Магьосническо сърце

23

— Клеър?

Адам блъсна всяка от вратите на кабинките в тоалетната с нарастващ страх. Усещаше горчив вкус в устата си, а стомахът му бе на горещ, стегнат възел. Зареден с адреналин гняв препускаше във вените му. Тя бе в тоалетната твърде дълго и той знаеше със свръхестествена убеденост, че нещо й се е случило.

Празно. Празно. Празно.

Продавачът в магазина я бе видял да влиза, но не и да излиза, а всяка кабинка в тоалетната бе празна. Гърлото му се сви.

Клеър бе изчезнала.

— Успокой се, Адам.

Адам отвърна грубо на Томас.

— Да се успокоя? Скоро няма да се успокоя, мамка му. Не ме ли чу, Томас? Теван и Кай са хванали Клеър.

— Наясно съм.

Адам стоеше в наполовина разрушената библиотека на Сборището и същевременно офис на Томас, опитвайки се да овладее емоциите си.

Демоните бяха потрошили Сборището, унищожавайки каквото могат и запалвайки пожар в някои от крилата. Магьосниците на Сборището бяха започнали война срещу Атрика между тези стени и бяха успели да отблъснат демоните извън сградата.

Една точка за магьосниците; бяха успели да ги отблъснат без фатални последици и нямаха нужда от елиума или от странната магия на елементите на Клеър. Това бе победа в ситуация, в която Сборището винаги бе на една крачка зад демоните.

Но цената все пак бе висока.

Тео бе в болница, лекуван от доктор Оливър. Щеше да оживее, но сега имаше дори повече белези от преди. Бе получил някои лоши изгаряния в битката в хижата, заедно със счупените кости.

Томас стисна устни в права линия.

— Трябва да се успокоиш, за да може да помислим трезво. Мисли трезво и действай последователно.

Адам прокара ръка през косата си.

— Нямаше ли да е страхотно, ако можехме да действаме? — Той изсумтя. — В момента може да са навсякъде по света. Няма как да ги проследим.

Томас не отговори. Знаеше, че Адам е прав.

Страшна мъка и страх се надигнаха в Адам, карайки го почти да се побърка. Не можеше да загуби Клеър. Не сега. Не и след като разбра колко много значи тя за него. По дяволите.

И се бяха карали. Толкова бе глупав. Клеър бе жива и дишаща — топла, сладка и любяща. Как можа да позволи времето му с нея да бъде помрачено от спомена за отдавна мъртва, студена и погребана жена?

— По дяволите! — извика той.

Ако не направеше нещо скоро, можеше да има два духа, които да го преследват, вместо един.

Адам поклати глава.

— Няма да се откажа от нея. — Обърна се и извика — Няма да им я оставя!

Томас вдигна ръка сякаш Адам бе бясно куче, което искаше да възпре.

— Никой от нас не възнамерява да остави демоните да убият Клеър.

Адам се обърна и се отправи с бърза крачка през стаята.

— Трябва ни Мика. Той трябва да е способен да направи нещо, да открие най-вероятното място, където може да са я отвели, за да се опитат да извадят елиума или каквото и да е. Трябва да има нещо, което да сторим.

— Вече му го възложих.

— Мога ли да помогна? Не мога да стоя със скръстени ръце, Томас. Трябва да правя нещо… каквото и да е.

Томас кимна.

— Да, можеш да помогнеш на Мика като му кажеш всичко за демоните и Клеър. Всяка частица информация, която не си му казал, може да помогне, дори и да изглежда напълно обикновено.

Адам кимна, отмествайки поглед и потърквайки брадичката си с ръка. Наистина се чувстваше почти полудял. Неконтролиран огън прескачаше от пръст на пръст. Той го изгаси и си пое дълбоко въздух.

— Добре. Това го мога.

— Адам?

Той погледна към Томас, опитвайки се да фокусира.

— Да?

— Наистина си загрижен за Клеър, нали? Не е само заради загубата от демоните, нали?

Той отново потърка брадичката си, гледайки към пода.

— Мисля, че съм влюбен в нея.

Томас потъна в мълчание.

— Правил съм го само веднъж в живота си, Томас, и знаеш как завърши.

— Да. — Той направи пауза. — Помня онази нощ.

Адам вдигна поглед към лицето на Томас.

— Не мога да позволя да се случи отново. Не може Клеър да бъде наранена. Просто… не е възможно.

— Разбирам как се чувстваш, Адам.

Адам кимна, отправяйки се към вратата.

— Отивам да намеря Мика.

Клеър помръдна на инч и почувства, че отново й се повдига. Остави бузата си да се отпусне обратно на студения под на сградата, в която я бяха телепортирали. Този вид транспортиране я караше да се чувства отвратително зле, но поне прилошаването й държеше демоните настрана… за сега.

Стените на помещението, където я заведоха, имаха някакви важни демонски думи. Думи, които й пречеха да използва магия. Чудеше се дали елиумът още е достъпен за нея, след като бе демонска магия, а не аемонска. Щом стомахът й спря да се бунтува и главата й спря да тупти в симфония от болка, щеше да провери това. В момента едва се движеше.

Жестоки ръце я сграбчиха и я повдигнаха. Главата й увисна, а стомахът й се преобърна. Но както и преди, сега отново нямаше нищо в стомаха си, което да изкара, и нещата не се бяха променили. Това обаче не караше тялото й да го иска по-малко.

Кай я вдигна на ръце и я положи върху висока маса с мека повърхност. Тя премигна, виждайки стаята за пръв път. Бежовият, керемиден покрив бе изгнил и разрушен на места. Само една крушка висеше от средата на тавана, държейки се на прокъсани електрически кабели. Излъчваше слаба жълта светлина, която оставяше стаята наполовина неосветена.

Тя хвърли бегъл поглед наоколо, виждайки стичаща се по стената вода. Можеше да каже, че идва от спукана тръба, водната й магия трептеше слабо в отговор под натиска от защитите. Разбито болнично оборудване, покрити с плесен столове и други отпадъци лежаха около нея като захвърлени скелети от по-ранни времена. Графити покриваха стените.

Къде, в името на Домовете, се намираше?

— Ако се опиташ да се бориш с нас — проговори Кай на Аемни, — ще те ухапя. Разбра ли? Ако дори докоснеш елиума или решиш да използваш магията си, ще те ухапя.

— Защити — изграчи тя. Така или иначе не можеше да достигне до магията на елементите си.

— Защити, да. Приготвихме това място специално за теб — отговори Теван, излизайки от сенките в далечния край на стаята. Теван, със своето изваяно лице на звезда от сапунен сериал, накара плътта й да поиска да стане и да избяга без нея. Ужасяваше я дори повече от Кай. — Но все още можеш да се бориш. Не го прави. Само ще страдаш, ако опиташ. Тук си сама и под наш контрол. Нямаш приятели, които да ти помогнат, нямаш подкрепление. Не може да очакваш, че ще ни победиш.

Челюстта й се стегна. Наистина ли си мислеха, че това ще я спре да опита да се измъкне от тях? Може би не бяха разбрали колко силна е волята за живот на аемоните. Особено сега, когато имаше нещо — някого, — за когото да живее.

— И ако не ни се подчиниш за това — провлачи Кай, — помни, че знаем къде е огненият ти магьосник. Мъжът, Адам, можем лесно да го доведем тук, можем лесно да го разчленим пред теб, крайник след крайник. Не ни казвай, че не значи нищо за теб. Пътува с него много дни и без съмнение си се привързала към него. Твоят вид са досадно предразположени към това.

Да, е, трудно щеше да го отрече. Особено след като устата и гърлото й бяха пресъхнали само от името на Адам, изплъзващо се от устните на Кай. Нямаше да се поколебаят да изпълнят заплахата си. Такива убийства бяха забавление за Атрика — храна за бруталните им души.

Тя извърна погледа си от него и вдигна очи към полуразрушеното осветление.

— Ако оставите Адам на мира, няма да се боря с вас.

— Това е добре. — Кай кимна. — Не очаквай и някой да те спаси. Намираш се на място, където никой няма да те открие. Нямаш надежда.

— Ру е мъртъв — добави Теван.

Думите съдържаха такава безвъзвратност, повече от сигурно, че гърдите й се свиха болезнено. Идеята, че Ру може да е мъртъв, заби нокти от вътрешната страна на гърдите й, карайки я да осъзнае, че някъде дълбоко в себе си се бе надявала той да дойде за нея. Ако някой можеше да извади елиума без да я убие, това бе Ру.

— Не може да знаеш със сигурност — озъби се тя на Теван, който стоеше като статуя от ада в краката й. — Напуснахте Юдай заедно с мен, а когато си тръгнахме Ру все още бе жив.

Теван поклати глава и се изсмя меко.

— Спри да фантазираш, Клеър. Когато Атрика нападнаха Иристрай, призовахме толкова магия и толкова демони, че никой не е оцелял.

— Това е само егото ти, Теван. — Изплю думите към него тя. — Нямаш представа какво е станало в Иристрай, след като премина през портала. Както и да е, ако си мислиш, че Атрика са успели да убият Ру и да превземат Иристрай, нямаше да си тук и да се мъчиш да вземеш елиума от мен. Всъщност ако бяхте толкова сигурни, че ще победите останалите демонски видове, изобщо нямаше да се втурнете през портала след мен.

Демоните нищо не казаха. Водата капеше на пода в ъгъла.

Време беше за по-нататъшно подкопаване на увереността им… ако увереността на Атрика можеше да бъде подкопана.

— Как изобщо възнамерявате да се върнете обратно на Юдай? — Тя се изсмя. — Идиоти! Последвахте ме тук и сега ме хванахте, естествено. Може би дори ще успеете да вземете елиума от мен. И после какво? Тогава какво? Няма как да се върнете у дома. Затворени сте тук също колкото и аз.

Тя блъфираше малко. Имаха начин да се върнат. Можеха да използват същия метод като Еразъм Бойл. Изискваше се кървава магия и жертването на много аемони, но те не биха имали проблем с това.

Както и да е, отварянето на портал с този метод беше трудно. Демоните трябваше да чакат определено астрономическо въздействие, трябваше да имат точните магьосници с идеалния баланс на магиите и накрая трябваше да изпълнят кървави ритуали в определени моменти и на определени места.

Заклинанието бе сложно и ограничено, но можеше да се направи.

— Не се тревожи за нас, сладка Клеър — измърка Теван. — Ще намерим път обратно, дори и да отнеме десетилетия. А когато се върнем, ще бъде с елиума в моето седалище на магия.

Кай застина неподвижен при думите „моето седалище на магия“ и Клеър остави тази интересна реакция за по-късно. Теван планираше да управлява елиума, а на Кай това не му харесваше.

— Напълно очакваме, че нашите хора ще са завладели Итрай и останалите демонски видове досега — намеси се Кай, ръката му се стегна болезнено около нейната, карайки я да трепне. — Но има други ползи от елиума. — Погледът му трепна към Теван.

Тя се намръщи. Други ползи от елиума, освен като абсолютното оръжие срещу управляващите Итрай? Какво имаха предвид?

Дали Кай и Теван възнамеряваха да завладеят самите Атрика и да поемат управлението в собствените си ръце? Ако това бе планът им, между тях трябваше да има търкания. Никога до сега двама демони не бяха споделяли сила. Ако случаят бе такъв, може би тя щеше да успее да използва тези търкания в своя полза. Със сигурност вече обмисляха да се предадат един друг.

Или планираха да използват елиума тук на Земята?

Клеър потрепери.

— Какви други планове имате за елиума? — попита тя.

— Времето за разговори свърши — отвърна Теван, премествайки се до главата й. — Ще вземе елиума от теб сега.

Горчивина обгърна гърлото й.

— Поне ми кажете къде сте ме отвели.

— Тази информация не е от значение за теб. Скоро ще бъдеш мъртва.

Домове, о, моля. Не искаше да умре.

Клеър се помъчи да се изправи до седнало положение. Позволиха й да се раздвижи, вероятно защото нямаше къде да иде. Тя преглътна с усилие при внезапната вълна на гадене.

— Не искате да ми дадете информация, но аз имам такава за вас, която може да е полезна.

Теван наклони голямата си руса глава настрани.

— Как така?

— Установихме, че не може да сте сигурни, че хората ви са унищожили Итрай. Без значение какво казвате, знам, че не сте сигурни.

Кай и Теван размениха погледи, което й подсказа, че беше права.

Окуражена, тя продължи.

— Оставете ме жива и ще ви кажа всичко, което знам, за Итрай и Иристрай. Ако Атрика не са победили Итрай, информацията може да ви е необходима. В края на краищата съм живяла в Иристрай през целия си живот като прислужница на самия Ру. Спях в неговото жилище. Хранех се с него, учех с него. Никой не го познава по-добре от мен.

Теван стисна устни.

— Информация от домашния любимец на Ру. Интересна идея.

— Знам всичко за вътрешното функциониране на Иристрай. — Вярно беше, но нямаше намерение да им дава вярна информация, разбира се. Нямаше място в цялата вселена, в никоя вселена, където на Атрика да им е позволено да управляват.

Теван натисна гърдите й с голямата си ръка, принуждавайки я да легне долу.

— Оставена си на нашата милост, Клеър, и не си в позиция да преговаряш. Ще измъкнем тази информация от теб с мъчения, ако преживееш изваждането на елиума. Елиумът е много по-ценен от познанията ти за Иристрай. Разбра ли?

Да, тя разбра.

— Сега лягай и стой неподвижно и, в името на всички Домове, дръж си устата затворена.

Да не очакваха да стои пасивна?

Тя се протегна за елиума, едва докосвайки го, и откри твърди пръсти, заровени в косата си, главата й бе издърпана настрани, а гърлото й изложена на показ.

Зъби се впиха дълбоко.

Болка пламна по нервните й окончания и отрова се втурна във вените й. Гореща. Металическа. Вкусът й се настани зад зъбите й, карайки я да онемее.