Магьосническо сърце

21

— Така или иначе не проработи — измърмори Мика.

Той потърка гърлото си и Адам отмести поглед, почти съжалявайки, че прелетя през стаята и прикова Мика към стената. В онзи момент не беше способен да се възпре. Клеър очевидно изпитваше болка, а той би сторил всичко, за да й помогне.

Томас погледна ядосано към Адам.

— Значи Адам не е прекъснал заклинанието.

Мика поклати глава.

— Трябва да го пипна тук-там. Има някакви аномалии в Клеър, които не бях отчел, неща, свързани със структурата на магията и нивото на силата й. Предполагах, че сърцевината й е земя, а останалите елементи са прикрепени към нея, но не е така. Сърцевината на Клеър са всичките комбинирани четири елемента. Не прилича на нищо, което съм виждал досега. Ру я е променил чак до самото й ДНК.

Адам погледна Клеър, която лежеше бледа и в безсъзнание на леглото, където я бяха преместили да се възстанови.

— Супер.

— Поне не вдигнахме Сборището във въздуха — промърмори Мика. — Да гледаме от добрата страна. Ще опитам отново с променено заклинание.

— По никой начин — отвърна Адам. — Няма да гледам как Клеър преминава през това отново.

— Това тя трябва да го реши, нали? — попита Томас.

Адам само стисна челюстта си и се взря в Клеър. Косата й лежеше оплетена върху възглавницата, а лицето й беше бледо и изпито. Искаше само всички да напуснат стаята, за да може той да пропълзи в леглото при нея, да я притисне до себе си и да се вкопчи във факта, че е жива.

По време на последната част от заклинанието, точно преди да се втурне през стаята, за да накара Мика да спре, Адам не бе убеден, че тя ще го преживее. Бе се поболял от това да гледа как едва не умря. Вече се случваше за втори път.

Не, нямаше да я остави да се изложи на опасност отново. Просто нямаше. Не му пукаше каква щеше да е цената.

Адам отпусна челюстта си, колкото да проговори.

— Може ли и двамата да излезете вече?

— Разбира се — отвърна Томас. — Доктор Оливър каза, че тя трябва да се събуди скоро. Вероятно ще иска да види първо теб така или иначе.

Адам изпрати двамата мъже навън и затвори вратата след тях. Все още чувстваше студенина и враждебност към това, че наблюдава как Клеър бе подложена на заклинанието. А тъпото нещо се бе провалило! Елиумът все още живееше в нея.

Стаята изглеждаше като всяка друга стая за гости в Сборището. Първото помещение бе малък хол, допълван от развлекателен кът с телевизор и всякаква друга техника и хладилник с големина като по хотелите. Къс коридор водеше от тази стая към баня и една или повече спални. Някои хора, като него самия, живееха за постоянно в Сборището. Имаха цели апартаменти, допълнени с кухни. Стаята за гости на Клеър не беше далеч от неговия апартамент.

Той се плъзна обратно по потъналия в полумрак коридор, сваляйки дрехите си в движение. Щом стигна стаята й, той се мушна в леглото при нея и я придърпа към себе си, вдишвайки онзи странен аромат на чуждоземни цветя, който косата й винаги носеше. Изглежда никакъв шампоан не можеше да го накара да отслабне. Предполагаше, че е нещо открито на Юдай, и все пак бе като естествена част от нея.

Тялото й бе топло и меко, дишането — дълбоко. Ако затвореше очи, почти можеше да си представи, че тя не е в безсъзнание заради провалилото се заклинание, а само спи. Ако се концентрираше още съвсем малко, можеше да си представи, че няма демони, няма елиум… няма Ру. Можеше да забрави за всички неща, които бяха между тях, всички неща, които ги разделяха.

Но не можеше да забрави Елиза.

Очите на Адам се отвориха рязко, когато лицето й проблесна зад затворените му клепачи. В нощта, когато Елиза бе убита, той се бе почувствал малко както сега — суровата, враждебна емоция остави горчив вкус в устата му, гняв към самия него, заради неспособността му да я опази жива. Скръб.

Ако анализираше всички нишки от чувства, формиращи стегнатата топка в стомаха му, той бе сигурен, че някъде там ще открие любов — нежелана, неканена, неподдаваща се на контрол — любов към Клеър.

Не можеше да е сигурен за първия път, когато бе започнала да му въздейства. Беше като болест. Бе изложен на заразата несъзнателно и няколко дни по-късно треската го бе покосила.

Макар да знаеше, че е ирационално, все още го чувстваше като най-лошия вид изневяра. Признавайки че има такива чувства към Клеър това значеше, че бе изменил на седемгодишното бдение, което бе започнал в памет на Елиза.

Боговете да са му на помощ, нямаше какво да стори. Бе се понесъл по течението, твърде изморен, за да продължи да се бори.

Той не спа, нито дори когато светлините отвън се промъкнаха през мрака и обгърнаха стаята в своята мастилена, кадифена защита. Той я държа близо до себе си през цялата нощ, готов да отблъсне всяка опасност, която се доближи, но никакви демони не се появиха, освен онези, които носеше в себе си.

Малко преди изгрев-слънце, Клеър се размърда до него, надигна се и отвори очи. Тя простена от болка и примигна.

— Как се чувстваш? — попита мигновено Адам, макар от стона й да знаеше, че не може да е добре.

Тя издаде тих звук.

— Гърдите ме болят. Чувството е сякаш някой ме е ударил там. — Гласът й звучеше дрезгав и груб. — Как са магьосниците?

— Последно като ги чух бяха добре. Казах на Томас да дойде да ме извика, ако ги нападнат. Засега — нищо. Може би номерът ти с елиума е бил по-ефикасен отколкото мислехме.

— Може би. — Тя направи пауза. — Заклинанието не проработи. Все още мога да усетя елиума вътре в мен.

Той я целуна по слепоочието.

— Да, знаем. Сега само се опитай да се отпуснеш, става ли? Заклинанието, което Мика използва, наистина те удари здраво.

— Мика ще опита ли отново?

Той стисна устни.

— Не и ако имам право на глас.

Тя помълча известно време, след което се обърна с лице към него. Сенки играеха по копринената кожа на бузите й и обхващаха извивката на устната й.

— Това е единственият ми шанс, Адам.

— Можеше да те убие.

Тя поклати глава.

— Не го направи. Ти беше там за да го спреш, преди да е стигнал твърде далеч.

— Ами ако следващият път не мога да го спра преди да пострадаш?

— Адам, ако заклинанието, което Мика приготви, не извади елиума от мен, демоните ще направят много повече от това просто да ме наранят. Знаеш го. Трябва да мислим рационално.

Той я придърпа близо до себе си.

— Да, е, нека действаме постепенно, става ли? Мика дори не е приготвил ново заклинание все още.

— Онова, което направи в хижата, не беше редно, да ме принудиш да дойда тук и да ги оставя като примамка. — Гласът й бе станал твърд и рязък.

Той положи целувка на главата й.

— Направих възможно най-доброто, за да осигуря твоята безопасност.

Тя легна в обятията му, без да отговори. Гърдите й почиваха до ръката му и повдигането и спадането от дишането й го успокояваше. Присъствието й бе топло, уютно, също и малко възбуждащо в интерес на истината, макар да разбираше, че му е бясна.

Ръцете му се плъзнаха по извивките й, успокоявайки я, опитвайки се да изкупи вината си без да използва думи. Дишането й секна и тя въздъхна, дъхът й бе топъл срещу гърдите му. Сгуши се по-близо до него и тялото й се отпусна леко.

Той остави ръцете си да я изследват още малко, докато накрая и двамата не започнаха да дишат тежко, а телата им станаха по-топли, преплитайки се още малко.

Никой от тях не проговори. Адам предпочиташе да го прави с ръце и устни, да направи Клеър своя по най-добрия начин, който познаваше. Малко по малко той съблече дрехите й — разгорещи я и я раздразни с милувките на ръцете си и захапванията и целувките, с които обсипваше тялото й.

Възбуди я бавно, нежно, съзнавайки, че се възстановява от тежка травма. Ръцете му се плъзнаха по гърдите й, подразни зърната й и изследва всяка тяхна извивка. Тя разтвори бедрата си за него, когато й прошепна да го направи, и ръката му се плъзна между тях.

Той проследи всеки инч на интимните й части, топли и хлъзгави от нарастващата й възбуда. Плъзгайки се вътре, мускулите й се свиха около движещите му се пръсти, стискайки ги заради удоволствието, което й доставяше, докато малки стонове и въздишки се отрониха от устните й, а тъмните й мигли се спуснаха върху бледите й бузи.

Клиторът й бе излязъл от гнезденцето си, набъбнал и умоляващ за внимание. В сексуалната си невъздържаност, Клеър се отпусна назад върху възглавниците, косата й бе плетеница около красивото й лице. Ръцете й изследваха гърдите му и галеха пениса му, но той искаше удовлетворение за нея веднага. Искаше да маркира тялото й, ако не можеше сърцето й. Адам искаше да й напомни, че има власт над нея — силата на удоволствието.

Затова сниши уста до гърдата й, за да оближе и засмуче едното твърдо, красиво зърно, докато милваше копнеещият й клитор отново и отново. Той се опияни от малките звуци, които тя издаваше, всеки един от стоновете й. Обичаше това, особено когато тя раздвижваше ханша си сякаш търсеше нещо, което да я изпълни, и шепнеше името му.

Най-накрая оргазмът се разцъфна в тялото й с експлозия и дълга въздишка. Той я преведе през кулминацията, милвайки я непрестанно, за да удължи възможно най-много тръпките на удоволствие.

Когато премина, тя се отпусна върху матрака и издаде звук на задоволство, като котка пред купичка със сметана. После се претърколи към него, преплитайки пръсти около врата му и го целуна.

— Люби ме, Адам — промърмори тя.

Той нежно захапа долната й устна и се усмихна.

— После. Сега имаш нужда от възстановяване. Просто не можах да устоя да те докосвам малко.

Клеър затвори очи за кратко и той видя изтощението й.

— Харесва ми да правя любов с теб. Кара света да изчезне за известно време. Като бягство е.

— Сънят също е бягство, а в момента се нуждаеш повече от сън.

— Ще останеш ли с мен?

— Разбира се.

Клеър не продума известно време, напасвайки тялото си близо до неговото.

— Не мога да спра да мисля за магьосниците, Адам. Не знам дали ще мога да заспя.

— Дам. И аз си мисля за тях, но в този момент ти си главната ми грижа, Клеър.

— Никога няма да мога да си простя, ако навредя на Тео и останалите в хижата.

Дланите му се плъзнаха нагоре по ръцете й, стопляйки я.

— Ти никога нищо не си прощаваш. Носиш тежестта на два свята върху плещите си. Отпусни се малко.

— Не си ти човекът, който да дава съвети в тази насока, Адам. Не и с бремето от смъртта на жена ти върху сърцето ти.

Адам се скова.

— Нека да не говорим за Елиза. — Гласът му съдържаше отявлена предупредителна нотка. Определено го мислеше.

Клеър очевидно не го бе чула. Тя се надигна и се облегна върху възглавниците, кръстосвайки ръце пред гърдите си.

— Да не говорим за Елиза? Адам, мисля, че твърде дълго не си говорил за нея. Не можеш да продължиш към бъдещето, със затворени очи, невиждащи нищо в настоящето, заради случка в миналото.

Той скочи от леглото и прокара ръка през косата си.

— Знаех си, че изобщо не трябваше да ти казвам за нея.

— И после какво? Щеше да продължаваш, без да кажеш на никого? Да продължаваш да носиш глупавата маска, за да скриеш вината, която изпитваш заради смъртта й? Адам, не е било по твоя вина.

— Клеър…

— Ако не го загърбиш, никога няма да имаш друга връзка като онази, която си имал с нея. — Тя направи пауза, долната й устна потрепери. — Никога няма да познаеш любовта отново, Адам.

Адам спря и се взря, думите бяха на върха на езика му — но аз познах любовта отново. Но нямаше да го каже. Не сега. Не и когато тя упорито дълбаеше в проблеми, които той не желаеше да засяга.

Защото докато откриваше любовта отново — напълно против волята му — знаеше, че все още се обръща към миналото. И, богове, беше ужасен, че може да изгуби и тази любов — че няма да може да подкрепи Клеър, когато най-много се нуждае от него, че няма да може да я защити, макар да се чувстваше роден за тази работа.

Клеър седеше стиснала одеялата в свитите си ръце, лунната светлина се изливаше вътре и обезцветяваше вече бледата й кожа. Тъмните й къдрици висяха около раменете й като коприна, а изражението й бе напрегнато, притеснено.

Адам се завъртя и се втренчи във вратата, искайки да напусне стаята с всяка фибра на тялото си. Не можеше. Не можеше да я остави сама тази нощ… или която и да е друга. Нямаше бягство от думите й или от истината в тях.

— Адам?

Той се обърна, осъзнавайки, че се бе взирал във вратата за известно време. Бе й казал, че ще остане и трябваше да го стори. Демоните можеше да се появят по всяко време.

Но за пръв път откак я бе срещнал, всичко, което искаше, бе да се махне от нея. Тя бе казала неща, които той не искаше да чува… и никога нямаше да поиска да чуе.

Клеър се събуди с лице към гърба на Адам. Бе спал така през цялата нощ. Знаеше, понеже не можа да спи много, дремвайки на пресекулки докато се развидели.

Смешно беше как мъжете — аемони или Итрай — могат просто да се претърколят и да заспят след разгорещен спор. Емоциите и невъздържаността можеха да ескалират и за тях нямаше никакво значение, те си изпадаха направо в непрекъснато хъркане.

Тя цяла нощ се бе ядосвала.

Ама че инат! Също и сантиментален. Раздразнителен. Такъв беше. Опитваше се да мине пред света с онова безгрижно, майтапчийско изражение. Никой не разбираше емоционалното сърце вътре в мъжа.

Емоционален, да, но все пак можеше без проблем да заспи след скарване.

Тя се пльосна по гръб и въздъхна раздразнено. Той все още се държеше здраво за Елиза — за скръбта си и за цялата въображаема вина и отговорност. Призракът на Елиза нямаше да му позволи да продължи напред към други сериозни романтични връзки. Клеър не бе сигурна кога бе решила, че иска от Адам нещо повече от секс, но на някакъв етап чувствата й се бяха променили, бяха се задълбочили. Но може би Адам вярваше, че може да й предложи само секс.

Може би беше прав.

Клеър въздъхна, когато тежестта се намести в гърдите й. Измествайки мислите си от неприятните неща, каквито напоследък бяха всички, тя хвърли поглед през прозореца. По бледата, студена светлина, изпълваща спалнята, можеше да каже, че зората наближаваше.

Е, тя не можеше да спи нито миг повече. Време беше да става и да се облича. Адам се размърда до нея, събуждайки се. Тя се изстреля от леглото, събра дрехите си и влезе в банята от коридора. Остави банята до спалнята на Адам.

Клеър не искаше да се изправя пред него все още.

Тя се изкъпа и се облече. След това зърна чекмедже, пълно с неразопакована козметика. Взе някакви сенки за очи в кафявата гама и ги задържа до лицето си. После метна кутийката обратно в чекмеджето. Нямаше представа как да нанесе грима. Както и да е, нямаше нужда да изглежда още по-хубава за Адам и определено нямаше нужда да изглежда още по-примамлива за Атрика. Клеър разгледа отражението си. Адам очевидно я намираше за привлекателна такава, каквато бе. Невероятно, но факт.

Когато излезе от банята, тя откри Адам да стои наблизо. Той седеше в дневната на апартамента за гости, вече изкъпан и облечен.

Той се изправи, когато тя влезе в стаята.

— Готова?

Уау, той й каза цяла дума. Имаше напредък.

Тя кимна — не бе съвсем сигурна дали бе готова да му каже цяла дума — и излязоха.

Когато стигнаха приземния етаж, зловещото усещане, че Атрика са близо, я завладя. Тя се препъна и се подпря на стената, елиумът в нея се оживи от близостта с по-подходящ гостоприемник.

Адам я улови за ръката и й помогна да запази равновесие.

— Клеър, какво не е наред?

Тя надигна наведената си глава и се взря в него през разбърканите кичури от косата си.

— Атрика.

Томас се приближи към тях по коридора.

— Трябва да се махнете от тук. Адам, вземи Клеър и изчезвайте. Демоните са нападнали Тео и магьосниците в хижата и без съмнение са на път за насам.

Вече бяха пристигнали. Бяха някъде в Сборището.

Клеър застина неподвижно за момент — напълно паникьосана. Трябваше да се махнат от тук, да се доберат до колата. Трябваше да станат движеща се мишена, така че демоните да не могат да се телепортират при тях.

Адам я сграбчи за ръката и я повлече напред, към входа на Сборището.

— Как са магьосниците? — извика Клеър към Томас, ускорявайки крачка до темпото на Адам.

— Ранени. Един мъртъв — извика след тях Томас. — Сега вървете! Бягайте възможно най-далеч, не си избирайте цел, за да не могат да ви проследят. Просто продължавайте да карате. Не спирайте.

Домове, надяваше се Адам да се беше сетил да напълни резервоара на Челънджъра.

Теван изскочи точно пред тях.