мамка му, да не сте мръднали!

Боунс скочи от мотора и застана пред мен, преди да успея да мигна. Предпазваше ме от куршумите, които можеха да го наранят само за известно време, но за мен бяха далеч по-опасни.

— Качвай се на мотора, Котенце — каза той много тихо, че да не го чуят. — Аз ще се кача зад теб. Трябва да вървим. Сигурно вече са повикали подкрепление.

— Горе ръцете! Хвърлете оръжията! — Мансфийлд се приближаваше с малки стъпки. Боунс послушно вдигна ръце. Печелеше време.

Странна студенина се разля в тялото ми, надвивайки мъката и болката. Боунс можеше да ги остави да изпразнят два пълнителя в гърба му, докато отпрашвахме с мотора. Или пък да им позволи да му сложат белезниците и после да ги разпердушини. Е, аз имах друга идея.

И двамата полицаи се приближаваха към него, приемайки вампира като основна заплаха. Глупашки пренебрегнаха старата поговорка никога да не подценяват оръжията на една жена.

Излязох иззад Боунс с вдигнати ръце, само че с длани, обърнати към мен. Когато Мансфийлд пристъпи отново напред, аз хвърлих първия нож. Пронизах го право в китката и пистолетът му падна на земята. Преди Блек да успее да реагира, запратих втория нож по него и той също се срина в прахоляка, крещейки и стискайки окървавената си ръка. Това ми помогна, другите два ножа намериха целите си по-лесно. Само след миг и двете им ръце бяха обезвредени, като от тях стърчаха сребърни остриета.

Боунс изви вежда насреща ми, но не каза нищо, качи се зад мен на мотора и отпрашихме.

С увеличаване на разстоянието виковете им заглъхнаха зад гърбовете ни.