Магьосническо сърце

20

Спаха през късния следобед и нощта. За щастие никакви демони не дойдоха да обезпокоят така необходимата им почивка. Клеър бе направила предположение на базата на познанията си — за разлика от тях самите, Атрика се нуждаеха от още повече време за възстановяване от елиума. Когато всички се събудиха, приготвиха закуска сред останките от разрушената кухня и оцелелите магьосници се нахраниха до насита.

Адам наблюдаваше как Тео се бе облегнал на плота и отпиваше от кафето си. Той отново се бе превърнал в призрак, без да говори, без изобщо да комуникира. Смъртта на Ингрид му се бе отразила зле. Сега, когато Адам бе прекарал известно време с него, вече го познаваше по-добре.

Докато ядяха, настроението в кухнята бе мрачно. Клеър се настани на едно високо столче близо до барплота и заобяснява на магьосниците как щеше да ги тренира през деня. Думите й, изречени тихо, не можаха да проникнат през покрова от скръб, който ги бе покрил.

Мобилният телефон на Адам извибрира в джоба му. Той го измъкна и го отвори, отдалечавайки се от групата, за да чува по-добре.

— Да?

Беше Томас.

— Как са всички? — Гласът му прозвуча напрегнат.

— Както би предположил, шефе. Не са добре.

Томас запази мълчание за момент, тежестта на тъгата му бе осезаема през телефона. Ако Клеър се чувстваше отговорна за смъртта на шестимата магьосници, Адам можеше само да си представя как се чувстваше Томас. И все пак Адам знаеше, че Томас не бе поел никакви рискове. Бе направил всичко възможно, за да се увери, че магьосниците ще напуснат Сборището незабелязано. Вината не можеше да тежи на неговите рамене.

Ръката на Адам се стегна до болка около телефона. Вината бе на демоните, на Ру. Кръвта му се сгорещи — буквално — и яростта замъгли зрението му за момент. В цялата вселена нямаше нищо, което да иска повече от това да ги накара да си платят.

— Мика направи пробив. Трябва да доведеш Клеър.

Кръвта му се охлади и зрението му се проясни.

— Най-сетне добри новини. Намерил ли е начин да извади елиума?

— Може би. Не сме сигурни, че ще проработи, така че не подклаждай надеждите й все още. Това ще бъде експеримент, но тя трябва да е тук за опита.

— Тръгваме тази сутрин.

— Не бързай толкова. Освен това Мика работи със земните магьосници на Сборището и са направили прикриващо заклинание. Ето го и планът ни. Ще приготвите заклинанието там и ще го използвате върху останалите магьосници. После ще вземеш Клеър и ще заминете само двамата, връщайки се обратно в Чикаго.

— Какво искаш да кажеш? Заклинанието ще действа като примамка, в случай че Атрика използват още кървава магия срещу нас?

— Да, точно така ще направи… май. Имаме си работа с демонска магия и никога не сме сигурни как ще реагира. Ако Мика е прав, ако демоните пробват с още някое проследяващо заклинание, ще ги отведе до магьосниците на Сборището, а не при Клеър. Това ще ти даде достатъчно време да я доведеш.

— Мамка му, Томас, все едно да им поднесем магьосниците на тепсия.

— Не е. Ти сам ми каза, че Клеър е научила теб и Тео ефективно да използвате магията на елементите срещу демонската магия. Научете магьосниците от Сборището как да го правят. Няма да ги оставите беззащитни.

— На Клеър това няма да й хареса. Няма да се съгласи. Тя вече се чувства отговорна за смъртта на шестимата магьосници. Снощи бе готова да напусне хижата, само за да отдалечи демоните от останалите. Няма начин да се съгласи да ги превърне в стръв.

Гласът на Томас стана твърд.

— Тогава я отвлечи, по дяволите, Адам. Направи каквото трябва, за да стане. Трябва да изкараме елиума от нея. Трябва да го унищожим. Това е по-важно от всичко останало.

Адам хвърли поглед към Клеър, която още стоеше на стола, все още говорейки с тих, сериозен тон на останалите. Косата й се плъзна през рамото на едва озаптена плетеница от тъмни къдрици. Лицето й бе бледо и изпито, стресът от ситуацията бе видим върху нея.

Мамка му, просто искаше тя да е в безопасност. Искаше го повече от всичко друго… дори и от отмъщението над демоните.

Той се извърна.

— Да, ще го направя.

Адам подаде телефона на Тео по заръка на Томас и Тео си записа съставките за примамващото заклинание. Направи го дискретно, така че Клеър да не забележи.

След като Тео затвори телефона, той плъзна листа под купа с плодове.

— Клеър, мисля да оставя теб и Адам да ги научите на техниката. Запасът ми от магии е доста изчерпан, така че по-добре днес да приготвя още.

Клеър му се намръщи.

— Добре ли се чувстваш?

— Да, добре съм. Просто се чувствам гол без магиите си. Имам нужда да прекарам малко време в презареждане.

— Добре. — Клеър сви рамене.

— Трябва да направим това навън, не мислиш ли, Клеър? — попита Адам, отправяйки се към вратата. — Днес е топло, а в хижата мирише на пушек — разсейващо.

— Това е добра идея — отговори Клеър. Запътиха се да работят навън, оставяйки Тео сам, за да приготви „примамващото“ заклинание.

С падането на здрача, Адам започна да се безпокои за начина, по който да изведе Клеър от къщата. Знаеше прекрасно, че тя няма да тръгне по своя воля, но нямаше — не можеше — да я отвлече, както бе предложил Томас.

С падането на нощта, заклинанието бе поставено на мястото си, приготвено тихомълком от Тео, който бе използвал разнообразни билки и минерали. Кухнята все още вонеше тежко на див пелин и зимна череша и бе трудно да попречат на наблюдателната Клеър да забележи случващото се.

Когато попита за какво са дивият пелин и зимните череши, Тео каза, че е правил обикновено заклинание за заблуда, но тя не изглеждаше убедена. Постоянно я бяха измъквали от хижата и водили в гората, симулирайки желание за свеж въздух и пространство за движение, по време на тренировките.

— Какво, по дяволите, става? — настоя да разбере Клеър, обикаляйки около всички тях из дневната. — За каква ме имате, за новачка? Усетих да се поставя могъщо заклинание преди половин час, а всички продължават да ме мъкнат навън. Замръзвам! — Тя се обърна към Тео. — Див пелин и зимни череши, според книгата със заклинания на майка ми, са за магии за заблуда, но знам, че нямаш нужда от толкова много, Тео! Кухнята още вони на тях.

Челюстта на Адам се сключи. По дяволите.

Тя кръстоса ръце пред гърдите си и фиксира с поглед Адам.

— Е? — Тя стрелна с поглед Тео и наклони глава настрани. — Тео? Някой от вас да има да ми казва нещо?

Адам си пое дъх и й каза.

— Това исках и аз снощи — каза тя, когато той приключи. — Но не така. Отказвам да избягам и да оставя тези магьосници да бъдат открити и прибрани от демоните.

Напоследък Клеър бе започнала да използва аемонското произношение за демон. Адам считаше това за положителен знак, че привиква към живота на Земята.

— С цялото ми уважение — провлачи Джеймс откъм плота. — Ние сме мишени, без значение дали останеш или заминеш.

— А те искат теб, не нас — обади се Крейг от кухнята. — Може би ако открият, че са били измамени, ще ни оставят на мира и ще тръгнат след теб.

Тя го стрелна с раздразнен поглед.

— Да. Те ще тръгнат след мен, след като убият или заловят отново всички ви.

— Няма — каза Андреа. — Днес ни научи как да използваме магията си срещу тях. Вече не сме безпомощни. Не искам отново да се изправям срещу Атрика, но ако трябва да се бием с тях, то се чувствам уверена, че този път ще имаме шанс в битката.

— Така е, но шансовете ни ще са още по-големи, ако стоим заедно. — Клеър се обърна и се взря в Адам. — Снощи ме убеди в това, Адам.

— Виж, ти си ценна — отвърна Адам, чувствайки гърлото си да се стяга при тези думи. Ценна в много отношения, не само в едно. — Не можем да си позволим да те рискуваме. Това е пряко нареждане от Томас. Тази вечер идваш с мен, Клеър. Без значение как ще трябва да го направя.

Тя сложи ръка на кръста си и повдигна брадичката си.

— Наистина ли мислиш, че можеш да ме победиш магически?

Не, въобще не го мислеше. Той я дари с бавно намигане и проговори с лениво провлачване.

— Е, скъпа, разчитам на желанието ти да не ме нараняваш.

— Наистина ли мислиш, че ме познаваш толкова добре?

Той се ухили.

— Да, така смятам.

Той се приближи към нея и тя отстъпи бързо назад.

— Мога да те изпържа където стоиш, да те замразя на място. Мога да те вдигна и да те запратя в стената.

— Но няма да го направиш.

— Домове, Адам, не го прави.

Той продължи.

Клеър вдигна ръка и изтегли силата си. Адам продължи да върви към нея, сигурен, че тя няма да го нарани. Проблесна сила, изстреля се към него и беше блокирана от Тео, който издигна щит точно навреме.

Стъпките на Адам се поколебаха. Добре, това бе силно.

Тя се обърна и прониза Тео с притворени очи.

Преди да успее да подготви следващия удар, Адам се приближи до нея и я метна на рамо с едно плавно движение.

Тя го удари по гърба.

— Адам, ако го направиш, никога няма да ти простя. Чуваш ли ме? Никога!

— Не ти вярвам. Както и да е, ще платя цената, ако това означава да си в безопасност. — Той я плесна по задника и тя избълва порой отровни думи.

Адам излезе през вратата с нея, увиснала от рамото му. Багажът й вече бе събран в Челънджъра. Оставяха вана на останалите.

Тя започна да се бори, когато той я остави на пасажерската седалка, но не се изстреля от автомобила, когато той заобиколи до шофьорското място.

Клеър се смъкна в седалката, когато той запали колата.

— Планирал си го цял ден, нали?

— Дам.

— Супер.

— Тео дори имаше заклинание да те изпрати в безсъзнание. Радвам се, че не се наложи да го използваме — изкоментира той, докато колата бръмчеше надолу по пътя, отдалечавайки се от хижата.

— Чудничко, Адам — тросна се тя. — Благодаря ти, че ми каза.

— Какво трябваше да ми направи този взрив от земята, Клеър?

Тя му хвърли поглед и промърмори:

— Да те изпрати в безсъзнание.

— А! Е, в такъв случай по моите правила тогава сме квит.

— Изобщо даже.

Те караха в нощта, дървета профучаваха покрай прозореца, където Клеър бе отпуснала челото си. Бе изтощена, но сънят я отбягваше. Тревога за магьосниците, с които се бяха разделили, бе превзело ума й. Обаче се правеше на заспала, за да не се налага да говори с Адам.

Фактът, че я бе принудил да направи това, караше гняв да се извие през стомаха й в дълги, горещи пипала. Караше я да иска да каже неща, за които знаеше, че ще съжалява, затова не казваше абсолютно нищо.

По времето, когато ранната утринна светлина озари света, те преминаха през тежките, железни порти на Сборището. Чудо бе, че не ги спряха за превишена скорост. Адам бе използвал добре способността на автомобила да се движи бързо.

Той форсира двигателя, щом преминаха през портите, и ускори по криволичещия, обграден с дървета път към внушителната постройка, която можеше да види в далечината. Сборището изглеждаше като къща — огромна. Бе подобна на някоя от архитектурите, които можеха да се срещнат на Юдай, макар че това бе нещо, което не би споделила с никого. Клеър се съмняваше, че аемоните биха приели подобен коментар в положителния смисъл, който тя имаше предвид.

Сборището се бе оказало имение, като резиденциите на много богатите знаменитости, които бе виждала по телевизията. Цялото от бял камък със сводести прозорци, камини, куполи и кули. Мястото беше уникално и доста атрактивно.

Томас стоеше на предните стълби, гледайки как Адам насочва колата, за да я паркира на кръглата алея.

Без да каже на Адам нито дума, тя се изстреля от колата, нагоре по стълбите и право в ръцете на Томас.

— Радвам се да те видя.

Той я задържа на една ръка разстояние и огледа лицето й.

— Добре ли си, Клеър?

Адам дойде зад нея и тя му отправи презрителен поглед.

— Имайки предвид всичко, което се случва, да.

— Здрасти, Адам — поздрави Томас. — Добро шофиране. Успя за рекордно време.

— Да, е, да го направим. Искам елиума вън от нея с вчерашна дата.

Томас огледа Челънджъра.

— Къде ми е колата, Адам?

— Мда, относно това. — Адам се размърда и прокара ръка през косата си. — Колата ти я сполетя нещастен случай в Уисконсин.

Устата на Томас се стегна в права линия.

— Този инцидент включва ли огнена магия?

— Беше възможност да убия Атрика и се възползвах.

— Вярно е. Би било добър ход, ако Атрика не бяха толкова трудни за убиване — каза Клеър, без да поглежда Адам. Не можеше да устои на импулса да го защити поне малко. — Адам рискува. Щеше да разреши всичките ни проблеми, ако се беше получило.

Томас само измърмори нещо за добрата застраховка и ги поведе към Сборището. Фоайето беше великолепно — ненатрапчиво и просторно, но нямаше голяма възможност да се отплесва.

Бяха въведени в голяма библиотека, където седяха висока жена с ягодово руса коса и широкоплещест мъж с червеникавокафява, рошава коса и зелени очи.

Жената скочи веднага, приближи се до Клеър и я прегърна. Лекият аромат на скъп парфюм я обгърна.

— Ти трябва да си Изабел — каза Клеър.

— Да — каза Изабел, кафявите й очи блестяха от сълзи. — Дълго чаках да ти благодаря, задето помогна на Томас на Юдай. Без теб не мисля, че щеше да успее да се върне.

Клеър се усмихна.

— Не бъди убедена в това. Можеше и да му отнеме доста време, но съм сигурна, че Томас щеше да успее да се върне при теб, без значение колко време щеше да му отнеме, без значение колко здраво щеше да се наложи да се бие. Аз просто ускорих процеса малко.

Сълза се плъзна по бузата на Изабел и тя отново я прегърна.

Клеър се засмя. Не можеше да го предотврати. Чувстваше се добре, задето бе помогнала на Томас да се върне при Изабел. Ясно беше, че и двамата много се обичат. Клеър си позволи да се отпусне до другата жена и затвори очи. Само за момент. Усещането от прегръдката беше хубаво.

А тя бе толкова изморена.

Зеленоокият мъж прочисти гърлото си.

— Да, колкото и да обичам да гледам как две секси жени се прегръщат, време е да го направим.

Клеър се измъкна от Изабел и погледна към мъжа с рошавата коса.

— А ти трябва да си Мика. — Гласът й бе познат.

Той се изправи.

— Дам, аз съм Мика, а ако не искаш да станеш демонска храна, трябва да дойдеш с мен веднага.

Прониза я страх. Домове, надяваше се това да проработи.

Адам се приближи и й подаде ръка. Клеър го гледа предпазливо за момент. Все още бе ядосана на Адам, но ръката му предлагаше топлина и сила. Въпреки случилото се в хижата, сега тя се нуждаеше от него. Пое ръката му.

Той задържа погледа й за момент, ръката му бе топла и силна в нейната. Дъхът й секна при емоциите в очите му. Тя пристъпи встрани, прекъсвайки момента, и лицето й почервеня. Само един поглед от този мъж караше коленете й да омекват.

Всички, с изключение на Изабел, тръгнаха по един от шикозните коридори на Сборището, водещ към малка стая, която миришеше на горчиви билки. Вътре имаше маса, на която стояха гърне за заклинания и отворен гримоар10. На друга малка маса бе оставен голям овален съд, като огромен буркан, от някакъв синьо-зелен материал. Клеър отиде до него и прокара пръсти по неравната повърхност. Изглежда бе ръчна изработка.

— В това ще съхраняваме елиума — каза Мика до нея.

Тя му хвърли поглед.

— От къде знаеш, че може да се съхранява в такъв съд? Беше в демон, преди демонът да го прехвърли в мен.

Мика прокара ръка през косата си и въздъхна. Тя забеляза дълбоките, тъмни сенки под очите му, които показваха липсата му на сън.

— Изучавах познанията за демоните ден и нощ, след като ти пристигна. Ако текстовете, които успях да събера, са верни, комбинацията от елементите, които смесихме в този контейнер, заедно със земната магия, чрез която го изработихме, би трябвало да държи елиума в стазис, докато разберем как да го унищожим.

Клеър се загледа в крехкия буркан за един дълъг момент, след което се обърна към Адам.

— Обясни ли им какво беше, когато отприщих елиума в хижата?

Той кимна.

— Значи знаят, че беше като миниатюрен ядрен взрив, блокиращ всичката магия в обсега си? Разбивайки прозорците? Почти убивайки ме?

Адам кимна отново.

— А тогава едва го докоснах, изтеглих най-тъничката нишка, която да управлявам?

— Казах им всичко, Клеър.

Челюстта й се сключи. Как бе възможно това да проработи? Какво си бе мислила? Нямаше начин магьосниците на елементите, извън Юдай, изобщо дори да разберат демонската магия, още по-малко пък успешно да я управляват. Всички надежди за оцеляване, които бе таила, се спукаха като сапунени мехури.

— Това е лудост — промърмори тя.

— Не е просто лудост — каза Томас. — Това е и единствената ни възможност. Знаеш по-добре от нас, че елиумът не може да остане в теб. Демоните ще продължат да те преследват. Когато те открият, ще вземат елиума, а вероятно и живота ти заедно с него. Ако можем да изтеглим елиума от теб, ще спасим живота ти. Планираме да замаскираме съда по някакъв начин. Да го скрием от тях, докато не разберем какво да направим с него.

Клеър го изгледа.

— Не разбирате магията, която нося. Правенето на това заклинание и опита да се премести елиума е като да се опитваш да носиш препълнена чаша с нитроглицерин, докато си бос върху постеля от нагорещени въглени, без да разлееш нищо.

Мика направи нетърпелив жест.

— Направих проучването, Клеър, това е единственият ни вариант.

Тя отпусна глава назад и затвори очи. Беше прав, разбира се. Освен ако Ру не се появеше точно в този момент и не вземеше обратно оръжието, което тя никога не бе желала да притежава, то тя нямаше никакъв избор. Елиумът трябваше да излезе от нея или тя щеше да умре, а всички магьосници на елементите на Земята щяха да бъдат в опасност, без да споменаваме всички демонски видове на Юдай, с изключение на Атрика.

Не можеше вечно да бяга от Теван и Кай. Рано или късно щеше да се умори, а тя вече бе уморена. Рано или късно късметът й щеше да свърши.

Нещата стояха така: ако заклинанието се провалеше и елиумът бъдеше пуснат на този свят, всичко щеше да бъде загубено. Ако заклинанието проработеше, всичките им проблеми щяха да бъдат разрешени. Беше адски рисковано, а Клеър не си падаше по рисковете.

Стомахът й вледени. Тази студенина се надигна в гърлото й.

Тя отвори очи.

— Добре. Да го направим.

Адам бе там. Бе се преместил до нея, докато тя преживяваше малката си криза. Със сигурна, силна ръка, той я поведе към малък уединен диван, който стоеше в ъгъла, и й помогна да се настани в него. После коленичи до нея и хвана ръката й в своята.

Мика застана до масата, близо до гърнето за заклинания и гримоара. Заклинанието бе толкова сложно, че не можеше дори да го запомни. Супер.

— Какво трябва да правя? — попита тя.

Той прелисти книгата, мръщейки се.

— Отпусни се.

— Може да поискаш и да сваля луната; бих могла да го направя със същия успех.

Мика прехапа устната си за момент, после вдигна изненадано поглед към нея, сякаш току-що бе регистрирал казаното от нея.

— Наистина трябва да се отпуснеш, Клеър. Трябва да се освободиш от елиума, когато моментът настъпи. Ще разбереш кога е настъпил, защото ще почувстваш подръпване в събраната магия в гърдите ти. Дотогава остави заклинанието да те носи. Проектирано е така, че да те отпусне, малко като наркотик. Всъщност трябва да е приятно. — Той направи пауза. — За известно време.

— Легни назад и затвори очи — каза Томас. — Мика ще свърши останалото.

Да се отпусне и да затвори очи? Точно така.

Тя хвърли поглед към Адам, който изглеждаше вбесен. Намръщи се. Защо беше бесен? Очите му се движеха яростно, челюстта му бе сключена, а раменете му бяха леко прегърбени… напрегнати.

— Ще я заболи ли? — изръмжа Адам на Мика.

— А? — Мика отново вдигна поглед, с разсеяно изражение на лицето си. — Не мисля.

Мускулите на челюстта на Адам трепнаха.

— Не мислиш?

Мика разбра предупреждението в тона на Адам и му отдели цялото си внимание.

— Очевидно това да не нараня Клеър е главната ми грижа, Адам, но си имаме работа с извънземна магия. Дори не знам дали това заклинание ще проработи. Няма как да го тестваме предварително. Това е резултат от дни на методично проучване и подготовка, а не на години. Не мога да виждам в бъдещето.

Тя стисна ръката на Адам.

— Всичко е наред, Адам, склонна съм да поема риск, за да махнем тази гадост от мен.

Той се обърна, за да се вгледа дълбоко в очите й.

— Ти може и да си склонна да рискуваш здравето си, Клеър, но аз не съм склонен да рискувам теб.

Думите, топлият, меден тон на гласа му и емоциите в очите му я оставиха безмълвна.

Адам се обърна към Мика.

— Знаеш какво ще ти направя, ако я нараниш, нали?

Това бе заплаха на алфа-мъжкар в ситуация, в която се чувстваше безсилен. Адам искаше да контролира нещата, а не можеше, затова заплашваше. Клеър веднага разпозна поведението, често го бе виждала при мъжете Итрай. Адам бе достатъчно загрижен за нея, че да е ужасен точно сега, може би бе дори по-ужасен от нея самата.

— Престани, Адам — изръмжа Томас. — Знаеш, че последното нещо, което иска Мика, е да нарани някого.

Клеър прочисти гърлото си.

— Да започваме. Всеки момент, в който изчакваме, е момент, в който демоните може да проследят останалите магьосници. — Тя се облегна назад и затвори очи, благодарна за устойчивостта на ръката на Адам около нейната.

Прошумоля хартия, предмети от масата бяха вдигнати, оставени пак долу. Дървена лъжица се удари в ръба на гърнето за заклинания. Тихи думи бяха промърморени от мъжки глас.

Летаргия.

Бавно се прокрадна по тялото й, движейки се от пръстите на краката нагоре по тялото й като някоя супер силна медитация. Мускулите й, напрегнати от стрес и страх, се отпуснаха един по един, заменяйки напрежението си със странно, ирационално умиротворение.

Малко приличаше на онзи момент, когато като дете бе имала болен апендицит и лечителите на Итрай трябваше да го премахнат. Тогава бяха използвали заклинание като това, за да държат ума й другаде, докато те изрязваха засегнатата част от тялото й.

Това, което Мика правеше сега, също бе вид операция и това, което почувства, бе анестезията й. Беше толкова силно, че дори и да искаше да се бори с него, — все пак част от нея искаше да го направи по чист инстинкт, — то тя не можеше.

Тялото й стана отпуснато и тежко, като в състояние на сън. Но все още можеше да чува какво се случваше около нея, все още чувстваше усещанията в тялото си и стабилната, успокоителна хватка на ръката на Адам.

Първото докосване от чуждите нишки сила, влизащи в нея, дори не бяха шокиращи. Виещата се частица земна магия отиде първо към седалището на собствената й магия. Вътрешно, тя се обви около нея, защитавайки я, макар да знаеше, че не това иска Мика.

След момент на проучване, нишката продължи, този път докосвайки елиума. Въпреки дълбоката отпуснатост, в която бе потопена, тя подскочи при лекото докосване. Елиумът бе като отворена, неизлекувана рана вътре в нея и всяко най-леко докосване до него я прорязваше с шок и болка.

Още едно докосване, още едно. Всяко следващо ставаше по-агресивно. Тя чу слаб стон и осъзна, че идваше от нея. Хватката на Адам стана по-здрава и тихи, гневни думи, които тя не можеше да разбере, бяха избъбрени през ограниченото й съзнание.

Болка.

Премина през нея и изви гръбнака й в дъга. Нишките вече не я докосваха, те дълбаеха. Като лопата, направена от плосък меч, магията на Мика опитваше да изреже елиума от тялото й.

Очите на Клеър се отвориха и тя изпищя. Болката мигновено спря.

Тъмнина, после светлина. Тъмнина. Светлина. Безсъзнанието идваше и си отиваше.

Очите й се отвориха с трепкане и зърна Адам в отсрещния край на стаята, с ръце около гърлото на Мика, притискайки земния магьосник към стената. Томас крещеше и опитваше да издърпа Адам.

Тъмнината я обгърна за постоянно и тя падна назад на дивана.