Магьосническо сърце

9

— Ако ни следят по магически път, значи изчакват по-удобен момент — каза Адам на Томас по телефона.

Беше обаждане по кодирана линия, а такова обаждане щеше да ги опази в тайна от вещерите. За демоните обаче, нямаше шанс. Но Клеър беше на мнение, че, ако демоните наблюдаваха къщата, нямаше да следят телефонните линии.

— Мика откри ли нещо вече за проблема на Клеър? — попита Адам.

Тишина.

— Все още не. Трябва да говори с нея.

— На път е да започне да разучава магията днес. Мисля, че скоро ще знае повече.

— Обади ни се, когато имате повече информация или прати имейл. Има компютър в кабинета. — Томас заговори тихо на някой до него, закривайки с ръка микрофона. — Изабел иска да знае какво представлява тя.

Погледът на Адам се отправи към Клеър. Тя стоеше в кухнята, отпивайки от истински първата си чаша кафе със сметана и захар. Очите й бяха затворени, а мускулите на лицето й бяха отпуснати. Тъмната й коса, разбъркана от съня, се къдреше лениво около раменете й, а миглите й засенчваха перфектната, алабастрова кожа, която никога не бе познавала грима и нямаше нужда от него.

— Великолепна. — Той се зашлеви наум. — Имам предвид…

— Адам. — В гласа на Томас се съдържаше нотка на предупреждение.

Той въздъхна раздразнено и прошепна в микрофона:

— Трябва да си мъртъв, за да не забележиш. Не съм тотална свиня. Забелязах и че е интелигентна. Ако става въпрос забелязах също и че магията й, каквато и да е, е дяволски силна. Щом я овладее, ще бъде сила, с която ще трябва да се внимава. Тя е мечтаното момиче за всеки магьосник.

— Добре. Как се справя емоционално?

— Емоционално? — Той се замисли. — Изглежда малко студена. Трудно е да се каже. Не е като да е открита. Знам, че е объркана, поради факта че Юдай й липсва, и се чувства като чужденец тук. Макар че това е всичко, което знам.

— Имай предвид къде е отраснала. Итрай не са известни с показването на чувства.

— Именно. Мисля, че е трябвало да се научи да потиска доста от това. Както и да е, отпуска се бавно. Мисля, че просто ще отнеме известно време. Освен това се чувства малко не на място, но е готова да опита всички земни неща, които е пропуснала.

Тишина.

— Не й показвай твърде много земни неща, Адам.

— Имах предвид като храна, шефе. — Сега вече беше раздразнен. — Като телевизия. Като бързо шофиране. Като да се забавлява. — Мамка му, може би и секс също. Клеър беше зряла жена и можеше сама да взима тези решения. — Няма да се възползвам от нея. По дяволите. За какъв ме мислиш?

— Мисля, че си Адам Тайрел, който никога не е срещал жена, която да не пожелае.

Бройте го, че е поискал и тази. Виновен по всички обвинения. И все пак бе раздразнен.

— Трябва да вървя, шефе. Имам работа за вършене и демони за разправяне.

— Дръж ме в течение, Адам.

Затвориха и той влезе в кухнята. Клеър все още седеше на бара, отпивайки от димящата чаша кафе, клепачите й бяха натежали от удоволствие. Тя забеляза приближаването му, погледът й трепна към гърдите му, надолу по краката му, а после обратно към кафето й. Интересът беше там, после изчезна.

Тео стоеше до печката, облечен само в долнище от пижама, черни татуировки покриваха тъмната му кожа навсякъде. Великолепният аромат от яйца и бекон се носеше от там. Коремът на Адам изкъркори.

— Мика е започнал да работи по проблема на Клеър и, доколкото го познаваме, ще работи денонощно, докато не отбележи прогрес. Иначе казано, обичайното. Да сме безкрайно внимателни и очите ни отворени на четири. Каза да се крием тук за известно време.

Тео се обърна с тиган в ръка.

— Каза ли на Томас за колата му?

Адам седна на едно от местата на бара.

— Мдаааа, май забравих да го спомена.

— Аха. — Тео сипа яйца и бекон в чиниите на всички, остави тигана настрани и седна да яде.

Адам отпи глътка от димящото си кафе.

— Хей, рискът си струваше. Щеше да разреши всичките ни проблеми, ако беше проработило.

— Да, но не проработи и сега Томас е без колата си. — Тео сложи в уста пълната с яйца вилица.

Клеър вдигна парче бекон с гримаса, отхапа малко, а после го остави настрана. Яйцата обаче явно й харесаха и ги изяде с наслада.

— Та, искам ли да знам какво ядеше на Юдай? — попита Тео, преди да лапне още от яйцата.

Адам се засмя.

— Миналата нощ я попитах.

— Итрай и останалите видове не са като Атрика. Хранят се като вас. — Тя му хвърли бегъл поглед и сви рамене. — Просто различно месо, зеленчуци и плодове. Почвата там е различна, водата, всичко.

— Вярно ли е, че демоните са канибали? — попита Адам.

— Трябва ли да говорим за това точно сега, Адам? — отвърна Тео. — И без друго вече знаем, че са, нали? Или паметта ти е толкова краткотрайна? — Той преглътна с усилие. — Моята не е.

— Е, разбира се, те ядат нас, Тео. Питам дали се изяждат един друг. Все пак ти го подхвана.

Клеър опита да отхапе отново от парчето бекон.

— В битка или по време на война, всички видове дааеман са канибали, дори Сиари, учените. Изяждат противниците си живи като тактика за сплашване, но също така и да погълнат магията им и енергията на живота. Атрика са били създадени, за да бъдат абсолютните воини. Те винаги са канибали, без значение дали е по време на война или не, и биха изяли затворниците си или всеки друг Атрика, който се окаже на пътя им в неправилното време.

Тео остави вилицата си и избута чинията си.

— Когато казваш „създадени“, какво имаш предвид? — попита Адам.

Очите на Клеър се разшириха.

— Не знаете, че дааеман са генетично проектирани?

— Не. — Той и Тео го казаха едновременно.

— Не знаем как или от кого. Смятат, че преди милиони години някоя извънземна раса се е смесила с местните видове на Юдай. Или това, или друга раса го е направила, а после дааеманските видове са ги заличили, точно както заличават всяка друга раса на планетата.

Адам остави вилицата си и се облегна назад в стола.

— Уау. Значи демоните са… супер подобрени създания.

Тя кимна.

— Затова са толкова трудни за убиване. Който и да е създал Атрика, направил ги е почти неразрушими. Дори кръвта им е оръжие.

— Киселина — отговори Тео. Положително погледнато тази сутрин беше изключително общителен. — Значи само Атрика имат киселина вместо кръв, но не и останалите видове?

— Да, затова любимата ми теория е тази, в която се казва, че дааеманските видове са били създадени, за да служат. Атрика — да се бият. Итрай — да движат нещата. Сиари — да съхраняват летописите. Мандари — да строят. Но създателите си свършили работата твърде добре, били превзети от творенията си и били унищожени.

— Значи в общи линии и ние сме генетично проектирани — отвърна Адам.

— Предполагам, че може и така да се каже.

— Кръстоски от демони и проектирани по подразбиране. На Томас ще му хареса — промърмори Тео.

— А как ще завижда Мика, задето сме получили информацията първи? — Адам се ухили и Тео му се ухили в отговор.

По дяволите. Човекът отбелязваше напредък.

Проряза я болка, карайки зрението на Клеър да помръкне за момент. Потрепвайки, тя притисна ръце между гърдите си и се задъха.

— Добре ли си?

Тя повдигна единия си клепач:

— Фантастично. Отделянето на чуждата магия, сраснала се с моята, е страшна веселба.

— Сарказмът не е необходим.

Клеър отново затвори очи.

— Просто ме остави да работя.

Когато се бе опитала да влезе в една от празните спални, за да го направи сама, Адам й бе забранил. Той бе настоял да я придружава, макар че му бе казала, че би могло да й отнеме време до среднощ, за да го свърши.

Той седеше на кресло, преметнал единия си дълъг крак през подлакътника, четейки книга. Тя седеше с кръстосани крака в средата на леглото, опитвайки да раздели магиите. Тео го нямаше, правейки се на Тео някъде. Без съмнение беше добър в битка и магията му пулсираше силна и осезаема в него, но никога не бе срещала по-мълчалив, унил мъж на Земята или на Юдай.

Адам вдигна ръка.

— Хей, страхотно. Следващият път, когато пребледнееш, задъхаш се и почти припаднеш, просто ще те оставя сама, става ли?

— Благодаря ти.

Адам повдигна вежда и се върна към четенето на книгата си.

Тя отново затвори очи и се върна към разделянето на силите. Беше именно това, което си бе мислила, че ще бъде. Сега, след като й оставаха няколко часа до пълното му разкриване, беше сигурна. Беше елиумът. Купчина буйна магия, толкова силна, че бе удивително, че бе успяла да я абсорбира цялата. Никой нормален аемон не би успял да го стори. Беше възможно да я носи, само защото магията й бе променена и трансформирана от Ру.

И, о, как само не искаше да я носи.

Сега целта й беше да измъкне нишките й от собствената си магия, да я навие на топка в средата на седалището на магията си и да издигне високи стени около нея. Наложително бе да си възвърне контрола над собствените си способности над елементите, след като бе по-силна от всеки аемон на Земята. Нейната магия щеше да е най-ефективна в предстоящите битки. Наистина бе единствената способна да победи Атрика.

Два въпроса я преследваха. При условие че бе способна да раздели магиите и да възпре елиума, щеше ли да бъде способна да използва която и да е част от него като оръжие срещу Атрика? И освен това, можеше ли да се отърве от елиума и да остане жива?

Клеър се опитваше да не е песимистична към нито един от отговорите.

Всъщност беше по-добре изобщо да не мисли за това. Гаденето отслабна и тя изпробва нова тактика. Вместо да отделя магиите, щеше да извика магията си настрани от елиума. Едното вместо другото. Фокусирайки вниманието си дълбоко в земята под себе си, тя издърпа директно от това чуждо място. Тъмно и дълбоко. Силно и стабилно. Изпълни я, докато тялото й не стана тежко и неподвижно като планина.

Магията дойде бавно и мудно, тъй като това не бе естественият дом на аемоните. Магията на магьосниците на елементите идваше от дааеман — от Юдай, не от Земята. Така че бе трудно да изтегли директно от елементите тук.

Щом пое добре от земята отдолу, пулсиращото й сърце, тя премина към водата. Изпращайки нишки от проучваната сила по начин, по който никой смесен магьосник не би могъл, тя откри влага в земята и проникна в основния източник на силата й. Тя изтегли същността й в себе си, докато планината й не се напои с роса — прохладна, животворна и освежаваща.

След това премина към въздуха. Беше навсякъде около нея и лесен за извличане, изпълвайки я с лекота, която да противодейства на планинското усещане за земя.

Накрая изпрати нишки в търсене на огън, обикновено най-трудният за откриване елемент. Тук обаче беше лесно. Денят бе студен и много хора бяха запалили дърва в камините си, точно както бе направил Адам предната вечер. Те откри един и улови непредсказуемата му, унищожителна, пленителна енергия и пое и нея в себе си. Той се събуди за живот в седалището на магията й, топъл и чудесен, за какъвто приемаше един определен мъж, който го владееше.

Всичките четири елемента се преплетоха заедно, наподобявайки собствената й специална магия. Сълзи се търкулнаха по бузите й, когато осъзна колко много й е липсвала. Елиумът бе замъглил всичко, откъсвайки я от собствената й сила. Сякаш бе била ампутирана, но сега като по чудо липсващият крайник бе израснал отново.

Домове! Искаше елиумът да се махне. Ако не можеше да се махне, искаше да бъде възпрян.

Използвайки взетата на заем сила, тя го задържа в себе си, примамвайки магията си към него. Едното вместо другото. Примамка за плячката. Нищо не се случи и надеждата на Клеър помръкна.

Тогава нещо трепна.

Пулс.

Сякаш огромен звяр надига глава и подушва въздуха за аромат на храна, магията й обърна внимание. И дръпна. Силно.

Магиите започнаха да се разделят. Заслепяващ проблясък на нагорещена до бяло болка — сякаш някой жива я дереше — я проряза. Гръбнакът й се преви назад под силата му и мускулите на лицето й се разкривиха.

Под агонията, тя смътно разбра, че може да отблъсне взетата на заем сила на елементите и да позволи на магията си да се залепи обратно около елиума. Това би спряло болката, но тя толкова силно искаше елиумът да освободи хватката си над нейната сила, че задържа примамката и изтърпя разделянето. Болката беше толкова силна, че не можеше дори да извика. Устата й се отвори в беззвучно ахване от непоносимото страдание.

Адам беше там, но, макар че очите й бяха отворени, не можеше да го види ясно. Клеър видя само тъмен силует. Силни ръце я положиха върху леглото, милвайки косата й. Той й говореше нещо — нежно, успокояващо, окуражаващо, — но беше като на друг език.

Тъмнината затегна юмрука си около нея. Благословено от Домовете небитие… Тя с готовност се потопи в него.

Специалният свеж, горски аромат на сапун и шампоан подразни носа на Клеър — аромат, който идентифицираше с Адам. Клепачите й се отвориха с потрепване и лицето на Адам се появи пред погледа й. Беше я увил в одеяло на леглото и я бе притиснал до тялото си. Трябваше да е сгрята, но цялото й тяло се тресеше от студ. Центърът на гърдите й туптеше глухо и тя си припомни отделянето на магиите и потрепери.

— Хей — каза нежно Адам. — Добре ли си?

— Така мисля. — Тя се опита да се изправи, но той я задържа плътно до себе си.

— Просто си почини за минута. Изкара ми ангелите.

Тя се намръщи. Това трябва да бе просто израз.

— Бях в отсрещния край на стаята и цялото ти тяло се напрегна. Опита се да извикаш, но не успя и цялата кръв се отдръпна от лицето ти. — Гласът му заглъхна от страх. — Магията ти, Клеър, пулсираше като експлозия на малка атомна бомба. Ясно усетих шока от другия край на стаята. Разтърси проклетите стени. Стигнах до теб и секунда по-късно ти угасна като огънче. Какво стана?

Тя въздъхна, опитвайки се да подреди мислите си. Магията й пулсираше в нея, както всеки друг ден от живота й, преди Ру да й вдъхне елиума. Малко по-наляво и нагоре лежеше самият елиум, в твърда, малка топка от абсолютна сила. Рак в нея. Все още бе свързан със силата й чрез змиевидна, лепкава нишка, но по-слабо от преди.

— Изтеглих енергия от елементите около мен, за да отклоня магията си от елиума. — Тя преглътна с усилие и трепна, спомняйки си агонията. — Проработи по-добре отколкото очаквах. Беше бързо и много болезнено.

— Върнала си си магията. Мога да го усетя.

Тя се концентрира, извличайки влага от въздуха, докато не образува топка от нея.

— Да. — Тя се усмихна. — Върна се.

— Мамка му, Клеър — въздъхна Адам, взирайки се в малката, кондензирана топка вода, носеща се над ръката й. Държеше я да виси там, използвайки въздушна магия. — Ти си магьосница на земята. Как, по дяволите, го правиш?

Разпалвайки енергия под водата, тя обгърна цялото нещо с взрив от нагорещени до бяло пламъци, изпарявайки я.

— Аз не съм като никоя магьосница, която си виждал някога, Адам.

Не егото накара думите да се излеят от устата й, а единствено и само самата истината. За добро или за лошо.

Адам само се взираше към нея, очевидно изгубил способност да отговори.

Тя се надигна и се обърна с лице към него, задържайки погледа му. Порази я изведнъж. Увереността й, разклатена наскоро от събитията, се бе завърнала. Топлината му, ароматът му, близостта му — всичко това я вълнуваше. Възбуждаше тялото й, правеше го сочно и живо по начин, който не си бе позволявала от много години.

— Държа магиите на всичките четири елемента в себе си, Адам. През всичките тези години с Ру, това направи той. Експериментира със силата в мен, земната ми магия. Вмъкна останалите три елемента и промени основната ми земна магия по начин, който никога преди не е бил правен. Нямам нужда да съхранявам заклинания като другите земни магьосници. Мога да извличам от всичките четири елемента, понякога от два наведнъж… но никога от четирите накуп.

Той се взира в нея дълго, преди да проговори.

— Клеър, това те прави по-силна от всеки магьосник на тази планета.

Устата й се изви.

— Това си е някаква промяна, след като на Юдай бях една от най-слабите.

— Една от? Имало е демони, по-слаби от теб?

— Някои от класата на Сиари са доста слаби. Някои от Мандари. Останалите… не. — Тя се ухили. — Но не се притеснявай, мога да ритам дааемански задници, когато поискам. Само попитай Томас. Видя ме да го правя на негова страна на Юдай.

— Мога да усетя въздушната магия. — Той поклати глава. — Знаеш за привличането, нали? Въздух и огън, вода и земя? Имам предвид, че и преди бях привлечен към теб, но сега е по… интензивно. — Погледът му пламна.

Да, и тя бе усетила. Огънят и въздухът имаха естествено привличане. Сега, когато всичките й елементи не бяха замъглявани от елиума, тя можеше да усети припламването и искрата от срещата на нейния въздух и неговия огън, оглеждайки се един друг, отърквайки се един в друг.

Силите щяха да намерят баланса скоро и принудителното привличане щеше да отслабне, но тя беше сексуално привлечена към него и преди елиумът да отстъпи, така че това правеше нещата още по-крайни.

И, от собственото му признание, той също беше привлечен към нея.

Уау.

Тя вдигна поглед, за да срещне с интерес тлеещото му изражение. С притворените си клепачи, тя му показа точно за какво си мислеше. Потни неща. Плътски неща. Неща за допира на кожа до кожа.

Той прочисти гърлото си.

— Слушай, ако си добре, трябва да си тръгна. Томас би ми сритал задника, ако направя което и да е от нещата, които ми минават през главата.

Адам се премести, за да стане, и тя сложи ръка върху неговата, спирайки го.

— Не си тръгвай.

— Наистина трябва, мразя тази дума, трябва. Грозна е на всеки език.

Той се поколеба, а после се отпусна обратно. След малко, той се протегна и докосна бузата й.

— Уау. Красива, интелигентна, силна и могъща магьосница. Имаш всичко, скъпа.

Тя премига, а усмивката й избледня.

— Мислиш, че съм красива?

— Бъзикаш се, нали? Мисля, че си великолепна.

Бузите й пламнаха.

— Мина много време, откакто някой ми е казвал, че съм хубава.

— Какво не им е наред на тези демони?

Тя се усмихна.

— Те са демони.

— О, да. — Главата му се наведе към нейната и топлината му прогони малко от студа й. — Това е много лоша идея — промърмори той. Погледът му беше съсредоточен върху устата й.