На крачка от гроба

Глава 17

Дори с превишената скорост, с която караше Боунс, нямаше да имам време да се изкъпя, преди да отида в колежа. Щях да извадя късмет, ако имах секунда време да мина през апартамента си, за да се преоблека.

— Трябва да оставя това при Тед — каза ми той, когато слязох от колата. — Ще се върна след няколко часа.

— Тогава ще спя — измрънках. — Трябва ли да…

— Здрасти, Кати!

Тими отвори вратата си с широка усмивка. Явно ме бе видял през прозореца.

Боунс така го изгледа, че усмивката на момчето замръзна на лицето му.

— Съжалявам, не знаех, че имаш компания — извини се Тими и едва не се препъна, бързайки да се скрие в апартамента си.

Изгледах Боунс със същата враждебност, защото бе изплашил и без това плахия ми съсед.

— Няма нищо — отвърнах, усмихвайки се на Тими. — Той и без това не е точно „компания“.

— О! — Тими срамежливо погледна към Боунс. — Да не си братът на Кати?

— Откъде, по дяволите, ти хрумна, че съм й брат? — тросна се Боунс.

Тими толкова бързо отстъпи, че си удари главата в рамката на вратата.

— Извинявай! — ахна той и отново се удари във вратата, преди да успее да влезе вътре.

С решителна крачка отидох до Боунс и го ръгнах с пръст в гърдите. Погледът му можеше да бъде определен като опърничав… ако не беше над двестагодишен.

— Имаш избор — казах, натъртвайки всяка дума. — Или сега да се извиниш много искрено на Тими, или да си тръгнеш и да се завреш обратно в пещерата си, където ти е мястото, щом се държиш като неандерталец. Не знам какво те прихваща, но той е мило момче, а заради теб навярно ще си подмокри гащите. Решението е твое, Боунс. Така че действай.

Тъмната му вежда се изви нагоре. Аз затупках с крак.

— Едно… две…

Той измрънка някаква ругатня, изкачи стълбите и почука на вратата на Тими.

— Добре, друже, много съжалявам за ужасната си грубост и те моля за прошка — рече със заслужаваща възхищение смиреност, когато Тими открехна вратата. Само аз долових резкостта в гласа му, когато продължи: — Мога само да кажа, че тя бе причинена от разбираемата ми обида заради думите ти, че Кати ми е сестра. И понеже довечера ще я чукам, можеш само да си представиш колко стресиран щях да бъда при мисълта, че оправям сестра си.

— Идиот такъв! — избухнах аз, когато ченето на Тими увисна. — Единственият, когото ще чукаш довечера, си ти самият!

— Нали искаше да съм искрен — възрази той. — Е, сладурче, бях искрен.

— Влизай в колата, ще се видим по-късно, ако спреш да се държиш като пълен задник!

Погледът на Тими шареше между двама ни, все още със зяпнала уста. Устните на Боунс се разтеглиха в усмивка, представляваща по-скоро озъбване.

— Радвам се, че се запознахме, друже, и нека ти дам един съвет: дори не си го и помисляй. Направиш ли опит да я сваляш, ще те кастрирам с голи ръце.

— Разкарай се! — Тропнах с крак, за да подчертая думите си.

Мина покрай мен, после се извърна и силно ме целуна по устните, преди да отскочи, за да избегне дясното ми кроше.

— Ще се видим по-късно, Котенце.

Тими изчака Боунс да потегли с колата и да се изгуби от поглед, преди да посмее да проговори:

— Това гаджето ти ли е?

Изсумтях, предполагам, утвърдително.

— Той наистина не ме харесва — каза Тими почти шепнешком.

Още веднъж погледнах в посоката, в която бе изчезнал Боунс, преди да поклатя глава заради странното му поведение.

— Да, Тими. Предполагам, че не те харесва.

Влязох в залата точно когато професорът раздаваше тестовете. Мръсният ми, раздърпан и разчорлен външен вид предизвика доста погледи и няколко сръгвания с лакът между състудентите ми, които се престорих, че не забелязвам. Бях толкова уморена, че дори не знам какви отговори надрасках. Последвалите часове минаха още по-зле. Задрямах по време на физиката и човекът до мен трябваше да ме сръга, за да се събудя. Когато се върнах в апартамента си, открих, че цикълът ми е дошъл.

Вече беше официално. Денят ми бе скапан.

Със сетни сили се изкъпах, преди да се отпусна в леглото. Пет минути по-късно на вратата ми се почука.

— По-добре се разкарай — извиках със затворени очи.

Чукането стана по-настойчиво.

— Катрин!

По дяволите. Беше майка ми. Какво става, Боже? Искаш да видиш още колко мога да изтърпя ли?

— Идвам!

Сънена отворих вратата, по пижама. Майка ми мина покрай мен с неодобрителен поглед.

— Не си облечена. Филмът започва след по-малко от час.

Пак по дяволите! Днес беше понеделник и й бях обещала да отидем заедно на кино. След всичко случило се бях напълно забравила.

— О, мамо, съжалявам. Снощи си легнах много късно и сега тъкмо се вмъквах под завивките…

— Уби ли някое от онези чудовища? — прекъсна ме тя и начумерването й изчезна като с магическа пръчица.

— Само това ли те интересува?

Грубият въпрос изненада и двете ни. По лицето й се изписа болка, а мен ме заля чувство за вина.

— Съжалявам — казах отново. Леле, звучах като Тими. — Всъщност снощи спипах два лоши вампира.

Отчасти това бе истина. Просто не споменах някои подробности, които нямаше нужда да узнава.

— Лоши? — попита тя с блясък в очите. — Какво искаш да кажеш с това лоши! Те всички са лоши!

Тя не може да се промени, казах си, този път борейки се с различен вид вина. Единственият вампир, който е виждала, я е изнасилил.

— Нищо. Просто съм много уморена. Може ли да отидем на кино друг път? Моля те.

Тя отиде в кухнята от два квадратни метра и отвори хладилника. Онова, което видя вътре, накара лицето й да се свъси още повече.

— Празен е. Нямаш никаква храна. Защо нямаш никаква храна?

Свих рамене.

— Още не съм ходила до магазина. Забравих, че ще наминеш.

Вчера на обяд бях изяла последните инстантни спагети, а не можех да й кажа, че Боунс обикновено ме извеждаше да ядем навън. Това бе едно от малкото нормални неща, които правехме заедно, макар че избирахме слабо посещавани заведения, за да не бъдем забелязани.

— Изглеждаш много бледа.

Отново този обвиняващ тон. Прозях се, надявайки се, че ще разбере намека.

— Да, както обикновено.

— Катрин, по-бледа си от обикновено, нямаш никаква храна… да не си започнала да пиеш кръв?

Устата ми още бе отворена заради прозявката, но при този въпрос така си и остана.

— Ти сериозно ли говориш? — успях да попитам.

Тя отстъпи назад. Наистина отстъпи.

— Пиеш ли?

— Не!

Пристъпих към нея, ядосана и наранена, защото видях как се сви.

— Ето. — Сграбчих ръката й и я притиснах към шията си. — Усещаш ли това? Това е пулс. Не пия кръв, не се превръщам във вампир и хладилникът ми е празен, защото не съм ходила до магазина! За Бога, мамо!

Тими улучи този миг да надникне през вратата.

— Вратата ти бе отворена…

Той спря, стреснат от вбесеното изражение на лицето ми. Майка ми отдръпна ръката си от шията ми и поизправи рамене.

— Кой е този, Катрин?

Тими се слиса от тона й. Горкото момче не знаеше, че това е нормалният й говор.

— Бъди мила! — изсъсках.

Първо Боунс го бе уплашил, сега майка ми навярно щеше да му докара инфаркт.

— Това ли е приятелят ти? — попита тя с шепот, който той съвсем ясно чу.

Тъкмо се канех да отрека, когато ми хрумна нещо. Нещо лукаво, пресметливо и подходящо. Погледнах Тими и видях точно каквото виждаше майка ми. Жив, дишащ млад мъж. Мъж, който бе сто процента не-мъртъв.

В моя защита трябва да кажа, че явно се бях побъркала заради липсата на сън, цикъла си и обвинението, че съм преминала на течна храна.

— Да! — изстрелях отговора си безразсъдно и убедително. — Мамо, запознай се с приятеля ми, Тими!

Изтичах при него, прикривайки втрещеното му изражение от нея, и ентусиазирано го целунах по бузата.

— Моля те, излъжи — помолих го, шепнейки в ухото му, като в същото време го прегърнах.

— Ох! — изписука той.

Опа! Стиснах го прекалено силно. Пуснах го с широка усмивка.

— Не е ли сладък?

Тя се приближи към нас, оглеждайки го от главата до петите. Тими я загледа глуповато, преди да подаде ръка.

— З-здравейте, госпожо…?

— Госпожица — моментално го поправи тя.

Той пребледня от натъртването на думата, без да има представа от множеството причини, които превръщаха тази тема в изключително деликатна. Трябваше да му се признае обаче, че не избяга през вратата.

— Госпожице — опита той отново. — Радвам се да се запознаем, госпожице…?

— Спала си с него, а той дори не знае фамилията ти? — попита майка ми намръщено.

Погледнах към тавана, преди да ощипя Тими, когато той започна да отстъпва.

— Не й обръщай внимание, скъпи, понякога забравя обноските си. Мамо, как предпочиташ да те нарича Тими? Джъстайна или госпожица Кроуфийлд?

Тя все още ме гледаше с поглед, който казваше „Как можа?“, но студенината й се поразтопи.

— Джъстайна е по-добре. Хубаво е, че най-накрая се запознахме, Тими. Катрин ми разказа как си й помогнал да убиете онези демони. Радвам се, че на света има още някой, който помага да се отървем от тях.

Тими изглеждаше, сякаш всеки миг ще припадне.

— Да отидем да вземем малко кафе — казах и на практика го избутах през вратата, преди да е започнал да отрича. — Ти остани тук, мамо. Той живее в съседния апартамент. Ей сега се връщаме!

Още щом се озовахме в жилището на Тими, го придърпах и понижих глас:

— Горката ми майка! Има дни, когато се чувства добре, през други не чак толкова. Докторът трябваше да нагласи дозите й, но никога не можем да предвидим кога някой от тези моменти ще ни връхлети. Не обръщай внимание на бърборенето за демони и убийства. Тя е много религиозна. Вярва в убиването на духове и така нататък. Просто кимай и се опитай да не говориш много.

— Но… но… — Очите на Тими едва ли можеха да се ококорят повече. — Защо й каза, че аз съм ти гадже? Защо не знае за истинското ти гадже?

Добър въпрос. Зачудих се какъв отговор да дам. Все нещо трябваше да ми хрумне.

— Той е англичанин! — отвърнах отчаяно. — А мама… мама не обича чужденците!

Тя остана един час. Когато си тръгна, аз бях нервна развалина, както и Тими. Той погълна толкова много кафе, че не успяваше да контролира треперенето си, въпреки че бе седнал. Бях опитала да насоча разговора към колежа, овощната градина, дядо и баба, или каквото и да е друго, което не засягаше думата вампир. При всяка възможност правех жални физиономии зад гърба й или въртях показалец край слепоочието си.

Тими се опита да ме подкрепя по време на „моментите“ на майка ми.

— Точно така, Джъстайна! — каза той неведнъж. — Ще покосим тези демони и ще ги убием с помощта на Исус. Алилуя, кажете амин.

Всъщност той се представи толкова убедително, че докато я изпращах до вратата, тя ме дръпна настрана и промърмори, че е сладък, но и че вероятно е фанатик.

Когато тя най-сетне си замина, се облегнах на вратата и затворих облекчено очи.

— Благодаря ти, Боже! — изръмжах.

— Именно — съгласи се и Тими. — Амин!

— Вече можеш да престанеш — рекох и му се усмихнах уморено. — Задължена съм ти, Тими. Благодаря ти.

Тъкмо го прегръщах с благодарност, когато вратата зад мен се отвори, без да се почука.

— Да не прекъсвам нещо? — попита ни студен, вбесен глас с акцент.

Този път вдигнах очи към тавана в мълчаливо предизвикателство. Така ли стояли нещата? Добре, давай! Да видим какво можеш?

Тими подскочи като убоден.

— Ънгх!

Не знаех какво иска да каже, но когато го видях да отскача, поставил ръка пред чатала си, се извърнах с раздразнение.

— По дяволите, кажи му, че няма да го кастрираш!

Боунс скръсти ръце и безжалостно изгледа Тими.

— Защо?

Погледнах го сърдито.

— Защото, ако не го направиш, ще стана много, ама много, целомъдрена.

Погледът ми го убеди, че говоря сериозно. Той направи примирителен жест, но въпреки това Тими отскочи в обратната посока.

— Не се бой, друже. Можеш да си вървиш с непокътнати топки, но помни: само си се преструвал, че си й гадже, само това. Да не вземеш да си въобразиш нещо.

— Чул си ни? — Ето сега вече развях бял флаг към небесата. Добре. Ти печелиш!

Той изви устни.

— Смърт за всички демони, кажете амин!

Супер.

— Виж, съжалявам, но малко се паникьосах, когато тя ме обвини, че… че пия!

— Но ти пиеш — възрази Боунс, без да схване намека.

— Не! — Потупах шията си. — Имам предвид, че пия.

Тими изглеждаше напълно объркан, ала по лицето на Боунс се изписа разбиране.

— Мътните го взели! — рече той най-сетне.

Кимнах.

— Може и така да се каже.

Боунс отново се обърна към Тими:

— Остави ни сами, малкият. Кажи довиждане.

Не бе най-любезният начин, по който можеше да се изрази, но ако съдех по позата му, можеше да бъде и по-зле.

— Тими, отново много ти благодаря. Ще се видим утре сутринта — казах с усмивка.

Той, изглежда, се зарадва, че си отива, и забърза към изхода. Тъкмо когато излезе отвън обаче, пъхна глава в процепа и каза:

— Аз нямам нищо против чужденците. Бог да пази кралицата! — каза с писклив глас и избяга.

Боунс вдигна въпросително вежди. Аз въздъхнах.

— Това не го ли чу? Няма значение. Не питай.