На крачка от гроба

Глава 11

Води ли си записки по време на лекциите днес? Аз се успах и се събудих едва преди половин час! Толкова ли беше скучно, като миналия път?

Стефани беше в групата ми по физика. Или поне когато се появяваше. Беше пропуснала два дни от изминалите пет, ала когато и да свършех с часовете, тя ме чакаше навън. Предполагах, че обича да се мотае из колежа. Общуването с хората й бе много по-интересно от лекциите.

Стефани бе дребна брюнетка, много отворена, и бе прекарала последните пет дни в опити да ме измъква от антисоциалната ми черупка. Занятията в колежа започнаха в понеделник. Днес бе петък и до този момент тя бе единственият човек, с когото бях говорила в този огромен, изумителен комплекс.

Тъй като досега не бях имала приятели, бях доста притеснителна по отношение на завързването дори на обикновени приятелски разговори. Ако не се отнасяше до трупове, училище или черешови насаждения, аз всъщност не знаех какво да говоря. Стефани обаче не позволи това да я изплаши. Тя бе весела и буйна и за двете ни и по някаква причина ме харесваше.

— Да, водих си. Искаш ли да си ги преснимаш?

Тя се ухили.

— Не. Навярно и без това няма да ги прочета. Ученето е толкова скучно. Освен това никога повече няма да ми се наложи да ползвам тези глупости, така че на кого са му притрябвали?

Стефани също бе студентка първа година, но в много отношения бе по-отракана от мен. Още по време на втория ни разговор само след час тя ми разказа, че излиза по срещи от дванайсетгодишна, че на четиринайсет е изгубила девствеността си и че намира мъжете за забавни и удобни като ресторантите за бърза закуска.

— Защо се записа в колежа? — учудено я попитах.

Тя многозначително кимна към един привлекателен мъж, който мина покрай нас.

— Заради момчетата. Това място гъмжи от тях. Все едно сме деца в сладкарница, на които е позволено да изядат всичко!

Двамата с Боунс имаха нещо общо. И той щеше да вземе колежа за сладкарница, в която може да изяде всичко, само че по малко по-различен начин.

Откакто в неделя сутринта се събудих до него в леглото, го избягвах. В сряда трябваше да се срещнем в пещерата, но не отидох. Бях прекалено объркана. Чувствата ми към него бяха претърпели драматична метаморфоза. По някое време през изминалите седем седмици неизмеримата омраза се бе превърнала в необяснимо привличане.

— Е, искаш ли да излезем довечера някъде?

Просто я зяпнах за секунда. Бях на двайсет и две и никога преди не бях излизала с приятелка просто за да се забавлявам и да върша нормални неща. Дявол го взел, за да съм още по-ужасяващо честна, трябва да кажа, че никога не бях имала приятелка.

— Ъм, става.

Тя се усмихна.

— Супер, ще си изкараме страхотно. Искаш ли да ме вземеш от вкъщи? Оттам ще отидем в един страхотен клуб, където познавам охраната. Той ще те пусне вътре.

— О, аз съм над двайсет и една — поясних, понеже бях свикнала хората да ме взимат за по-млада. — Всъщност съм на двайсет и две.

Тя така остро ме изгледа, че се размърдах от неудобство. Добре де, бях малко по-възрастна от обичайния първокурсник, но след инфаркта на дядо се налагаше да помагам в овощната градина…

Най-сетне тя се усмихна.

— Е, нима не си пълна с изненади?

Стефани живееше в апартамент извън кампуса, недалеч от жилището, което скоро щях да наема. С парите, които Боунс ми бе дал, можех по-скоро да се изнеса от вкъщи. Вече нямаше да ми се налага да крия кървавите си дрехи от баба и дядо или да се сблъсквам с дребнавостта на съседите ни. Да, нямах търпение.

Учтиво почуках на вратата.

— Кати е.

Това бе името, което ползвах в колежа. Сега вече имах общо четири имена. Е, поне бяха сходни.

Тя отвори миг по-късно, облечена само с пола и сутиен.

— Привет! Тъкмо се обличам. Влизай.

Последвах я вътре и зачаках край вратата, когато тя изчезна в стая, за която предположих, че е спалнята й. Апартаментът й бе изненадващо хубав, не като обикновените колежански дупки. Имаше плазмен телевизор срещу кожено канапе, огромна музикална уредба, лаптоп последен модел и няколко скъпо изглеждащи украшения из помещението.

— Апартаментът ти ми харесва — честно си признах. — Сама ли живееш тук, или си имаш съквартирант?

— Влез тук, едва те чувам — викна тя.

Повторих въпроса, докато вървях по късия коридор към стаята й. Стефани бе застанала пред гардероба си, нацупила устни, докато оглеждаше съдържанието му.

— Ъ? А, не, нямам. Е, кажи ми повече за себе си, Кати. Знам, че живееш у дома с майка си, баба си и дядо си, но къде е това у дома?

— В едно малко градче на час път северно оттук, но вероятно никога не си го чувала — отвърнах, мислейки си, че спалнята й бе дори по-хубава от хола. Богати родители, очевидно.

— Никога не говориш за баща си. Майка ти разведена ли е, или татко ти е починал?

— Духнал е, преди да се появя, не знам дори кой е — само това отговорих. Е, отчасти беше истина.

— Имаш ли гадже?

Отговорът ми изскочи на мига:

— Не!

Тя се засмя.

— Еха, ето на това се вика отрицание. Да не си от другия отбор?

— Какъв друг отбор? — попитах объркано.

Устните й се извиха.

— Лесбийка ли си? Не ми пука, ако си такава, но така категорично каза „не“, че се зачудих.

— О! — Ама че съм тъпа! — Не, не съм лесбийка. Аз, ъ-ъ, просто не те разбрах…

— Знаеш ли — прекъсна ме тя с мила усмивка на лицето, все още ровейки из гардероба си, — много си красива. Но се обличаш като трол. Да видим дали имам нещо подходящо, което да ти заема да облечеш довечера.

Леле, звучеше като Боунс. Ако акцентът й беше английски, щях да се закълна, че в момента ми говори той.

Погледнах към джинсите си. Бяха ми толкова удобни.

— О, не е нужно да го правиш.

— Ето. — Тя извади още дрехи и ми подхвърли камуфлажна рокличка. — Пробвай тази.

Не исках да изглеждам прекалено срамежлива и тъй като тя самата все още бе само наполовина облечена, изритах ботушите си и започнах да се събличам.

Стефани ме изгледа хладно и преценяващо, докато свалях джинсите си. Начинът, по който погледът й се плъзна по тялото ми, ме накара да се почувствам странно. Сякаш ме оценяваше. Навярно само се удивлява колко си бяла, рекох си, опитвайки се да се отърся от безпокойството, което ме бе налегнало. Изглеждам като снежен човек с гърди.

— Имаш страхотно тяло, Кати. Не бях сигурна заради торбестите дрехи, които носиш, но определено е така.

Тонът й бе равен. Едва ли не безразличен. Тревогата ми нарасна. Вярно е, че не съм имала приятелки, но нещо с тази не беше наред. Не се държеше като веселото безгрижно момиче от колежа. Изглеждаше напълно различна.

— Знаеш ли — рекох, оставяйки настрана роклята, която тъкмо щях да облека, — мисля да остана с джинсите си. Ще се притеснявам да не стане нещо с дрехата, нали знаеш какво се случва в клубовете. Някой може да разлее питието си върху нея или пък да я скъсам…

— Ти наистина си просто едно задръстено фермерско момиче, нали? — Малката усмивчица не напускаше лицето й. — Прецених те още първия път, когато те видях да отиваш на лекции, беше със сведена глава и отпуснати рамене. Без приятели, без връзки, от бедно семейство… оставаш изцяло извън обхвата на радара. Някой като теб може просто… — Тя щракна с пръсти. — Да изчезне.

Ченето ми бе увиснало още след първата обида. Продължих да зяпам с отворена уста, докато накрая не я затворих с изумление.

— Това да не е някаква шега? Защото не е смешна.

Стефани се разсмя. Беше толкова весел звук, че за миг се успокоих. Шегувала се е. Добре де, не беше смешно, но може би има странно чувство за хумор…

Тя взе нещо от гардероба си. Този път вместо поредната рокля извади пистолет.

— Не пищи или ще стрелям.

Какво, по дяволите?

— Стефани, какво ти става? — ахнах.

— Нищо — делово отвърна тя. — Просто си заработвам наема и ти, бисквитке, си точно това, което хазяинът харесва. Ето. Сложи си ги.

Стефани ми подхвърли чифт белезници. Приземиха се в краката ми. Все още бях толкова потресена, че не помръднах.

— Хайде, Кати. Не ми създавай трудности.

— Няма да стреляш, съседите ще чуят — казах със спокоен глас, чудейки се какво, за Бога, се случва.

Тя потупа с пръст оръжието.

— Заглушител. Няма да чуят нищичко.

Присвих очи, когато ми хрумна една мисъл.

— Боунс ли те накара да направиш това?

— Кой? — раздразнено попита тя.

От изражението й разбрах, че никога не бе чувала за вампира, и кръвта във вените ми се смрази. Ако това не бе някой от неговите малки тестове или ако тя не ми въртеше номер заради някое колежанско братство, тогава работата беше сериозна.

Много внимателно подбрах думите си:

— Нямам пари, нито наркотици, губиш си времето. Просто свали пистолета, а аз ще си тръгна, без да се обаждам в полицията.

Тя се приближи. Деляха ни около два метра.

— Вие колежанките сте все едни и същи. Мислите се за много умни, ала когато удари часът, ми се налага да повтарям дума по дума, сякаш съм ви измъкнала от занималнята. Трябва просто да се запиша и да ви пускам записа, кучки такива, за да не се налага да повтарям всичко отново и отново! Добре тогава, слушай ме, глупачке! Ще броя до три, дотогава да си си сложила белезниците, ако не го направиш, ще стрелям. Първият изстрел ще е в крака ти. Едно… две… три.

Пистолетът гръмна, ала аз отскочих, преди Стефани да е свършила с броенето. Мамка му, каквото и да ставаше, тази не се шегуваше! Ако не се бях мръднала, щеше да пробие дупка в тялото ми! Стефани стреля отново с проклятие на уста, явно бързината ми я бе изненадала. Нахвърлих й се и сграбчих оръжието. За моя изненада тя се оказа много по-силна, отколкото очаквах. Строполихме се на пода, затъркаляхме се, оръжието бе между нас и всяка го стискаше яростно. Когато то гръмна отново, застинах.

Очите й се ококориха до краен предел и се вторачиха право в моите. Нещо топло ме намокри. Отдръпнах се, оставяйки пистолета да се изплъзне от скованите ми пръсти, докато наблюдавах как кървавото петно върху гърдите й става все по-голямо.

Ужасена, закрих устата си с ръка и заотстъпвах, докато не се блъснах в стената. Стефани издаде звук — полуръмжане-полувъздишка. Сетне престана да мърда.

Нямаше нужда да проверявам пулса й — чух как сърцето й спира. Няколко секунди, които сякаш продължиха цяла вечност, просто стоях, втренчена в нея. В околните апартаменти никой нищо не бе чул. Пистолетът имаше заглушител. Предимствата му се бяха доказали, както ми бе обещала тя.

Замаяно отидох до красивото нощно шкафче и вдигнах слушалката на телефона. Набрах единствения номер, за който се сетих. Когато чух гласа му, самообладанието ми рухна и аз се разтреперих.

— Боунс, аз… току-що убих човек!

Той така и не зададе нито един от въпросите, които биха били първи в моя списък. Като например: „Какво ти става?“ или „Обади ли се в полицията?“ Боунс само ме попита къде се намирам и ми каза да не мърдам. Все още държах телефона, когато десет минути по-късно той пристигна. Изобщо не се бях помръднала. Едва дишах.

Щом го видях да влиза, ме обзе блажено облекчение. Ако Стефани беше вампир, нямаше да имам никакъв проблем. Без окото ми да трепне, щях да опаковам тялото й, да я откарам в гората и да я заровя на безлюдно място. Сега обаче беше различно. Бях отнела живот и нямах представа какво да правя.

— Какво си докосвала? — бе първият му въпрос, когато коленичи пред мен.

Опитах се да мисля. А в момента това бе голямо предизвикателство.

— Хм… телефона… може би ръба на тоалетната масичка или нощното шкафче… това е. Току-що бях пристигнала, когато тя откачи и ми наговори онези ужасни неща…

Боунс взе телефона от мен.

— Тук не е безопасно. Някой от тях може да се върне всеки момент.

— Някой от кои? Тя няма съквартиранти — възразих аз, докато го наблюдавах как откача телефона и го пъха в голяма торба за боклук.

— Това място смърди на вампири — кратко отвърна той. — Трябва да разчистим и да се махаме.

Това ме изправи на крака.

— Вампири! Но тя не… тя не беше…

— Какво ти каза за Хенеси? — прекъсна ме той.

Нищо не разбирах.

— Хенеси? Хенеси? Той няма нищо общо с това!

— Мечтай си да няма — изръмжа Боунс, сваляйки завивките от леглото на Стефани и увивайки я като в пашкул. — Той е един от онези, които надушвам. Него и някого, който е бил с него. Миризмата му е тук.

Главата ми започна да пулсира. Това бе като в кошмар. Боунс приключи с увиването на Стефани и започна да пълни чувала за боклук с вещите й. Пребърка набързо чекмеджетата й и започна да вади всякакви неща от тях. Не му помагах особено. Просто стоях там и се опитвах ръцете ми да не оставят никакви други уличаващи отпечатъци.

Той ме остави, за да огледа дневната, и се върна с още по-пълен чувал.

— Дръж това, сладурче.

Връчи ми торбата. Наложи се да я прегърна, за да я задържа, защото се опасявах, че от тежестта на товара ще се скъса. Боунс взе една от ризите на момичето и започна припряно да търка скриновете, вратите, масите и бравите. След като остана доволен от свършеното, вдигна вързопа от одеяла, в който бе увита Стефани, и го метна на рамо.

— Добре, Котенце. Не се оглеждай, просто върви напред и се качи директно в пикапа, на седалката до шофьора. Идвам веднага след теб.