Магьосническо сърце

24

Клеър изпищя. Спомени проблеснаха.

Стояща в центъра на празната, добре защитена стая за тренировки с Ру пред себе си. Златистите му очи пронизваха нейните. Неговата опитна и гореща магия трептяща през нея, докато той потапяше силата си в седалището на магията й — извиване тук, сръчкване там…

Първият път, когато го бе направил, усещането бе почти като изнасилване — волята му се налагаше над нейната, бе глух за протестите й. Тя се бе противопоставила на вмъкването на силата му в тялото й, бе се измъкнала от него и бе побягнала. Той така или иначе я вкара насила в нея, успокоявайки я с нежни думи. Това бе единственият път, когато й бе говорил толкова мило, когато бе искал да се отпусне и да му позволи да я моделира.

По времето, когато се бе научила да приема сесиите с Ру, а магията й бе нараснала до сила, тя всъщност бе започнала да очаква тези моменти. Макар че Ру никога не бе давал пълни отговори на въпросите й, никога не обясни точно какво прави.

Той със сигурност не се бе отварял емоционално за нея, като бащината фигура, за която тя предполагаше, че трябва да копнее. Итрай не бяха добри в това, макар да знаеше, че в интимността на романтичните връзки с партньорите им имаше споделяне на емоции, грижа, дори любов.

Но нейната връзка с Ру — собственик и домашен любимец, господар и роб — никога не включваше пълна откритост на чувствата. Въпреки че винаги бе знаела — е, поне си мислеше, че знае, — че на някакво ниво Ру се интересува от благополучието й. Бе вярвала в това до деня, в който й натресе елиума и я изпрати объркана в чужд свят.

Къде бе Ру сега? Ако все още бе жив, би ли се загрижил, че ще бъде измъчвана и вероятно убита от тези двама Атрика? И защо изобщо й пукаше какво бе чувствал към нея Ру? Защо дори си мислеше за него в този момент?

Вероятно защото бе един от малкото хора, с които бе навлизала в някакви взаимоотношения през живота си, без значение от тяхната нефункционалност.

Вероятно защото бе твърде болезнено да мисли за Адам. Особено за това да го загуби.

Адам.

Болка се заби в нея и гръбнакът й се изви на дъга. Веднага след проблясъка на агония, блажено вцепенение започна от пръстите на краката й и си проправи път нагоре по тялото й. През вече обърканият й от отровата ум отново проблеснаха части от живота й — смъртта на майка й, срещата с Тай.

После лицето на Адам изпълни ума й. Вместо да избяга от страха да го изгуби, тя прегърна представата и я задържа.

Адам й се усмихва, Адам я гледа, раздразнен, че тя се поставя на опасност. Извивката на устните му, светлината в очите му, топлият пламък на загриженост, с който я бе дарил на бензиностанцията, точно преди да я отвлекат.

Клеър бе благодарна, че това бе последният спомен за него, който пазеше. Той я стопли, дори когато тялото й изстиваше от демонската отрова, която си проправяше път през кръвоносната й система.

Зрението й се замъгли. Тя премигна и цветовете на света избледняха до черно и бяло. Вцепенението и студа в крайниците и тялото й за съжаление не предпазваха от усещането от хватката на демонските ръце върху ръцете и краката й, нито на топлината от дъха на Кай, когато той се наведе, за да прегледа очите й.

Всички звуци бяха заглъхнали, сякаш се намираше под вода. Теван и Кай си говореха един на друг с режещ, остър тон. По израженията на лицата им и грубия начин, по който си говореха можеше да каже, че не се сработваха добре заедно. Клеър осъзна важността на информацията, която премина през плътния слой на мислите й и я задели настрана.

Ако можеше да понесе предстоящото, ако преживееше деня, може би щеше да успее някак да я използва срещу тях.

Демонската магия се плъзна в нея, както тази на Ру преди толкова много години. Клеър с усилие затвори очи, неспособна да управлява която и да е друга част от тялото си. Всяка частица от волята й крещеше да се бори. Но, разбира се, това бе невъзможно. Вместо това тя си наложи да се поддаде и да я допусне, също както се бе научила да допуска магията на Ру в себе си.

През годините Клеър се бе научила, че когато не може да избегне нещо неприятно, по-добре бе да се подчиниш малко и да го позволиш. Ако не можеше да се подчини, може би щеше да се пречупи.

А тя нямаше да остави тези чудовища да я пречупят.

Силата на Теван докосна седалището на магията й, перна го леко и го опита като змийски език. Тя потрепери дълбоко. Без съмнение бе открил нещо по свой вкус, също както би намерил плътта й вкусна за вкусовите си рецептори. Той се поколеба за момент, достатъчно дълго за да я накара да се зачуди колко добър е самоконтролът му, след което премина към елиума.

Елиумът пламна под допира на демонска магия, туптейки дълбоко в нея. Ядрото му, се гушеше в седалището на магията й, като перла скрита в мида. Отговори му сходно и Клеър можеше да каже, че елиумът иска да отиде при Теван. Протегна се като дете, искащо майка си, предпочитайки да живее в сърцето на истински демон, вместо на бледо подобие.

Клеър също искаше той да си отиде.

Теван внимателно погали елиума, както птицата защитава крехкото яйце. Беше възможно най-близкото до загриженост, за което някога бе знаела, че са способни Атрика. Предполагаше, че има логика в това, че Атрика биха показали нежност към оръжие.

По ръбовете на елиума, тя усети как магията й бе преплетена с него. Части от седалището на магията й бяха сплетени с външните нишки на елиума.

Теван се насочи направо към тези нишки и започна да ги отделя. Нагорещени до бяло игли от болка се забиха в центъра й. Ако не беше парализирана, щеше да пищи, докато дробовете й не се пръснеха. Това бе като заклинанието на Мика, усилено четворно, изпълнено без финес или загриженост.

Безсъзнанието се приближи да я погълне, но бе на косъм разстояние. Клеър знаеше, че отровата ще държи блажената безчувственост далеч от нея. Това бе добре известен страничен ефект.

Теван отново опита да отдели елиума от седалището на магията й и отново агонията я проряза. За всяка нишка сила, която Теван успееше да разплете, друга се увиваше по-здраво.

Изведнъж й хрумна, че умът й е потопен в болка. Може би така бе единственият начин да премине през това. Див кикот се надигна в нея, неспособен да бъде възпроизведен.

Адам за малко да удари стената. Отдавна го нямаше безгрижният човек, когото Сборището познаваше. От години бе онзи, който се шегуваше с всички, дори и при най-лошите обстоятелства.

В момента не можеше да намери нищо весело в себе си, нито даже частица. Всеки момент, в който не търсеха Клеър, бе още един момент, който демоните имат на разположение да я убият.

Ако наистина все още бе жива.

— Трябва да се успокоиш, Адам.

— Наистина ми се ще хората да спрат да го повтарят, мамка му. — Адам се обърна на пета и се отдалечи от Джак Макалистър. — Лесно ти е да го кажеш; никой, за когото те е грижа, не е затворен с няколко демона, които са готови да го разкъсат крайник по крайник.

— Прав си. На твое място, ако Мира беше в ръцете на демоните, и аз щях да се побъркам.

— И, мамка му, не ми казвай, че Мика и останалите правят всичко по силите си. Ако още един шибан магьосник ми го каже, ще му откъсна шибаната глава.

— Да — каза Джак, повдигайки вежди. Той стана и отиде до кухнята, взе две ниски и широки чаши от шкафа и наля уиски и в двете. Обърна се. — Искаш ли шибано питие?

Адам се насочи към него.

— Мамка му, да. — Взе чашата от Джак, изпи я на екс и после си сипа още една.

— Значи накрая се случи. Адам Тайрел най-накрая се влюби.

Той завъртя очи към Джак и пресуши още една чаша.

— Мътните го взели, ражда ти се бебе и жениш се, ставаш мекушав и започваш да приказваш за любов.

— Нямаше да си такъв, ако беше нещо друго. Както и да е, какво й има на любовта?

Много неща.

Адам се обърна и се отдалечи от него, връщайки се в хола на апартамента в Сборището.

— Преди бях женен, Джак. Не съм незапознат с любовта.

Джак потъна в абсолютно мълчание.

Адам му хвърли поглед.

— Да, знам. Шокиращо, нали?

— Да, така е.

— Томас знае. Изабел знае, но не и в детайли. Още неколцина знаят. Не много.

— Разведен ли си?

Той рухна върху креслото с тежка въздишка. Защо изобщо бе подхванал темата?

— Не, човече, тя умря.

— Мамка му.

— Да, мамка му.

Джак остави чашата си и се премести в хола, за да седне в другото кресло.

— Съжалявам.

Адам наклони главата си назад върху стола и затвори очи.

— Защо хората винаги го казват, когато чуят, че някой е умрял?

— Защото не знаят какво друго да кажат. — Той направи пауза. — Как умря тя?

— Бях ченге. Обзалагам се, че и това не знаеше. Баща ми също беше ченге. Следвах стъпките му, точно както искаше той. Баща ми, двамата ми чичовци, всички бяха ченгета в Чикаго. Беше в кръвта ми.

— Не, не знаех.

Адам наклони главата си напред и погледна Джак.

— И бях добро ченге. Никога не вземах подкупи, никога не конфискувах нищо от местопрестъпленията. Не бях корумпиран. Както и да е, една вечер след смяната си се прибрах у дома и един крадец нахлу в къщата ни и я уби. — Изсмя се остро. — Все още носех кобура си.

Джак просто се взираше в него. Адам бе благодарен, че отново не каза, че съжалява.

— Изпекох тоя тип на място, точно където стоеше. Може да познаеш какво се наложи да направя после. Томас дойде, почисти бъркотията ми и започнах да работя за него.

Джак само премигна.

— Винаги съм се чудел как си дошъл в Сборището.

— Обичах съпругата си, Джак.

— Знам. Мога да го чуя в гласа ти и да го видя на лицето ти.

Адам стана и наля по още едно питие на себе си и на Джак. Имаше нужда. Обзалагаше се, че където и да се намираше Клеър, тя също имаше нужда от едно. Ръката му стисна бутилката, докато наливаше.

Ако сега можеше да се изправи пред Теван и Кай, би могъл да направи толкова горещ огън, че да съперничи на слънцето, достатъчно горещ, та да проникне през щитовете им. Когато накрая ги срещнеше отново, щяха да го опитат.

Приключи с наливането на кехлибарената течност в чашите, после сви ръце върху плота и наведе глава, когато вълна от емоции погълна ума и тялото му. Огнена струя скочи надолу по ръцете му от седалището на магията му и проблесна безобидно върху плота.

— Трябва да си върнем Клеър.

За щастие Джак нищо не каза.

Джак се бе появил, без съмнение изпратен от Томас, да му попречи да направи нещо прибързано, докато Мика разучаваше вероятните места, където демоните можеше да са отвели Клеър. Нещо за места по света, където демонската магия би била най-ефективна. Трябваше да се имат предвид приливите и отливите на енергията, енергийните точки на земята и основното им географско положение на земята.

Истината бе, че демоните можеше да са я телепортирали абсолютно навсякъде по света. Единственият им шанс да я намерят бе да го предскажат. След като Адам не вярваше в предсказанията, вероятно бяха останали без грам късмет.

След малко Адам взе чашите и се върна в хола.

— Знаеш, че не е твоя вината за отвличането на Клеър — каза Джак, когато му подаде чашата.

Майната му на всичко.

— Джак, недей.

Той отиде да седне на ръба на стола си.

— Наистина го мисля, Адам — заяви той. — Ти и Клеър отблъсквахте Теван и Кай по невероятна случайност. Имаме си работа с магии и същества, за които знаем малко. Нямаше начин да знаем, че могат да я проследят толкова бързо и да я заловят през пет минутната почивка, която сте направили на бензиностанцията.

Истината бе, че се чувстваше виновен за отвличането на Клеър.

— Дотогава сякаш само си бяха играли с нас.

— Да, е, Клеър използва елиума срещу тях и после направи нещо, което никой друг магьосник на елементите не е успявал да стори и използва заедно всичките четири елемента срещу тях. — Той отпи дълга глътка. — По-добре да повярваш, че до тогава само са се ебавали с нас.

— Клеър е невероятна.

— И може вече да е избягала. Не бързай все още да я отписваш.

— Споделяме сънища. — Гласът му прозвуча неясно дори в собствените му уши. Алкохолът го изпращаше на място, където можеше да се отнесе малко.

— Какво?

— След като я срещнах за пръв път, между нас имаше химия…

— При теб има химия с всяка жена.

— Не. С Клеър беше различно. Беше нещо споделено, нещо ярко. — Адам щракна с пръсти във въздуха и се появи огън. — И споделяхме сънища.

— Какво имаш предвид под „споделяне“?

— Сънувахме един и същи сън. Няколко пъти. Един и същ сън в една и съща нощ, вероятно по едно и също време.

Джак бе мълчалив за дълго.

— Хм. — Каза накрая той. — Това наистина е странно.

— Клеър мислеше, че може би е магическо сливане.

— Все едно магията й влияе върху твоята, докато спи, привлича астралната ти същност в ума й или нещо подобно? Мира може да накара съзнанието й да броди без тялото й. Това е нещо, което въздушните магьосници могат да правят. В някакво отношение Клеър е въздушна магьосница.

— Клеър е всякаква магьосница. — Адам помисли върху това за момент. — Предполагам, че това се е случило. Не знам.

Джак седна напред толкова бързо, че разплиска питието си през ръба на чашата и върху килима.

— Това е, шибано копеле.

— Какво е?

— Можеш да откриеш Клеър по този начин. Може да използваш връзката, която споделяте в сънищата си, за да откриеш къде се намира.

Адам седна напред.

— Да не си пиян?

Джак се изправи.

— Мира наистина разбира от това, Адам. Може да ти каже повече от мен, но мога да ти кажа, че е някакъв вид гледане от разстояние. Ако можеш да се свържеш с Клеър, може да видиш през очите й и може би ще можем да разберем къде я държат.

Надежда проблесна в него, а после се срина в нозете му.

— Клеър е тази с въздушната магия, Джак, а не аз. Нито дума ли не чу от това, което каза Мика? Няма начин демоните да държат Клеър някъде без защити. Където и да е, тя не може да достигне до въздушната си магия или до която и да е магия на елементите.

Но Джак вече крачеше към вратата.

— Не знаем със сигурност. В момента всичко си заслужава да се опита. Единственият друг вариант е да се напием; това време ще е по-добре прекарано. Ще пратя Мира веднага тук. — Той се обърна и го посочи с пръст. — Мамка му, направи малко кафе, Адам. Ще й трябваш трезвен.