Магьосническо сърце

27

Тялото на Адам се сви от мъка. Бликаше от него като нещо токсично. Неверието го накара да поклати глава, изражението му се изкриви от болка. Бе ли закъснял твърде много?

Положи устни върху нейните, но плътта й бе топла, жива. Дъхът й срещна устата му като най-сладкото, най-скъпо вино, само че от въздух. Не беше мъртва. Той започна да си го повтаря монотонно на ум. Не е мъртва. Не е мъртва. Не е мъртва.

Бе стигнал на време.

В паниката си бе забравил за отровата и парализата. Похитените магьосници във вана също изглеждаха така. Теван и Кай просто я бяха ухапали, за да я държат под контрол и неподвижна. Отровата щеше да спре да действа и тя щеше да се оправи.

Томас се появи от едната му страна и извика:

— Изведи я от тук.

Нямаше нужда да повтаря.

Адам затегна ръцете си около Клеър и я задържа близо до тялото си, докато тичаше през отломките, които падаха от тавана, разкъртен от демонската магия и подпален от гнева му. Ботушите му затрополиха по стълбите към първия етаж и я пренесе през централното лоби и през входната врата.

Не спря, докато не се оказаха далеч сред дърветата, далеч от зданието. Ако можеше, би тичал с мили — само и само да отведе далеч Клеър.

Той рухна върху тревистата земя, задържа Клеър до гърдите си и вдигна глава към небето, дишайки тежко. Избледняващата слънчева светлина, лекият бриз в здрача и песните на птиците, идващи от върховете на дърветата, изглеждаха толкова странно, имайки предвид от къде бяха дошли току-що. Нищо извън стените на болницата не подсказваше за адската битка, която сега се вихреше във вътрешността й.

Склони глава и целуна слепоочието й. Той миришеше на сажди, но бе успял да я опази далеч от тях.

— Никога повече няма да те хванат, Клеър — промърмори той. — Сега си с мен и никога няма да те пусна.

След малко тя се поразмърда, първо ръката й трепна, а после и кракът й. Бавно възвръщаше способността си да се движи, макар и не много добре. Това щеше да отнеме известно време.

— Адам — прошепна с усилие тя. — Домове, толкова… се радвам да те видя. — Тя трепна, сякаш изпитваше силна болка само от усилието да изговори думите.

— Не се опитвай да говориш, Клеър. — Той я залюля напред-назад. — Само си почивай, става ли?

Пръсти се впиха в ръкава му.

— Не можаха да го вземат. — Тя се усмихна.

— Знам. — Беше ясно от раздразнението на демоните.

— Пристигна тъкмо на време, Адам — прошепна дрезгаво тя. — Бяха толкова ядосани. Ако бе дошъл малко по-късно… — Тя провлачи края на изречението и преглътна с усилие.

Хлад се просмука през костите му при думите й, замръзвайки неподвижен за момент.

— Не говори, Клеър. Моля те. Ще те заведем на сигурно място, в болница…

— Не! Никакви болници повече. Мразя ги. — Гласът й бе остър, дотолкова колкото можеше да бъде в такава ситуация. — Добре. — Тя се усмихна и отпусна глава върху гърдите му. — Сега вече ще спра да говоря.

Адам случайно даде обещание, което не бе сигурен дали ще може да изпълни.

Той наблюдаваше как Клеър куцука през стаята и подава на Мика къс хартия. Тя се приведе и му заговори тихо, докато Адам потропваше с пръсти върху бюрото, потънал в мисли.

В болницата й бе обещал, че демоните никога повече няма да могат да я отвлекат. Богове, ама че глупост бе казал. Теван и Кай можеха да се появят по всяко време и да я телепортират, както бяха направили на бензиностанцията.

Бързо. Лесно. Безболезнено… поне за тях.

Нямаше безопасно място, където да може да я заведе, нямаше скривалище. Нито дори вътрешността на Грибин, най-охраняваната сграда на света, не би успял да възпре демоните.

Но, явно, многото магьосници можеха.

Макар Адам да бе единственият способен да проникне през демонските защити в болницата благодарение на силните си воля и емоции, магьосниците бяха успели да отблъснат демоните… дори и с ограничени сили.

Имаше някои ранени, но нямаше мъртви, и демоните се бяха телепортирали от там, веднага щом разбраха колко ги превъзхождат числено.

Томас бе казал, че магическата демонстрация на Адам бе спомогнала много за побеждаването на Атрика. Томас бе малко впечатлен от цялото нещо — как Адам бе разбил защитите и само с огнената си магия бе успял да накара демоните да отстъпят. Адам дори не бе извадил медния си меч. Силата му бе достатъчна.

Адам го беше грижа само за това, че бе успял да направи достатъчно, за да измъкне Клеър от лапите им. Не бе закъснял.

Това бе победа за Сборището и бяха празнували през целия път обратно до Чикаго. Битката бе повдигнала духа на цялото Сборище, нещо от което се нуждаеха след деморализиращото разрушаване на лабораторията на Мика, отвличането и убийството на магьосниците, които бяха пратени като подкрепление в Минесота. Сборището бе въвлечено в битка, каквато историята в архивите им не познаваше.

Вещерите нямаха нищо общо с демоните.

Боговете да са им на помощ, ако Дъскоф и Атрика някога решаха да се обединят.

Да, победата бе сладка, но всички те знаеха, че е само временно. Когато се върнаха в Сборището и навлязоха обратно сред множеството разрушения, които все още бяха в ремонт от последната атака, понижаването на духа им бе осезаемо. Демоните бяха зашеметени за момент, така е, но не бяха победени… не и в дългосрочен план. И щяха да се върнат.

За Клеър.

Имаха нужда от чудо.

Мика се изправи и погледна предпазливо Адам. Това накара вината да го загризе. Знаеше, че напоследък не е г-н Добродушие и бе особено суров с Мика.

— Имаме сигурен начин да премахнем елиума.

Адам се изстреля на крака.

— Какво? — Не беше ли мечтал току-що за чудо? Но защо Мика не изглеждаше особено щастлив от това? Стоейки до него, Клеър изглеждаше малко пребледняла.

— А къде е уловката? — попита Томас от другия край на стаята. — Сигурен съм, че има такава.

— Има. — Мика отправи още един несигурен поглед към Адам, сякаш той се готвеше да скочи през стаята и да му изтръгне гръкляна. Адам се насили да отпусне малко тялото и лицевите си мускули. — И е кофти. Има малък страничен ефект.

— Страничен ефект? — Гласът на Адам прозвуча дрезгаво в студения въздух в библиотеката. — Какъв страничен ефект?

Клеър бе гледала към полирания дървен под. Тя вдигна поглед към неговия.

— Ще ме лиши от всичката ми магия, не само от елиума. Всъщност ще ме направи не-магьосница.

Стаята потъна в тишина.

— Прилича на операция. — Мика жестикулираше с ръце и избягваше да среща погледа на Адам. — Прилича на операция за премахване на тумор. Само че в този случай туморът — Мика направи кавички във въздуха — се е свързал непреодолимо с друг орган, седалището на магията на Клеър. За да извадим тумора, трябва да отстраним всичко останало.

Адам прокара ръка по лицето си. Мамка му, бе изморен.

— Богове.

Томас се размърда и се изправи.

— Какво се случва с елиума в този сценарий, Мика? Сърцевината на магията й остава ли преплетена с него?

Мика поклати главата си с рошава, кафява коса.

— Тук ме хвана. Никога преди не съм правил нещо подобно. В смисъл, има заклинания, които биха ни позволили да правим малки промени в потока на силата на магьосника, но това е като пълна… пълна…

— Ампутация — довърши вместо него Клеър, гласът й звучеше глухо и мъртвешки.

Мика изглеждаше болен. Той преглътна с усилие и продължи.

— Нещо такова. Във всеки случай не съм сигурен какво би направила магията на елементите, щом бъде премахната от магьосника. Елиумът е различен. Най-напред това е демонска магия и е създаден като самостоятелна топка, която може да бъде премествана от демон в демон…

— В същността си всичките сме демони — сряза го рязко Томас.

— Да, но нашата магия не е демонска магия. Не съвсем. Нашата магия е свързана повече с елементите, отколкото тяхната. Точно затова никога не е било добра идея Клеър да носи елиума. Той реагира на нейната магия на елементите като се залепва за нея.

— Чакай малко. — Адам тръгна към Мика и Мика направи крачка назад. — Успокой се де. Съжалявам, че си изпуснах нервите по време на миналото заклинание, наистина. Ще се кротнеш ли вече? Няма да те нараня.

— Докато не наранявам Клеър.

— Позна. Това ми е слабото място, Мика.

Мика докосна гърлото си.

— Да, добре. Няма да го закачам, ако мога.

— Когато Клеър използва магията си срещу демоните, когато бяхме в Сборището, бе различна — избухлива. На мирис, вкус и усещане ми се струваше като демонска магия, само че в по-малка степен. Клеър ми каза, че го е направила като е изтеглила заедно нишките на всички елементи. Ами ако демонската магия и магията на елементите не са чак толкова различни въпреки всичко? Ами ако има друг начин?

Мика потърка брадичката си.

— Трябва да се провери.

— Нямаме време — заяви Томас. — Ако възнамеряваме да спасим живота на Клеър, трябва да действаме веднага. Теван и Кай може да се появят всеки момент и да я вземат.

— Следващият път ще ме убият веднага — добави Клеър. — Пробваха всеки друг начин и нищо не проработи. Сега ще пробват да вземат елиума като ме убият. Биха рискували.

— Затова трябва да действаме веднага — отвърна Томас.

Тя захапа долната си устна.

— Възможно е, когато Ру е променял магията ми, да е имал някаква цел. Може би е искал да превърне магията ми на елементите в демонска магия.

Томас поклати глава.

— Не разбирам защо би го направил.

Мика се обърна и се отдалечи, очевидно потънал в размисли.

— Това, което казват, е, че колкото и специална да е магията на Клеър, тя не е толкова различна от демонската магия. Може би има начин магията й да се увеличи, да я накарат наистина да се държи като демонска магия. Може би по този начин елиумът няма да реагира като се залепи за седалището на магията й и ще можем да го извадим, без да се налага да отстраняваме цялата магия на Клеър.

Томас се размърда нетърпеливо.

— И колко ще отнеме да се провери това?

Мика се обърна към Томас.

— Нямам идея, но имаме малко време.

Адам срещна погледа на Клеър. Тя кръстоса ръце пред гърдите си в защитна позиция, сякаш мисълта да загуби магията си бе по-лоша и от смъртта.

— Какво имаш предвид?

— Ще отнеме два дни, за да се приготви заклинанието, което ще отстрани всичката магия от Клеър.

Адам примигна и отмести поглед към Мика, който изглеждаше нервен.

— Два дни? Ще трябва да се надяваме Атрика да не дойдат за нея цели два дни?

— Няма какво да направя по въпроса, Адам. Тези заклинания и особено онези, за които се използва кървава магия, трябва да се приготвят по строго определени условия.

Адам и Томас попитаха едновременно с рязък глас:

— Кървава магия?

— Да, ъм… — Мика преглътна с усилие. — Кръвта на Клеър.

Адам се изсмя остро и прокара ръка през косата си.

— Знаеш ли, Мика, може да си върна назад думите, че няма да те нараня.

Клеър пристъпи към него с протегната ръка.

— Не много кръв, Адам. Само пинта11 или две.

Той се вгледа в нея.

Тя положи ръка на гърдите му и го погледна в очите.

— Това е единственият начин. Правим заклинанието, отървавам се от магията си… и оживявам. — Тя направи пауза. — И оставам с теб.

Адам покри ръката й със своята и задържа погледа й. Мамка му. Обичаше я толкова много.

Томас прочисти гърлото си.

— Виж, това е изборът на Клеър. Зависи от нея.

Клеър задържа погледа му още малко, после се обърна към Мика.

— Може да го проверим, но само докато стане време за заклинанието. Ако до тогава нямаме алтернатива, ще я отстраним… всичката. — Гласът й се пречупи на последната дума.

Мика кимна.

— Мисля, че това е най-добрият ход.

— Съгласен съм — отговори Томас.

— Късно е. — Мика тръгна към вратата. — И всички сме изтощени. Да продължим утре сутринта. Ще започна да приготвям заклинанието за операцията.

Клеър кимна, докато Адам я придърпваше в ръцете си.

— Ще се видим утре сутринта.

Томас ги дари с малка усмивка и също си тръгна.

Клеър се обърна в ръцете му и Адам я целуна.

— Да се качим горе и да си починем малко. Гладна ли си?

— Умирам от глад.

Бяха яли и спали съвсем малко, откакто се бяха върнали от Тенеси. Бяха работили непрестанно, за да намерят начин да извадят елиума. Много лошо, че крайният резултат не струваше.

На път за апартамента му, те минаха през кухнята и взеха малко нарязани ябълки, грозде, сирене и разни други вкусотийки, както и малко вино и две чаши. Адам ги натъпка в кошница, която намери в един от шкафовете.

Можеха да си приготвят истинско, топло ядене в кухнята, но бяха на едно мнение — искаха да останат насаме за малко.

Щом стигнаха до апартамента му, той остави кошницата върху нощното шкафче в спалнята. Пикник с Клеър върху леглото звучеше добре, без значение от трохите.

— Последното ми ядене? — попита Клеър, плъзвайки блузата през главата си.

Той се обърна към нея.

— Моля те, не го казвай.

Тя приключи със събличането и надяна през главата си къса, памучна нощница. Пъхнаха се в леглото заедно и Адам я придърпа към себе си.

Не знаеха кога ще се появят демоните, което означаваше, че трябваше да вкусят всеки момент заедно.

— Обичам те, Клеър.

Тя застина в ръцете му и после се отпусна. Целувайки гърдите му, тя промърмори.

— Мисля, че го разбрах, когато дойде да се изправиш срещу Атрика съвсем сам, въоръжен единствено с аемонска огнена магия… преминавайки през демонските защити. — Тя се засмя тихо. — Но е хубаво да го чуя.

Той я претърколи под себе си и я целуна.

— Тогава ще го кажа отново. Обичам те, Клеър.

— И аз те обичам.

Адам затвори очи и остави думите да го погълнат, да минат през него. Ободриха го. Прие думите, както бе приел любовта, която изпитваше към нея, и те повдигнаха тежък товар от него.

След като я държа известно време, наслаждавайки се на аромата на кожата й и тежестта й до него, той дръпна кошницата върху леглото.

— Искаш ли нещо за ядене?

Тя кимна и си приготвиха угощение от хляб с масло и плодове. За десерт, той постави салфетка на леглото и разпръсна по нея парчета ябълка и сирене. После взе резен сирене, постави го върху ябълката и я поднесе към устата й.

Меките й червени устни се затвориха около единия край и тя отхапа. Адам не можеше да се въздържи, пенисът му се втвърди при тази гледка.

Клеър сдъвка малко, затвори очи за момент, после сдъвка още малко.

— О, това е добро — прошепна тя, след като преглътна. — Плодово и сладко, кремообразно и хрупкаво. Вкусно.

Вкусно. Със сигурност.

— Имам нещо, с което ще стане дори още по-добро. — Той се протегна, взе бутилка вино от кошницата и наля в една чаша, която да си разделят.

— Вино? — попита тя, като пое чашата. — Чувала съм за това.

— Отпий глътка.

Тя го направи.

— Интересно е. Не е кока кола.

— Не. — Той взе чашата от нея и отпи. — Обикновено не е от нещата, които предпочитам. Дай ми бира вместо вино, когато и да е, и ще съм щастлив. Доколкото знам Томас има добър запас от вино. Виното е по-характерно за него, отколкото за мен.

— Тогава, щом не си луд по виното, защо ни взе бутилка?

— Взех я, за да можеш да го опиташ, Клеър.

— Мисля, че ми харесва.

— Помислих си, че ще е така. Томас ми каза, че трябва да ти хареса. — Той повдигна вежда. — Някак си ми допада.

Тя се засмя тихо.

— Със сигурност не съм имала проблем да развия вкус към теб, Адам. — Тя отпи отново, този път повече. Вино се спусна по брадичката й и капна върху гърдите й.

Адам наведе глава и го пое, грижейки се бавно да оближе кожата й, докато тя не се изви под него и простена. Той провери дали зърната й са втвърдени под памучния плат на нощницата й и те бяха — две прекрасни, розови връхчета на гърдите й. Той издърпа деколтето на нощницата й надолу, после сниши глава и ги целуна и двете.

Клеър въздъхна и едва не изпусна чашата с вино върху леглото. Подсмихвайки се, той я измъкна от пръстите й и измести салфетката с останалите ябълки и сирене.

Тя издърпа нощницата през главата си, после се отпусна обратно, гледайки го с натежели клепачи, като затоплена и задоволена котка. Одеялата бяха избутани до кръста й, разкривайки меките й гърди с техните розови, настръхнали зърна, направени само за целувки.

Той се спусна отгоре й, сякаш тя беше главната цел. Адам избута нацяло дразнещите одеяла и я придърпа под себе си, прокарвайки ръка по стройното й бедро и линията на талията й.

— По дяволите, мога да живея само от усещането на кожата ти, Клеър. Би могло да ме поддържа жив.

Тя въздъхна и преплете пръсти в косата му.

— Да опитаме. Да забравим за всичко това и да избягаме. Може да живеем в гората в малка, дървена колиба и да не виждаме никого повече. Само ти и аз. Само от това имаме нужда.

Адам изстена и захапа леко корема й.

— Това звучи добре.

— Без демони. Без елиум. Без Ру.

— Рай. — Той се премести надолу между бедрата й, оставяйки езика си да се спуска по гладката й кожа. Когато стигна до клитора й и го облиза, тя подскочи леко и простена. — Забрави — промърмори той. — Това е раят.