На крачка от гроба

Глава 24

Прочетоха ми правата, но слушах с половин ухо, защото не беше нужно да ми се праща телеграма, че да знам, че да си държа езика зад зъбите е в мой интерес. После, след като в продължение на половин час отказвах да отговарям на каквито и да е въпроси, окована с белезници за една носилка в линейката, едно високо, слабо ченге си проправи път през тълпата.

— Взимам я с мен, Къркланд.

Полицаят, който ми бе прочел правата, очевидно Къркланд, се сепна.

— Лейтенант Айзък? Но…

— Скоро тук ще гъмжи от хеликоптери на медиите, а на нас ни трябват отговори и не ме лейтенантосвай! — сопна се мъжът.

— Ей, момчета, простреляна съм. Кървя до смърт и така нататък — напомних им аз.

— Млъквай — грубо рече Айзък и откачи белезниците ми от носилката. Лекарите го загледаха невярващо. Айзък ме задърпа след себе си за окованите ръце, от което болката в рамото ми се засили. Къркланд го зяпна, но не каза нищо. Изглеждаше сякаш няма търпение да се разкара от мястото.

Лейтенантът ме блъсна не особено внимателно на задната седалка на полицейска кола без отличителни знаци. Единственото официално нещо във возилото бе бурканът, пръскащ мигаща червена светлина върху арматурното табло. Огледах се изненадано. Нима това бе обичайната процедура?

— Ранена съм, а вие, клоуни такива, ме въртите на шиш вече половин час. Не трябва ли да ме закарате в болница? — попитах, когато Айзък настъпи газта.

— Млъквай — повтори той, криволичейки сред лабиринта от полицейски коли, образувал се около срутената сграда.

— Защото всеки добър адвокат би определил това като нарушение на правата ми — продължих, игнорирайки го.

Той ми хвърли кръвнишки поглед в огледалото за обратно виждане.

— Млъквай, мамка му — отвърна, натъртвайки всяка дума.

Ситуацията не беше нормална. Е, разбира се, това бе първият път, когато ме арестуваха, но все пак. Подуших въздуха. Айзък миришеше на нещо, но не можех да разбера на какво. Не бях свикнала да определям нещата по миризмата им.

След няколко минути Айзък вече се бе измъкнал от данданията и бе излязъл на пътя. Изръмжа сякаш от задоволство и отново срещна погледа ми в огледалото за обратно виждане.

— Срамота, Катрин. Младо момиче, целият ти живот е пред теб, а ти го захвърляш и се замесваш с престъпна група за трафик на бели робини. Дори си убила дядо си и баба си, за да прикриеш следите си. Трагедия.

— Полицай Тъпанар — ясно рекох, — върви си го начукай.

— О-ох, какъв език само — изкудкудяка Айзък. — Но не се изненадвам да го чуя от теб. Дори собствената си майка си искала да продадеш, нали?

— Ти явно си най-тъпият… — започнах бясно, но спрях и отново поех дълбоко дъх. Айзък знаеше прекалено много, а пък аз знаех на какво миришеше той.

Тъкмо когато насочи пистолета си към мен, се катапултирах на предната седалка. Той стреля, но куршумът вместо в мен се заби в задната седалка. Колата опасно поднесе, когато той отново опита да се прицели.

Треснах главата му във волана. Колата се отклони от пътя, който, слава Богу, беше празен заради ранния час, и аз грабнах кормилото, за да не катастрофираме. Когато секунди по-късно Айзък вдигна глава, замаян и кървящ, държах пистолета му, насочен към него.

— Отбий спокойно и бавно или мозъкът ти ще се разхвърчи из цялата кола.

Той се опита да ми отнеме оръжието, но аз го фраснах с него по брадичката, преди пръстите му дори да успеят да го докоснат.

— Опитай отново, вампирска постелко. Пък да видим дали ще успееш.

Той се ококори. Изсмях се неприятно.

— Да, знам какво си ти. Избери си име — вампирски слуга, вампирска постелка, каквото ти харесва. Смърдиш на вампири и то не само на мъртвите. Когато се съсухрят, миришат по друг начин, кой да се сети за това обаче? И така, чие момче за всичко си ти? Чий блед студен задник целуваш с надеждата и ти един ден да бъдеш превърнат?

Айзък спря колата. Вече бяхме отбили от пътя.

— Правиш най-голямата грешка в живота си.

Превключих автоматичната скорост на „паркиране“ и го сграбчих за топките, преди дори да успее да извика. Той се разпищя, когато стиснах силно.

— Кой беше? Кой те изпрати да ме довършиш?

— Майната ти.

Започнах да мачкам орехчетата му, сякаш бяха топки за освобождаване от стреса. Айзък запищя пронизително и моментално ме заболя главата.

— Сега, ще те попитам отново, и не ме ядосвай още повече. Кой те прати?

— Оливър — долетя измъченият му отговор. — Беше Оливър.

Това не беше името на кмета. Всъщност името не присъстваше в списъка ни със заподозрени хора и вампири.

— Изразявай се по-ясно. Кой Оливър?

— Итън Оливър!

Замръзнах поразена. Айзък издаде задъхан кикот.

— Не знаеше ли? Хенеси беше уверен, че Франческа е казала на Боунс.

— Итън Оливър — прошепнах. — Губернатор Итън Оливър? Той е вампир?

— Не, човек е. Просто върти бизнес с тях.

Всичко си дойде на мястото.

— Той е партньорът в сянка на Хенеси! Мили Боже, аз гласувах за него! Защо го е направил?

— Пусни топките ми! — изписка Айзък.

Вместо това обаче аз стиснах още по-силно.

— Ще ги пусна, когато ми кажеш нещо смислено, часовникът тиктака. С всяка изминала минута ще стискам все по-силно. Нищо няма да остане от тях след пет минути.

— Иска да се кандидатира за президент и ползва Охайо като трамплин — на един дъх избълва Айзък. — Оливър се натъкна на Хенеси преди няколко години. Мисля, че е станало, когато си е плащал за момичета. Хенеси роди идеята да се използват хора за храна на вампирите, както правел в Мексико, и на Оливър му хареса. Проблемът е, че най-лесно се продават красивите млади момичета, но когато много от тях изчезнат, става мазало. И така сключили сделка. Хенеси прочиства улиците от бездомни, дилъри на наркотици, проститутки и опасни дегенерати, а при тези от добри семейства Оливър се грижи документацията по случаите да изчезва, защото Хенеси трябва да държи доволни клиентите си. Но това отвори много работа, затова Хенеси започна да взима адресите на момичетата и да спира сигналите за изчезвания, преди да бъдат подадени. Поне много улесни моята работа и вече не ми се налага да слушам онези подсмърчащи семейства. Просто идеално. Нивата на престъпността паднаха, икономиката тръгна нагоре, гласоподавателите са щастливи, в очите на всички Оливър изглежда като спасителя на Охайо… а Хенеси трупа пачки.

Клатех глава от хладнокръвната пресметливост на заговора. Честно казано, не знаех кой е по-лош — Хенеси за това, че върши каквото върши, или Оливър за това, че се превръща в герой с цената на живота на стотици жертви.

— Оливър те е пратил да ме убиеш, това е ясно, но майка ми и останалите момичета, които се намираха в онази къща? С тях какво щеше да правиш, и да не си посмял да ме излъжеш.

Още по-силното стискане го принуди да изписука и подчерта думите ми. Онова, което ми каза, не беше захаросана измислица:

— Оливър откачи, когато разбра, че полицията е обсадила онази къща и че някои от момичетата са намерени живи. Той иска всяка следа от тях да бъде заличена, затова аз трябваше да те застрелям и после да поставя бомба в болницата, в която ще отведат момичетата. Оливър щеше да хвърли вината за акта върху мюсюлмански екстремисти. Той видя как рейтингът на Буш се вдигна веднага след единайсети септември, затова си мислеше, че това ще го изстреля на върха като следващия кандидат-президент.

— Проклето копеле — изръмжах. — Къде е бомбата?

— В багажника.

Мислех трескаво. Оливър щеше да очаква голямо БУМ в следващите няколко часа и, понеже то нямаше да се случи, щеше да прати друг да довърши работата.

— Айзък — рекох с приятно гласче, — идваш с мен. Взимам си гласа обратно.

Резиденцията на губернатора в Бексли34 бе разкошно украсена за празниците. Пред сградата се издигаше огромна елха, осветена от малки лампички, накичена с гирлянди и други декорации. Наоколо бяха пръснати и други лампички и освен обичайните за сезона растения, паркът бе пълен и с коледни звезди. Айзък паркира край оградата от ковано желязо, на около една пресечка от входа.

— Какво мислиш да направиш, да позвъниш на звънеца? — ехидно попита той.

Седях на задната седалка зад него, а собственият му пистолет бе насочен към главата му. Свръхестествена енергия се просмукваше от имението. О, това беше истинско свърталище на чудовища.

— Колко са? Знаеш кого имам предвид.

Той не се направи на ударен:

— Трима, може би четирима вампири, плюс обичайната охрана.

Съдейки по биещите сърца, сметнах, че вътре има около шестима човешки охранители. Може би бяха просто невинни глупаци, вършещи работата си. А може би не. По отношение на вампирите не изпитах никакви угризения на съвестта и не заради обичайните за мен причини. Щом охраняваха Оливър, значи много добре знаеха какво става.

— Пазачите познават ли те? Идвал си тук и преди, нали?

— Непрекъснато — присмя се той. — Избъзика се не с когото трябва, кучко. Аз съм на „ти“ с него.

— А-ха. — С една ръка съблякох блузата и сутиена си, без и за секунда да свалям пистолета, насочен срещу Айзък. После пуснах косата си върху огнестрелната рана на рамото си, за да я прикрия. Колкото до останалата кръв по тялото ми… е, нямаше какво да направя по въпроса.

Очите на Айзък се разшириха в огледалото за обратно виждане.

— Карай право към входа и им кажи, че си донесъл коледен подарък — наредих му със спокоен глас, седнала отзад. — Уверена съм, че няма да ти е за пръв път. И помни, насочила съм дулото в главата ти и ако кажеш нещо друго, ще ти пръсна мозъка.

Айзък се подсмихна. Знаех, че ще ме изиграе, но се надявах да бъде достатъчно самонадеян, че да изчака първо да влезем вътре.

— Готини цици.

— Карай.

Той подкара по алеята без да има нужда от още подканяния. Когато наближихме павилиона на охраната, така свалих пистолета, че да го прикрия с бедрото си.

Айзък свали прозореца, когато спря пред портала. Един от охранителите подаде глава от кабинната.

— Здрасти, Франки — поздрави Айзък. — Пак съм тук.

— Два пъти за един ден, Джей? — попита мъжът. — Кого возиш отзад?

Айзък свали и моя прозорец. Стъклото бе затъмнено. Щом ме видя, бодигардът огледа похотливо гърдите ми и се изсмя.

— Няма значение. Май е най-добре да не знам. Тъкмо навреме. Господарката тръгна преди около час.

— Наистина навреме — провлачи Айзък, звучеше много по-уверено. — Ще се видим после, Франки.

Минахме през портата и се отправихме по алеята към къщата. Тъкмо щях да си облека блузата, когато някой без пулс излезе от сградата, за да ни посрещне.

— Помощ! — изкрещя Айзък и се приведе.

Вампирът скочи към колата точно когато дръпнах спусъка. Ако бях просто човек, Айзък щеше да отърве кожата, но аз бях наполовина вампир, натъпкан с литър от кръвта на Боунс, и полицаят нямаше никакъв шанс. Главата му експлодира. Кръвта се разхвърча на всички посоки, покривайки прозорците и мен с червени пръски.

Миг по-късно вратата до мен бе изтръгната от рамката й, но този миг бе достатъчен, за да се прицеля отново. С мълниеносна скорост стрелях в отворената уста на вампира и той политна назад. Натисках спусъка отново и отново, докато накрая не се чуха само глухи прещраквания, и тогава му се нахвърлих.

Лицето му бе станало на пихтия. Нараняването се самолекуваше, но разтрошеният череп, в същото състояние като този на Айзък, бе така раздробен, че щеше да отнеме много време. Грабнах нож от колана му и го забих в сърцето му тъкмо навреме, за да се извърна и да се заема с другите двама тичащи към мен вампири.

Единият от тях скочи във въздуха. Приведох се и той прелетя над мен. Приземи се върху колата и ми даде ценните секунди, по време на които спринтирах и нападнах другарчето му. Замахнах веднъж, два пъти, и той се свлече на земята с невярващо изражение на лицето си. Страхотно беше да бъда подценявана.

Другият кръвопиец се бе окопитил и започна да ме обикаля в кръг с проблясващи зъби. От къщата и кабинката на охраната долитаха викове. Чух Франки да вика подкрепление, а после чух и как се затича. По дяволите. Скоро това място щеше да гъмжи от ченгета. Или още по-зле.

Отстъпих и се престорих, че се спъвам. Зъбатият се хвана и скочи напред. Движението му помогна на ножа, който извадих, да потъне още по-дълбоко в гърдите му. Все още ръмжеше, когато се приземи върху мен, направих задно салто, и с един ритник го запратих в прозореца на къщата, а после моментално го последвах. Колко практично, че не аз трябваше да строша прозореца и да отнеса раните от порязване.

Отвън и вътре в къщата бе открита стрелба. Човешката охрана се опитваше да защити работодателя си. Вдигнах умиращия вампир и го запокитих върху двама от най-близко намиращите се стрелци, поваляйки ги на земята. После се затичах през трапезарията, покрай красивата каменна камина и тавана с открити греди, и нагоре по стълбите. Зад мен настана хаос, когато охраната се втурна след мен.

Не им обръщах внимание. Чух, че Оливър говори по телефона, викаше помощ, само върху това насочих вниманието си. Минах по коридора, забързаният пулс на губернатора беше като пътеводна светлина за мен, и с трясък ритнах вратата, която стоеше между мен и плячката ми.

Куршумът, насочен към гърдите ми, всъщност разкъса рамото ми: прекалено късно видях оръжието и се приведох. Оливър стреля отново, уцелвайки ме в крака. Изстрелът ме повали и за миг бях поразена от силата на изстрела, проклинайки се за глупавото си прибързано нахлуване.

Франки и още двама пазачи се изкачваха по стълбището лъхтейки. Не се обърнах, задържах погледа си върху Оливър, който с напълно спокойна ръка наклони дулото на оръжието си към мен.

— Айзък е мъртъв — остро рекох, а болката от двата куршума едва не ме парализира. — Болницата няма да бъде взривена.

— Губернатор Оливър! — рече задъхано един от мъжете. — Ранен ли сте?

Оливър имаше небесносини очи. Много светли и ярки, а посребрялата му кестенява коса бе идеално пригладена, също като на снимките от предизборната му кампания.

— Франки, Стивън, Джон… дявол ви взел, разкарайте се от тук — с ясен глас нареди той.

— Но сър! — припяха заедно те.

— Тя е на колене и аз я държа на мушка, разкарайте се от тук, мамка му! — изрева той. — Веднага!

В далечината се чуваше слабият вой на сирени. Прекалено далече бяха, за да може мъжете да ги чуят. Тримата започнаха да се оттеглят и с рязко кимване Оливър ги накара да затворят врата зад себе си. В стаята останахме само аз и губернаторът.

— Ти ли си момичето Кроуфийлд? — попита той, без да отмести дулото и на сантиметър.

Не помръдвах, мислено преценявах нараняванията си и с отново разпалващ се гняв забелязах, че тапетите в помещението бяха синьо-червени с индийски десен, а подовете бяха дървени. Явно Оливър бе маскираният изнасилван на Емили. Тя подробно беше описала стаята му.

— Можеш да ме наричаш Кат.

— Кат — повтори той. — Не изглеждаш такава здравенячка, така кървяща на пода ми. Кажи ми, къде е приятелят ти? Ловецът на глави?

Сирените наближаваха. Не оставаше много време.

— Предполагам, че убива дружката на Хенеси — Суич. Свършено е с теб, Оливър. Те всички са мъртви. За постоянно.

Ръката му дори не трепна.

— Нима? — Усмихна се. Леденостудено. — Е, такива като Хенеси има още много. Няма да е толкова трудно да намеря някой друг, който да изкарва парите. Когато стана президент, тази страна ще претърпи основен ремонт. Ще спестя на данъкоплатците милиони и ще прочистим боклука от улиците. Мътните го взели, след това възнамерявам да се заема с онези на държавни помощи и с домовете за специални грижи. Америка ще бъде по-силна и по-просперираща от всякога. Навярно дори ще премахнат ограничението за два мандата, след появата ми в кабинета35.

Чух свистене на гуми, взимащи завой. Вече ми оставаха само секунди.

— Това няма да се случи.

Той се усмихна.

— Ти няма да доживееш, за да го видиш. Ще те убия при самозащита. Още сега си представям заглавията: „Губернаторът храбро се справя с убийца при опит за покушение“. Довечера рейтингът ми ще се вдигне с дванайсет пункта.

— Итън — тихо казах, дочувайки тропота на многото крака, приближаващи къщата. — Погледни ме.

Позволих на очите си да засияят в зелено. Той се ококори, удивен, и в тази частичка от секундата, докато бе разсеян за миг, аз го нападнах, избивайки оръжието му, което падна настрана и стреля, без да нарани никого.

— Но ти кървиш… трябва да си човек, но очите ти… какво си ти? — прошепна той.

Изумруденият блясък осветяваше лицето му, ръцете ми се стегнаха около шията му.

— Аз съм Мрачният жътвар — изръмжах. Стъпките се чуваха точно пред вратата… — Или както Боунс би се изразил, Червенокосият жътвар.

Пречупих врата му тъкмо преди да отворят вратата. Когато половин дузина полицаи се изсипаха в стаята, блясъкът бе напуснал очите ми, а аз стоях с вдигнати ръце.

— Предавам се.