Магьосническо сърце

17

Адам хвърли поглед към Тео и пъхна ръце в джобовете на дънките си.

— Като магьосник не се чувствам добре да пазарувам на място, наречено Салем, дори и да е в Мисури.

Клеър трябваше да се замисли за момент, преди да разбере препратката към Салем, Масачузетс, и гоненията на магьосниците. Това бе част от обучението й, затънтено в дълбините на мозъка й.

Често се чувстваше една стъпка след останалите. В колата, между Еймс, Айова, и ресторанта в Мисури, където получиха лошите новини, той и Тео бяха говорили за нещо, наречено Слинки8 и я бяха объркали за цял половин час.

Заеха позицията си във взета под наем хижа насред гората близо до Салем. Градът бе избран, защото имаше магазин, който предлагаше редки оръжия и антики. Тео бе открил това, когато търсеше магазини, които отговарят на нуждите им, чрез нещо наречено Гугъл, с който се свърза през малка електронна кутия, която наричаше PDA9.

Имаха достатъчно късмет, за да открият меката на колекционерите, магазин, който се гордееше с многото си медни оръжия. Адам бе възхитен от медния меч, който откри. Всички медни оръжия, които Тео и Адам бяха донесли от Сборището, бяха останали в къщата в Крокус Хил.

Веселото им пазаруване ги направи добре въоръжени, но Клеър знаеше, че ще се стигне до магии, а не до мечове или ножове.

След като не можеха да отидат при Атрика, щяха да оставят Атрика да дойдат при тях. Хижата в гората значеше, че щяха да могат да се бият свободно, без да привлекат вниманието на не-магьосниците.

— Мисля, че някак си е подходящо — заяви Тео, докато слагаха последните си покупки в колата. — Магьосниците винаги са изгаряни в Салем.

— Да бе, сега има и чувство за хумор — промърмори Адам.

От това, което знаеше Клеър за тъмната магия, която използваха Атрика, най-вероятно вече знаеха местонахождението им. Вероятно бяха използвали първите двама магьосника за някакво проследяващо заклинание. Тя вярваше, че Атрика ще оставят останалите магьосници живи, в случай че им потрябваха по-късно за кървава магия.

Надяваше се.

— Ще карат някакъв ван или голям джип. С тъмни стъкла, така че никой да не може да вижда вътре. — Тя им издаваше размишленията си върху ситуацията, докато работеха. — Ще държат магьосниците в стазис.

Тео се спря.

— Стазис?

— Всички дааеман имат отрова в кучешките си зъбите. Когато са убийствено яростни, зъбите се удължават. Като паяци са. Ухапват жертвата си и я обездвижват. В зависимост от силата на отровата, жертвата може да загуби контрола над част от възприятията си, но ще остане жива.

Адам извади храна от кафявата хартиена торба в кухнята.

— Бойл ухапа Изабел миналата година, точно преди да се опита да я убие.

Клеър потрепери.

— Да, могат да държат жертвите си в стазис дълго време с правилните дози отрова.

Адам се приближи до огромната камина, която изпълваше голяма част от дневната и запали цепениците с магия.

— Колко време могат да издържат на това, без това да доведе до негативни странични ефекти?

Тя сви рамене.

— На аемон. Нямам идея. Изабел е първата преживяла стазис, за която чувам. Итрай никога не са го прилагали върху мен, така че не знам.

Мобилният телефон на Адам извибрира и той го извади от задния си джоб.

— Здрасти, Томас.

Томас извика толкова силно, че Адам подскочи и дръпна телефона от ухото си.

— Да, знам — отговори Адам, — но рано или късно ще ни настигнат. Така поне имаме шанс да спасим останалите магьосници. — Той слуша известно време и после й хвърли поглед. — Подготвил съм я. И това съм подготвил. Да, да. — Той затвори телефона.

— Томас не е доволен от плана ни? — попита Тео.

— Не, но на този етап не виждам друг вариант, нито пък той. Ако продължим да бягаме, те ще продължат да ни преследват и да убиват магьосници, докато не ни стигнат. Плюс това, когато ни хванат, няма да имаме план и да сме готови за тях. Освен това да ме преследват наоколо не е типично за мен. Не съм беглец, а ти, Тео?

— Не.

— Не съм си го и помислял.

Адам се приближи и й подаде телефона.

— Мика ще се обади до няколко минути. Иска да отидеш на някое тихо място за разговора. Може да вземеш някоя от спалните, докато Тео и аз приключим с приготовленията.

— Добре. — Тя взе телефона от него и той я улови за китката, преднамерено милвайки вътрешната страна на ръката й с топлите си пръсти. Погледът му задържа нейния. В очите му имаше свят изпълнен с много емоции и неизказани думи.

В момента тя искаше единствено да намери легло или диван и да се сгуши в Адам. Той я караше да се чувства в безопасност, обичана, защитена… оценена. Искаше да изчезне светът, Атрика, всичко.

В точно този момент, тя искаше Адам с цялото си същество.

Тя се измъкна от хватката му с усилие.

— Благодаря. — Телефонът бе гладък и топъл от ръката на Адам. Тя влезе в една от двете спални до дневната и затвори вратата зад себе си.

Хижата бе луксозна. Според Адам я даваха под наем на богати хора, които обичаха да ходят на лов или на романтични почивки.

Беше ваканционно място, но тя с удоволствие би го направила свой дом, ако можеше. Жалко, че беше толкова хубаво, след като, с Атрика на път, вероятно щеше да бъде сериозно повредено.

Имаше две спални, и двете декорирани в тъмни, основни цветове. Претрупани мебели с много възглавнички и преметнати през тях одеяла бяха разпръснати в пространството. Тази спалня имаше голямо легло, дълъг, резбован скрин, множество ярки килимчета, покриващи дървения под. Дори имаше собствена баня.

Още щом седна на леглото, телефонът извибрира в ръката й.

— Ало?

От другия край имаше дълга пауза.

— Клеър? — попита плътен, тих глас от другата страна.

— Да?

— Такава чест е най-накрая да говоря с теб. — Пауза. Мъжът звучеше малко развълнуван. — Уау. Имам да те питам толкова неща, че не мога да избера кое да е първото.

Клеър се усмихна в телефонната слушалка. Гласът му трепереше от вълнение.

— Казаха ми, че си нещо като архивист на Сборището и изучаваш възможно най-много за Юдай и дааеманските видове.

— Ден и нощ. Това е моята мания. Аз съм ходещата енциклопедия на Сборището за всичко, което се отнася до демоните. Не знаехме много преди изпитанието с Еразъм Бойл миналата година. Оттогава основната ни информация наистина нарасна, но все още има много неща, които не знаем.

— Е, Мика, с удоволствие ще добавя към знанията ти каквото поискаш.

— Толкова ти благодаря. — Той въздъхна тежко. — Добре, нека подредя мислите си за момент. Обаждам се най-вече заради елиума. Останалото ще трябва да почака. Целта ни е да те опазим жива, а елиума — далеч от Атрика.

— Бих оценила това.

— През изминалата година, откакто Томас бе на Юдай и ние се мъчихме да го върнем обратно, аз събирах текстове. Много от тях са древни, книги с легенди и митове, които светът смята само за легенди и митове. Много неясни религиозни текстове. Сред текстовете, с които се сдобих, има един, наречен Дай Кодекс. В него намерих препратки за елиума. Какво представлява. Какво прави.

— Как да го измъкнем от мен? — Металическо отчаяние покри задната част на езика й при този въпрос.

Той не отговори за момент.

— Още работя върху това, Клеър.

Тя затвори очи в поражение.

— Но знаем повече за елиума, така че се приближаваме към целта.

Тя отвори очи.

— То е оръжие. Толкова знам. Адам го достигна и някак… го опита и то представлява елементите на Юдай.

— Демонска магия.

— Да.

— То е оръжие. Клеър, ти държиш магическо оръжие, достатъчно голямо за да унищожи всичката магия на Земята, а вероятно и на Юдай, ако се използва така. Може и да убива, изпращайки смърт на хиляди, ако се използва с такава цел.

Тя докосна костта между гърдите си — седалището на магията си — с върховете на треперещите си пръсти. На някакво ниво винаги го бе знаела. Тежестта му я притискаше отвътре. Смърт. Разрушение. Всичко това, криещо се вътре в нея. Резониращо като камертон в енергиите на Атрика.

Едното вместо другото.

— То е еквивалента на супер зареден електромагнитен заряд — продължи той. — Само в такъв случай би могъл да излъчи цялата магия на всички елементи. Освен това влияе негативно на всички елементи в радиуса на удара — земя, въздух, вода и огън. Светът ще бъде погълнат от абсолютен хаос, ако елиумът някога бъде разгърнат напълно.

— Караш го да звучи така, сякаш нося ядрена бомба.

— Така е. Особено за магьосниците и дааеманите, ти носиш ядрена бомба. Подозирам, че Итрай вероятно са използвали елиума като заплаха срещу Атрика. Вероятно самият Ру го е носел. Но Ру вероятно също така е разбирал и че макар Итрай да не използват елиума като нещо друго, освен прийом да принудят Атрика да се държат по определен начин, то Атрика не биха се поколебали да го разгърнат, за да вземат контрола над Юдай от враговете си.

— Затова, когато са проникнали вътре, той се е паникьосал и го е прехвърлил на мен.

Продължителната пауза накара стомаха на Клеър да се свие.

— Обикновен магьосник — обикновен аемон — не би бил способен да носи елиума, Клеър. Чудя се колко ли човъркане на магията ти през годините е била необходима, за да се постигне този резултат. — Той си пое бавно и продължително въздух. — Освен това се чудя дали ти е втълпявал идеята, че никой, нито дори Атрика, не би могъл да го извади.

Ръката й се стегна около телефона. Беше ли го направил Ру? Дали от деня, в който стана негова прислужница на крехката осемгодишна възраст, бе планирал да й предаде елиума, в случай че Атрика въстанат? Беше ли й позволявал да спи до него през всичките тези години от такива коравосърдечни намерения?

— Каза, че още търсиш дали може да го извадите от мен. — Гласът й бе едва доловим шепот.

— Така е. Клеър, така е. Всичко, което казах, е само теория. Не е доказано. Просто чувствам, че не мога да те държа в неведение относно възможностите.

— Оценявам го.

— Правя всичко по силите си да открия начин да извадим елиума от теб. Докато не отбележим някакъв прогрес на този фронт, може и да успееш да използваш елиума срещу Атрика.

Тя поклати глава, макар да знаеше, че той не може да я види.

— Всеки път, когато го докосна, ме кара да се чувствам зле.

— Остави Адам да ти помогне.

Тя се намръщи.

— Какво?

— Каза, че той е опитал елиума. Това е едно от специалните му умения. Всички имаме такива, нюанси на магията ни. Едно от тези на Адам е, че може да се докосва до хорската сила, да прави малки промени и да лекува. Ако работиш с него, той може и да ти помогне да приспособиш магията си към елиума и да преодолееш прилошаването. Щом направиш това, имайки предвид силата ти, не се и съмнявам, че ще можеш да го отприщваш и използваш.

— Добре, да кажем, че Адам ми помогне да преодолея прилошаването и успея да изтегля нишки от елиума, какво ще стане, ако изтегля твърде много? Ами ако взривя света?

Пауза. После той каза:

— Мда, не го прави.

Тя се засмя. Не можеше да се спре. Може би беше заради стреса. Изригна ирационално от нея, докато по лицето й не започнаха да се стичат сълзи. Вероятно не засили особено много вярата на Мика в нея.

— Виж, Клеър, не те познавам. Въпреки това, съдейки по това, което ми казаха за начина, по който Ру е оформял магията ти през годините, обзалагам се, че имаш едновременно контрола и способността да се справиш без проблем с елиума. Вероятно си единствената магьосница на земята, която може.

Тя се отрезви.

— Да се надяваме, че е така.

— Да, защото елиумът може да е единственото оръжие, което имаш срещу демоните, които те преследват. Освен това трябва да започнеш веднага. Няма време за губене.

Изобщо не беше като пускането на брояч за опита да контролира извънземна сила, която може да унищожи света.

Клеър спокойно си пое дъх.

— Благодаря ти за обаждането, Мика.

— За мен беше удоволствие да говоря с теб, Клеър. Ще се видим скоро в Сборището, сигурен съм.

На Клеър й се искаше да е толкова убедена.

Адам седеше на леглото, кръстосал крака, с лице към Клеър, дланите й почиваха леко върху неговите. Тя затвори очи и се отвори към него, позволявайки му да прокара нишка от магията си през нея.

В другата стая Тео продължаваше да наблюдава. Атрика можеха да се появят по всяко време, но Адам се стараеше да не прилага допълнителен натиск върху Клеър. Тя трябваше да е отпусната, за да извърши това.

Когато Адам бе докоснал елиума в къщата в Крокус Хил, той забеляза, че беше напълно небалансиран спрямо обикновената й сила. Не можеше да направи повече от това само да докосне елиума, но може би можеше да регулира магията на Клеър така, че да я приравни към него. Това можеше да премахне прилошаването й и да й позволи да работи с демонската магия.

Поне на теория.

— Добре, Клеър, влизам.

Тялото й застина и ръцете й трепнаха върху неговите почти незабележимо.

Той погали дланта й с палеца си и се постара гласът му да е успокояващ.

— Хей, скъпа, всичко е наред. Просто се отпусни.

Тя си пое въздух и се отпусна малко.

— Точно така. Сега затвори очи и ме пусни вътре.

Очите й се затвориха бавно и той изтегли нишка от сила от центъра на гърдите си. Този път бе по-лесно да открие път към нея, отколкото бе предния. Някак си, по някакъв начин, сега бе по-отворена към него.

Адам откри седалището на магията й и се изненада — за втори път — от силата и жизнеността й. Клеър бе могъща земна магьосница още преди Ру да я разчовърка. Сега бе олицетворение на магията. Той откри сърцевината на тази сила и я покри със собствената си сила, укротявайки я.

Тя отпусна контрола си над елиума съвсем леко. Това го накара да резонира навън като камертон, вибриращо срещу силата му през нишките, които елиумът бе увил около седалището на магията на Клеър. Държеше здраво магията й и усети как силата й се свива при резониращата вибрация на елиума по дължината на тези нишки.

Нивото на магията й бе толкова небалансирано спрямо елиума, че я караше да се отдръпне, усещайки заплахата в нея. Поне това бе теорията му.

Използвайки огнената си магия, той побутна седалището на магията й, принуждавайки силата й да нарасне и да се защити сама. Проработи. Естествените му инстинкти да лекува излязоха на преден план; всеки път, когато Клеър докоснеше елиума, той нагласяше силата й, използвайки различни сложни методи.

Ръцете й се стегнаха върху неговите. Адам отвори очи и видя, че тя гримасничеше.

— Клеър?

— Помагаш, Адам. Наистина. Обикновено досега щях да съм припаднала. Но… — Тя си пое разтреперано въздух. Лицето й бе бледо и челото й лъщеше от пот.

Паника се надигна в гърлото му.

— Спри, Клеър. Отпусни какъвто и захват да имаш върху елиума в момента.

— Не мога. — Тя поклати глава. — Трябва да се науча как да го контролирам.

— Да, но не и на такава висока цена. Прилошава ти.

Тя отново си пое дълбоко дъх и тялото й потрепери. Той не можеше да освободи силата й от опората, която й даваше, докато не се отдръпнеше напълно от елиума.

— Сякаш изсмуква живота ми.

— Пусни го. — Той изръмжа думите. — Уау, Клеър.

Той усети отпускането на леката хватка, която тя имаше върху елиума. Очите й се затвориха незабавно и тя се строполи назад върху леглото. Нишките от силата на Адам се върнаха рязко към него като ластик и той се озова над нея за миг, държейки я в ръцете си.

Тя лежеше, трепереща и студена. Повърхностното й дишане накара сърцето му да забие по-бързо в гърдите му.

— Клеър, можеш ли да му чуеш?

След малко тя кимна, облизвайки сухите си, пребледнели устни.

— Дай ми минутка.

Той погали косата й. Тя погъделичка носа му и той с благодарност вдиша аромата й.

— Изплаши ме, скъпа.

Тя се изсмя слабо.

— И себе си уплаших. — Преглътна с усилие. — Отне ми частици от живота ми.

— Не е — каза ожесточено Адам. Ако беше, щеше да му срита задника.

Той легна до нея, притискайки я до себе си — нейният гръб до гърдите му — и обви ръцете си около нея, опитвайки се да я стопли. Той издърпа нишка от силата си и я обви, но цялата топлина, която изливаше в нея, сякаш се изпаряваше.

Тя потрепери.

— Толкова е студено, толкова мъртво.

Думите й накараха ужас да пропълзи по гръбнака му. Той я задържа по-близо и увеличи количеството на топлината в прегръдката си. Тя потрепери още веднъж и застина неподвижна.

— Клеър? — Той се изправи до седнало положение, опитвайки се да види лицето й.

В отговор тя се завъртя по гръб, навдигна се и го целуна. Но не беше каква да е целувка. Това беше абсолютна „изчукай ме“ целувка с всички екстри.

Езикът й улови неговия, устата й бе наклонена и агресивно притисната към устните му. Тялото му отвърна мигновено. Това, което само преди броени мигове бе страх за нея, лесно се разтопи в страст.

— По дяволите, Клеър. Подлудяваш ме с такива целувки — прошепна той до устата й. — Спри. Играеш си с огъня.

— Зная. Опитвам се да запаля искра. — Тя огледа лицето му за момент. — Накарай ме отново да се почувствам жива, Адам.

Леле.

— Скъпа, колкото и да те искам, сега не е моментът. Нямаме представа кога може да се появят Атрика и…

Тя го целуна отново, прекъсвайки остатъка от изречението. Накрая допря чело до неговото.

— Именно.

Клеър захапа долната му устна и плъзна ръка между телата им, за да погали вече твърдия му пенис.

Това наистина беше повече, отколкото един мъж може да понесе. Особено, раздразнено призна Адам, когато ставаше въпрос за Клеър. Тя вече бе като някакво тъмно, магическо пристрастяване. Когато действаше така, толкова агресивно, целувайки го по този начин…

Шибаните демони можеха да почакат.