Магьосническо сърце

4

Адам седеше в библиотеката, стаята, която същевременно и Томас бе приел за свой кабинет, наблюдавайки как Мира крачи пред бюрото на Томас, през раменете й минаваше ярко оцветен слинг, в който се намираше Ева.

— Всички го чуха, Томас — каза Мира. — Всеки един въздушен магьосник останал в Сборището чу молбата, включително и Моли, която има едва доловима сила. — Бяха само трима, без да броим бебето Ева.

Томас се облегна в стола и потърка брадата си.

— Изглежда невъзможно Клеър да е от тази страна на портала.

Адам се изправи.

— Шефе, преди година изглеждаше невъзможно и демон да броди по Земята и да убива магьосници. Трябва да го проверим.

— Може да е капан. От месеци няма следа от Стефан и Дъскоф. Това изглежда като начин да ни измъкнат навън. Трябва да се свържем с Дарън и Елинор и да видим дали са забелязали нещо необичайно.

Чикагското сборище беше най-голямото от сборищата и управляваше целите Съединени щати, но имаше и две по-малки сборища. Онова на Западното крайбрежие, разположено в Сан Франциско, се ръководеше от Елинор Пикънс. Дарън Уесткот ръководеше сборището на Източното крайбрежие, в Бостън.

— Въпреки всичко дължим на Клеър да разследваме — заяви Изабел. Тя седеше на ръба на бюрото на Томас, единствената в Сборището, която можеше да го направи и да не бъде разчленена. — Ако не беше нейната намеса, щеше да умреш на Юдай.

— Наясно съм с дълговете си, Изабел. Просто не искам да се впускам в това неподготвен. Трябва да го планираме.

— Виж — каза Адам, пристъпвайки напред. — От всички ни аз имам най-малко лична история с Дъскоф и съм бил ченге. Вероятно съм най-добрият да се вмъкна. Ще отвлечете вниманието и аз ще я изведа. Ако ме спрат, ще се правя на приятно разсеян.

Изабел подскочи.

— Бил си ченге?

Той се ухили.

— Едно от най-добрите в Чикаго и дори не бях корумпиран. — Адам отклони поглед. — Но това беше много отдавна.

Можеше да усети тежестта в погледа на Изабел. Бяха станали добри приятели, той и Изабел, но той не говореше много за миналото си, с никого. Томас бе общо взето единственият, който знаеше цялата история.

Ева се разрева и Мира я залюля, за да я умири малко.

— Не мисля, че това са Дъскоф. Нито пък някой от останалите въздушни магьосници. Дори Ева го чу. Събуди се от звука и започна да плаче. Зад това стои някаква странна магия.

— Странна магия? — попита Томас. — Как я почувства?

— Необичайна. Чужда. — Мира поклати главата си с дълга, тъмна коса и се намръщи. — Напълно различно, нещо, което никога не съм усещала преди. Дори не мога да я опиша.

— Почти като земна магия, но… променена?

Мира кимна.

— Да, да… именно. Мнооого променена. Наистина, само с намек за земя. Останалото бе просто различно. — Тя направи пауза, мислейки. — Успях да усетя малко вода и огън, и въздух, разбира се… но това е невъзможно.

Томас скочи на крака.

— Клеър е. Трябва да е тя. И въпреки всичко е невъзможно да е изгубена от тази страна на портала без Ру да е наоколо. Запознах се отблизо с аромата на магията й миналата пролет, когато бях затворен на Юдай.

Адам пристъпи напред.

— Тогава ме остави да отида и да я доведа.

— Да — каза Томас — и ще вземем Тео. Той има опит с травмите, а Клеър сигурно е травматизирана, ако е била запратена на Земята по начина, по който звучи.

— Тео не е съвсем най-добрият що се отнася до лични взаимоотношения — отвърна Адам.

— Да, знам, но е адски силен. Той идва.

Светлините проблясваха и потъмняваха. Клеър седеше изправена на стола в болничната си стая, пронизваше я паника. Извън стените на квартирата й, обикновените звуци на отделението се засилиха. Светлините помътняха още веднъж и до ушите й достигнаха викове.

Клеър стана от стола си. Беше сама в стаята. Само Покровителите на Четирите Дома знаеха къде са отвели съквартирантката й.

Крайниците й бяха започнали да треперят леко. Дали Атрика вече бяха направили своя ход? Или магическата нишка, която използва за молбата си за внимание от страна на магьосниците, бе стигнала до ушите на някого от въздушните, както бе възнамерявала? Изглеждаше твърде рано за второто. Бе изпратила съобщението си едва предната нощ. Със сигурност не можеше да са толкова близо или да организират спасяване толкова скоро. Не и ако бяха малобройни и толкова слаби, колкото бе започнала да подозира.

В името на всички Домове, надяваше се да е сгрешила.

Припламна надежда и тя я потуши. Не можеше да си позволи да се надява. Ако искаше да оцелее, трябваше да е подготвена срещу най-лошото, което можеше да влезе през вратата.

Тя се огледа и не откри нищо, което да може да използва като оръжие. Похитителите й се бяха погрижили да опразнят стаята й от такива предмети. Разполагаше единствено с подноса за отвратителната закуска от тази сутрин, състояща се от втечнена овесена каша, суха препечена филия и рядък портокалов сок, сервиран в пластмасова чаша с аромат на химикали.

Храната тук — с изключение на златистите кексчета — бе по-зле и от храната на военния вид дааеман, с която бе израснала. Марзаан бе стандартна каша, съдържаща всички хранителни вещества, от които имаше нужда, за да бъде здрава… с изключение на вкус.

Тя изсипа всичко от подноса и побягна към вратата.

Лампите премигнаха отново. Ключалката на вратата избръмча и пръстите й се стегнаха около подноса. Дръжката се завъртя и вратата се открехна. Кожата й настръхна от присъствието на друг. Който и да влизаше, не бе напълно човек. Нито медицинска сестра. Нито пазач или доктор.

Вратата се отвори достатъчно, за да покаже индивид с размерите на човек, и Клеър пристъпи напред, замахвайки. Чу издрънчаване, когато удари нещо твърдо. Лампите премигнаха отново.

— Ау!

Стискайки подноса, Клеър отстъпи назад. Дааеман рядко казваха „ау“, особено пък Атрика.

Вратата се отвори нацяло и висок, широкоплещест мъж се олюля напред, държейки ръка на главата си.

— На твоя страна съм, по дяволите. — Той отдръпна ръка от лицето си. Червена следа разцъфваше в центъра на челото му. — Клеър, нали?

Тя кимна. Аемон. Такъв беше. Сега можеше да го усети. Огнен магьосник.

Косата му беше руса и стоеше на бодлички по главата му. Носът му е бил чупен много пъти. Или може би бе зле чупен веднъж и така и не бе зараснал правилно. Стоеше изкривен на иначе привлекателно лице с тъмно сини очи и чифт изразителни, плътни устни. Носеше дълго, черно, кожено палто и имаше черна торба преметната през едното си рамо.

Този мъж бе пълната противоположност на тъмната, мрачна красота на Томас. Томас бе първият мъж аемон, когото бе виждала от… е, някога и бе мярката, с която преценяваше всички останали.

Отговорът заседна в гърлото й и тя пусна подноса до себе си. Пушек се виеше иззад рамката на вратата. Очевидно просто бе разтопил ключалката.

Той протегна ръка сякаш тя бе диво животно.

— Помниш Томас, нали? Той и още един земен магьосник са заети да отприщват арсенал от разни земни магьоснически неща, за да отвлекат вниманието от целия етаж. Изпратиха ме да те взема. Огнена магия в болница никога не е нещо добро. Идваш ли или си заобичала това място?

Тя се огледа и потрепери. Пускайки подноса върху леглото, тя пое ръката му. Хватката му беше силна и стопли студената й кожа. Беше от онзи вид допир, на който моментално искаше да се довери, да му позволи да я успокои. Това доказваше колко голяма нужда изпитваше от някого, на когото да вярва в момента. Въпреки това, в нейната позиция, такова влечение беше опасно.

Те излязоха от стаята и пристъпиха в пустия коридор. Обувките с меки подметки, които й бяха дали, не издаваха звук по гладкия, мозаечен под. Гласове, засилени от тревога, се носеха над звука от неизправното оборудване, заглушени от плътно затворените врати.

Той я поведе към рецепцията и редицата асансьори в дъното на коридора.

— Та, можеш ли да говориш или са откраднали гласа ти?

Тя го стрелна с раздразнен поглед.

— Мога да говоря. Къде са всички?

— Разсеяни. Томас и Тео създават проблеми с електрическата инсталация. Само осветлението на този етаж, компютрите и част от несъщественото оборудване. — Той й хвърли поглед. — Не правят нищо на машините, които поддържат живота на хората. Достатъчно е, за да се притеснят всички какво по дяволите се случва. Държи ги далеч от коридорите, за да можем да те измъкнем незабелязано.

Тя сви рамене.

— Доколкото знам, на този етаж няма хора на животоподдържащи системи. Само ние, лудите сме.

— Да, затова сме тук. Знаем, че не си луда, Клеър.

— За това не знам. Този свят би подлудил всеки — промърмори тя.

Той се засмя. Беше разкошен, тътнещ звук, който я стопляше. Не бе усещала топлина отпреди Ру да я избута през портала.

Наближиха асансьорите и Клеър зърна Томас. Изглеждаше здрав и силен, толкова различен от последния път, когато го видя, когато той стоеше пред портала, възпирайки три демона Итрай и умолявайки я да скочи с него. Тогава косата му бе отрязана късо, очите му бяха хлътнали, а могъщото му тяло бе сурово и измършавяло. Косата му все още бе къса, но тялото му отново бе силно.

До него стоеше тъмнокож мъж, широкоплещест и висок като Томас. Косата му падаше под раменете и пулсираше със сила, която тя можеше да почувства дори от шест метра разстояние. Татуировки се подаваха изпод дългите ръкави на ризата му и Клеър можеше да почувства, че и те бяха изпълнени със сила. Това веднага го определяше като приятелски настроен земен магьосник.

Точно когато се откъсна от Адам и се затича към Томас — единственото познато лице, което виждаше откак бе изпратена в този свят, — вратите на асансьора се отвориха и Теван пристъпи навън.

Тя спря рязко, остър и горчив страх премина през тялото й.

Не трябваше да се изненадва. Без съмнение Теван е бил привлечен на този етаж от пулса на магията. Томас, Адам и Тео трябва да бяха изразходили много сила, за да задържат хората зад вратите толкова дълго. В бъркотията, тази вероятност й бе убягнала.

Томас и останалите нямаше как да знаят в какво се забъркват, разбира се. Те не можеха да знаят, че магията им ще привлече дааеман. Просто се бяха фокусирали върху това да я измъкнат.

Томас се взря в Клеър за половин секунда, след което изкрещя:

— Тръгвай! Тръгвай, Адам! Изведи я от тук!