Магьосническо сърце

6

Някъде близо до знаците за изход на Къщата на скалата2 в Уисконсин, там ги хванаха Атрика.

Адам бе шофирал, докато Тео насочваше пушка. Странно бе да видиш Тео в кола, тъй като обикновено той караше мотор — по-точно Harley Night Rod. Не изглеждаше да му е удобно в нещо с четири гуми, сякаш имаше клаустрофобия.

Можеше да има само едни „те са“, които тя да има предвид. Мамка му, мръсни демони.

— Мислех, че сме ги изгубили. Как са ни настигнали? — Тя се обърна, взирайки се в черната магистрала зад тях. Акцентът й бе необичаен, прекалено заоблени гласни и плоски съгласни. Не беше като нищо, което бе чувал преди.

Той улови погледа й в огледалото и присви очи.

— От къде знаеш, че са зад нас?

Тя придърпа плътната си долна устна между зъбите си. Нямаха много ортодонти на Юдай, но и без това зъбите й си бяха естествено прави.

— Мога да ги усетя, като гъделичкане вътре в мен. Може би е магията на Ру. Елиумът. — Тя поклати глава яростно, разхвърчаха се къдрици. — Има толкова много относно тази магия, което не разбирам все още. Трябва ми спокойно място, където да я разуча.

— Хей, всичко е наред. — Той се опита да успокои нотките на паника в гласа й. — Просто ми отговори на нещо. Мислиш ли, че могат да те проследят магически?

Тя се замисли за момент.

— Не. Не мисля. Не съм съвсем сигурна какво могат да направят с кървавата магия, но, ако беше толкова лесно да ме проследят, щяха да ме открият в Чикаго, преди полицията да ме заведе в болницата. — Тя отново прехапа устната си. — Макар че се движех много, така че… не съм сигурна.

— Е, на път сме да разберем. Дръж се. — Той свърна към изхода в последната минута и форсира двигателя. До него Тео сграбчи подлакътника. Всички коли зад тях, с изключение на черен джип, подминаха изхода.

Невиждайки други коли, нито вечно бдителните патрули на Уисконсин, той игнорира знака стоп в горния край на склона и насочи автомобила по малък двулентов път към гората. Вечнозелени дървета профучаваха покрай светлината от фаровете. Нощта бе паднала не много отдавна.

На дърветата не им липсваше вода, Адам можеше да го усети. Огнените магьосници винаги бяха свръхчувствителни към заобикалящата ги среда и това колко добре би горяло мястото. Този район бе получил доста вода напоследък. Това беше добре. Не искаше да използва огън срещу демоните, но ако се стигнеше до там, нямаше да се бои, че ще предизвика горски пожар.

— Адам. — Гласът на Клеър потрепери.

Адам натисна педала на газта почти до пода. Дърветата полетяха още по-бързо.

— Адам!

Той погледна в огледалото за обратно виждане. Сините очи на Клеър бяха разширени, вече бледото й лице бе още по-бледо, а устните й бяха стиснати. Всеки мускул в тялото й изглеждаше напрегнат, докато тя се взираше в пътя пред тях.

— Какво има?

Тео се размърда на седалката си.

— Това вероятно е едва вторият път, когато жената е в кола, а ти се опитваш да счупиш рекорда за скорост.

Черната точка в огледалото му за обратно виждане се увеличаваше. Погледът му отскочи към Клеър.

— Съжалявам. Може да получиш паник атака, когато се освободим от тези момчета, става ли?

Тя премести погледа си към неговия и накара челюстта си да се отключи.

— Няма проблем. Направи каквото се налага.

Той го направи. Забавяйки толкова, че да не преобърне колата, той рязко зави. Слава на боговете за отдалечените части на Уисконсин. Там, където се намираха сега, бе напълно необитавано.

Бързо подминаха мотел, който би бил прекрасна сцена за филм на ужасите, а след това още дървета. Веднага щом Адам откри правилното място, той намали и насочи колата встрани от пътя.

— Добре ли си? — Той хвърли поглед на Клеър.

— По-добре. — Лицето й бе зелено, опровергавайки отговора й.

Той продължи по-бавно, през доста неравен терен, който караше зъбите му да тракат и изтърпявайки клоните, които събаряха боята от Мерцедеса S550 на Томас. Накрая бе достатъчно навътре, за да не бъде видян. Поне се надяваше да е така. Адам изключи фаровете и загаси двигателя.

Той се размърда, пръстите го сърбяха да хване меча си, който бе скрил зад предната седалка. Честно казано, да се изправи лице в лице с двама демони точно сега не бе най-мъдрият ход за действие. Не бяха готови да се изправят срещу създания, способни да регенерират крайници, да лекуват почти всички рани и да имат почни нулеви уязвими места… все още.

Най-добре бе да се надяват, че Атрика са ги подминали, давайки им време да планират и да се подготвят. Макар че това не възпираше Адам да иска екшън. Както го бе искал Томас. Както го искаше Тео. Сега Тео стоеше прегърбен на седалката си, със стиснати юмруци и сключена челюст.

Но понякога здравият разум трябваше да печели пред тестостерона.

Той нагласи огледалото да отразява задната седалка. Клеър пое дълбоко дъх, равномерни вдишвания със затворени очи. За захвърлена едновременно в чужд свят и в ситуация на живот и смърт, Адам мислеше, че тя се справя изключително добре.

Той остави погледа си да проследи извивката на бузата й. Тя бе смела. Също и красива, по един неконвенционален начин. Не носеше никакъв грим и, от вида на чистия й сметанов тен, вероятно никога не бе носила. Тъмната й коса висеше до приведените й рамене в плетеница от естествени къдрици. Лицето й бе сърцевидно, завършващо с малка, остра брадичка. Дългият й — почти прекалено дългият, за да е привлекателен — нос стоеше над добре оформена уста, долната устна бе доста по-пълна от горната.

Адам обръщаше внимание на жените. През цялото време.

Дори докато беше дълбоко и безумно влюбен в жена си, той ги забелязваше. Никога в живота си не е бил неверен, но никоя жена не беше останала незабелязана. Клеър беше много привлекателна подобно на фея. Бе малка, което мигновено го караше да иска да я защитава.

Стомахът му се стегна. Зачуди се какво ли е трябвало да изтърпи през живота си. Не може да е било лесно да оцелее като единствената магьосница на елементите на Юдай.

Очите й се отвориха, за да срещнат неговите в огледалото за обратно виждане. Погледите им се уловиха, сключиха се. Адам почти попадна под мощта на сините й очи. О, имаше много в тази жена… много повече от видяното дотук.

— Близо са — прошепна тя. Гласът й в тишината изпрати тръпка по гръбнака му.

Тео се изпъна и Адам застана нащрек, зървайки бавно движещите се фарове на кола по пътя зад тях, едва видима през шубрака.

— Мамка му — промърмори той. Предизвикваха ги. Демоните знаеха, че са изчезнали в гората. Колата подмина бавно и той издиша въздуха, който бе задържал.

После колата спря.

Клеър се обърна на седалката си, за да погледне през листата. Не можеха да видят нищо освен ивици светлина, но тихото бръмчене от двигателя на джипа достигна до ушите им.

Автомобилът се върна малко назад и застана на пътя успоредно на тяхната позиция.

— Вън — каза Тео с тих, гробовен глас. — Трябва да излезем веднага.

Беше прав, Адам нямаше къде да премести колата. Бе заложил всичко в тази игра на покер, опитвайки се да блъфира. Очевидно бе загубил.

— Да.

Отвориха вратите внимателно и се изплъзнаха навън. Клеър грабна ножниците на мечовете им и ги подаде на Адам и Тео, щом излязоха от колата. Зад тях, двигателят на джипа изгасна.

Листа и мъртви растения хрущяха под краката им, докато си проправяха път през мрака. Студеният въздух целуна кожата им, а дъхът им излизаше бял в ранния пролетен въздух.

Когато клекнаха зад някакъв храст, Клеър потрепери до Адам. Той канализира малко топлина, седалището на магията в центъра на гърдите му пулсираше леко, и я изпрати през ръцете, дланите и гърдите си. След това придърпа Клеър към себе си, обгръщайки я в плътна прегръдка. Отначало тя застина срещу него и започна да се дърпа, но после се разтопи до тялото му като размекнат восък от свещ.

Още стъпки по мъртвата зимна земя на Уисконсин. Демонски стъпки. Приближаващи се все повече и повече.

Неподвижен, с Клеър в обятията си, Адам гледаше през храста, когато демоните наближиха колата. Единият сложи ръка върху багажника. Другият, високият и рус, приближаваше откъм страната на шофьора.

Отдръпвайки се от Клеър, Адам се изправи и изстреля огнено кълбо към резервоара на колата. То я удари в нагорещена до бяло експлозия.

Деветдесет хиляди доларовата кола на Томас избухна, а демоните заедно с нея.

— О, Домове? — въздъхна Клеър, изстрелвайки се на крака до него.

Адам не знаеше какво общо имат домовете с каквото и да било.

Тя се сви до него, прикривайки очите си от яркостта на огъня, а Адам я задържа близо до себе си, предпазвайки главата й с ръка.

Устните на Тео се извиха в необичайна усмивка.

— Добър изстрел. Не знам как ще го приеме шефът, но изстрелът си беше добър.

Адам се ухили доволно.

— Мерси. Да се надяваме само, че глупаците са оставили ключовете в джипа. Иначе ни очаква дълга разходка.

Усмивката на Тео стана по-широка.

— Не. Мога да я запаля с жиците.

Адам му отправи кос поглед и се присмя:

— Брей, Теодосий Уинтърс, не думай! Шокираш ме!

Очевидно краткото многословие на Тео бе приключило. Той просто закрачи напред, към опечените демони.

Адам и Клеър го последваха. Трябваше да се махнат от тук, преди някой да забележи пожара.

Когато заобиколиха автомобила, Адам засили огъня. Не искаше да остави нито следа от тази кола, която да отведе обратно до Томас Монахан или Сборището.

— Боже, демонската магия е отвратителна — каза Тео. — Надявам се никога повече да не помириша тази гадост.

— Не си единственият — отговори Адам.

Тео вдигна ръка, изразходвайки магия, за да прочисти кръг около Седана със земните си способности. Той предпазваше огъня да не прескочи към близките дървета и храсти. Този район наистина бе получил доста влага напоследък, но по-добре да бъдат предпазливи, вместо после да съжаляват.

Властите несъмнено щяха да се зачудят относно странния кръг, но хората бяха всеизвестни с откриването на правдоподобни отговори на необясними явления.

Двамата демони бяха отхвърлени назад от експлозията и сега лежаха обгорени и пушещи близо до автомобила. По дяволите. Адам беше сигурен, че са изгорели при първия взрив. Единият от краката на демона бе в пламъци. И двамата лежаха под неестествен ъгъл, с отворени очи.

Може би цялото това нещо щеше да свърши още преди да е започнало и те можеха да се върнат в Сборището. Макар че трябваше да направят нещо с телата. Хората наистина намираха отговори на необяснимото, но ако решаха да направят аутопсия на тези момчета… Нямаше никакво обяснение за киселинната кръв.

— Не са мъртви, Адам, макар че изглеждат така — каза Клеър, докато подминаваха. — Изпаднали са в някакъв вид кома, която се случва, когато техният вид претърпи сериозно нараняване. Регенерират се точно в момента и скоро ще се възстановят.

Адам спря рязко, спомняйки си казаното му от Томас и Изабел относно мотоциклетната катастрофа, която Изабел бе причинила в опит да убие предишния Атрика. Еразъм Бойл също бе лежал проснат на пътя за известно време — помислили го за мъртъв, преди да се събуди и да изпари Изабел направо от ръцете на Томас.

— Сериозно? Мамка му. — Той прокара ръка през косата си и се опита да прикрие разочарованието си. — Това е гадно. Предполагам, че е било твърде оптимистично да си мисля, че това може да приключи бързо. И Треминатор не може да им направи нищо на тези.

Клеър само му се намръщи. Препратките към поп културата не й бяха ясни.

Той измъкна меча от ножницата, която държеше.

— Тогава да се уверим, че ще им нанесем такава рана, от която няма да могат да се възстановят. — Той се ухили. — Тези копелета може и да са безсмъртни, но искам да видя как опитват да им израсне нова глава. Тео, моля те, заведи Клеър в джипа. Ще дойда след малко.

Тео отведе Клеър настрани и Адам се обърна към проснатите демони. Това нямаше да отнеме много време. Само малко клъцване тук и още едно там, главите щяха да се търкулнат и той щеше да избегне пръскащата кръв. После щеше да повърне и всички можеха да се върнат обратно в Чикаго. Беше страхотен план.

Прост. Чист. Ефикасен. Перфектен.

Стискайки меча в ръка, той се приближи до онзи, чийто крак се стараеше да се превърне в пепел и опитваше да не се задуши от вонята на печен демон. Иронично, според източниците на Мика, Атрика обичаха миризмата на изпечен аемон. Вероятно го сервираха със сос чатни и хубаво бяло вино.

Застана до главата на първия демон, с разтворени крака и приготвяйки меча си за смъртоносния удар. Сините очи на съществото се взираха празно в него. Със сигурност изглеждаше умрял, мамка му. Адам вдигна меча си.

Съществото мигна и очите му се фокусираха върху него. Една ръка се промъкна и го сграбчи за крака.

По дяволите! Той изневери на основно правило във филмите на ужасите и сега си плащаше! Никога не се приближавай до чудовище, дори и да изглежда мъртво.

Адам удари с меча си бързо и силно, но демонът го пусна и се претърколи настрани. Острието му уцели пръст и мъртви листа. Движение от ляво привлече погледа му. Другият демон също се движеше.

По дяволите кратката кома.

Гуми се плъзнаха по земята зад него. Той се обърна, за да види задната врата да се отваря и Клеър да му маха с пребледняло лице.

— Хайде! Качвай се!

Ръцете му се стегнаха около меча и той погледна обратно към създанията. Демонът, когото се бе опитал да прободе, изръмжа и обърна глава към Адам. Очите му светеха в червено. Това означаваше, че демонът бе убийствено ядосан. Ясно си го спомняше от последния Атрика, с когото се бе бил. Другият се опита да стане на четири фута от него, устните му се отдръпнаха и зъбите му се удължиха.

Кога демоните не бяха убийствено ядосани?

— Адам!

Първият демон — русият — се озъби.