Магьосническо сърце

26

Колко силно му се искаше на Адам да може да лети?

Би дал всичко за чифт бързи криле или демонската способност да се телепортира. Само за това можеше да си мисли през целия път до Тенеси.

Не бе отнело дълго на Мика да открие изоставената болница, където демоните криеха Клеър. Изписването на името в Гугъл изкара много уеб сайтове за лов на духове. Явно сградата бе известна с неща, които бродеха в нощта, и местното дружество за лов на духове често я посещаваше, за да документира активността.

Колко ли поласкани биха били тези не-магьосници, ако научеха, че истински, живи демони бяха решили, че това е добро място за изтезаване на магьосница?

В проучването си, Мика бе установил няколко места по света, където демонската магия би действала най-добре. Частта от Тенеси, където се намираше болницата, беше на точно такова място. Мика бе споменал, че има части от самата сграда, където магията на Теван и Кай би въздействала най-силно, но нямаше време да определи къде може да са тези места, въпреки че работеше непрекъснато в задната част на вана, приведен над книгите и бележките си, с фенерче в ръка и лаптоп до себе си. Ако Мика не можеше да ги измисли докато пристигнат, щеше да се наложи да изследват огромната болница етаж по етаж.

Адам го сърбяха ръцете да пристигне там, сърбяха го ръцете да действа. Искаше да е в тази сграда, за да може да направи нещо, за да открие и спаси Клеър. Каквото и да е. В противен случай със сигурност щеше да откачи.

Закъснението този път би го убило.

През цялото пътуване Адам седеше в мрачен, мълчалив гняв и страх за Клеър. През цялото време си мечтаеше да може да лети. И макар че не бе спал дори за кратко, откакто Клеър бе отвлечена, не можеше да затвори очи и за минута.

Водеха армия магьосници със себе си, всичките добре оборудвани с медни оръжия. Пристигнаха за рекордно време, изминавайки пътя, който обикновено би отнел седем часа, за пет и половина. И все пак бе твърде дълго.

Пристигнаха в Тенеси същия следобед.

Когато слънцето бе започнало да оцветява небето в розовите нюанси на здрача, те щурмуваха. Магьосниците от Сборището паркираха автомобила в подножието на хълма, където се намираше болницата за ветерани „Сестри на милосърдието“ и си проправиха път през дърветата, които я заобикаляха.

Когато достигнаха до сградата, нито демон не помръдна. Адам не бе сигурен дали това е на добро… или на лошо.

Богове, нека все още да са там.

По заповед на Томас, те нахлуха в сградата във вид на добре координирани групи, като всичките простенаха, когато се удариха в защитите. Адам продължи сам, неспособен да приеме заповеди от никого в този момент, нито дори от Томас Монахан.

Лобито — или това, което някога е било лоби — бе празно, с изключение на няколкото парчета изоставени и счупени мебели, нахвърляни в ъглите, и малко графити по стените. Сякаш тийнейджъри или бездомници си бяха направили местенце, където да се мотаят. Имаше голям, плесенясал, зелен диван, а на пода лежаха няколко мръсни игли.

— Очарователно — промърмори Джак от лявата му страна.

— Няма нужда да си ми детегледач — промърмори Адам, пресичайки лобито на път към стълбите. Ботушът му случайно ритна една стара консерва и я плъзна по пода, издавайки металически звук. Почувства тежък меча на гърба си.

— Кой е детегледач? Аз си нахлувам като всички останали. Просто се случи да си на пътя ми.

Адам не каза нищо. Отиде до вратата на стълбището и я отвори. Сега трябваше да се доверява на интуицията си, психическата връзка, която Мира смяташе, че той споделя с Клеър.

Площадката на стълбището му припомни за първата болница, в която бяха двамата с Клеър. Това бе началото на кошмара. Смееше ли да се надява, че това би бил краят?

Вдигна поглед към етажите. Електричеството тук не работеше, но от някъде се процеждаше светлина… точно колкото да се вижда.

— Къде мислиш, че се намира? — каза Джак, пристъпвайки след него.

— Богове, Джак. Стресна ме, мамка му. — Гласовете им отекнаха.

— Извинявай. Та, къде?

— Високо. Когато гледах през очите на Клеър, вероятно беше на най-горния етаж.

Джак подсвирна, поглеждайки нагоре.

— Това ми изглежда като добра кардио тренировка. — Той тръгна към стълбите. — Хайде да се качваме горе.

Адам отваряше с ритник врата след врата на най-горния етаж, без да открива нищо. Само още графити, малко счупени мебели и толкова потрошено оборудване, че дори бездомниците не го бяха откраднали.

Влизайки в болницата, магьосниците моментално се бяха сблъскали с демонските защити. Беше като да влезеш в Грибин, затворът на Сборището, където серии заклинания, заложени в самата основа на сградата, ги лишаваше от всичките им магически сили. Това не беше чак толкова зле. Тук Адам все още можеше да усети магията си, но бе само сянка на първообраза.

Той отново опря ботуш върху тежката врата и откри нещо ново. Адам влезе в една дотогава необитавана болнична стая. Одеяла покриваха леглото, първото легло, което откриваше в търсенето си. Той се приближи до намачканите завивки и дръпна възглавницата до носа си, вдишвайки. Изпълни го характерният аромат на косата на Клеър. Това го накара да се олюлее крачка назад, карайки колената му да омекнат.

Остана така, докато Джак не се появи на вратата, после Адам пусна възглавницата обратно върху леглото и се огледа наоколо. Храна бе разпиляна яростно по пода. От Клеър или от похитителите й? Прозорецът в далечния край на стаята бе строшен. Това си го спомняше.

— Тук са я държали — каза глухо Адам. — Все още мога да усетя аромата й по одеялата.

— Хайде, да продължим да търсим, Адам — каза Джак, извръщайки се от вратата. — Поне сме в правилната част на болницата.

Адам последва Джак навън. Из цялата останала част от огромната сграда отекваха виковете и тропащите крака на магьосниците. Мислеха, че Клеър вече не е тук. Джак също мислеше така. Адам можеше да го усети по изпълнения със съжаление поглед, който продължаваше да получава от приятеля си огнен магьосник.

Ако Джак не внимаваше, тези погледи щяха да му докарат проблеми. Адам се чувстваше избухлив. Идеята, че бяха изминали целия този път, само за да се натъкнат на задънена улица, го тласкаше към ръба по най-лошия начин.

Джак и останалите можеха да си мислят каквото си искат. Интуицията на Адам му подсказваше, че Клеър все още е някъде наоколо. Нямаше да се предаде, докато не я намери.

Адам спря по средата на коридора, бледа светлина се процеждаше от стаите, където бе отворил с ритник вратите. Топлина пламна в дланите му, реакция на засилените му емоции, и той злобно я потисна. Адам затвори очи и вдиша дълбоко плесенясалия, ръждив въздух.

Ботушите на Джак се забиваха в песъчливия слой покриващ пода, докато приближаваше.

— Адам?

Адам го игнорира и вместо това се съсредоточи върху Клеър по начина, по който го бе научила Мира. Опитите му бяха посрещнати само от още и още пустота. Нищо. Можеше да има милион причини. Най-вероятно бе заради защитите на болницата, които заглушаваха магията на всички до бледа следа от сила.

Може би собствената му липса на въздушна магия не му позволяваше да открие друго освен пустота. Може би бе, защото трябваше да достигне до определен ритъм на мозъчна дейност, която можеше да бъде постигната само в дълбока медитация или в просъница. Може би беше, защото Клеър бе в безсъзнание.

Адам не можеше да се принуди да обмисли другата възможност.

Тогава се замисли за нещо. Отвори очи.

— Помещенията за поддръжка. Обзалагам се, че все още никой не ги е проверил.

— Да вървим — отвърна Джак.

Те се спуснаха надолу, покрай приземния етаж и към мрака на мазето. Плесен и влажен въздух изпълниха дробовете им, когато отвориха вратата на котелното. Тук Адам и Джак бяха принудени да включат фенерчетата, които бяха донесли със себе си, закачени за коланите им, с които бяха препасали ножниците на мечовете за гърбовете си.

Някога това помещение е било изпълвано от тихото, устойчиво бучене на бойлера, пещта и другите тежки машини, необходими за да функционира болницата. Сега бе мъртво и тихо като в морга.

Косата по тила на Адам настръхна. Тук можеше да повярва, че болницата е обитавана от духове.

Тежката метална врата изскърца, когато я отвориха, и се затвори зад тях с едно финално изщракване. Бяха потопени в мрак, с изключение на светлината, която се излъчваше от фенерчетата им. От лявата им страна притича нещо с малки, животински крачета.

Или поне Адам предположи, че са малки, животински крачета.

Той безшумно се премести в голямата стая, снишавайки се под голите тръби и заобикаляйки студената машина. Тук нямаше графити по стените, нито остатъци от наркотици по пода. Можеше да разбере защо нарушителите бяха избягвали тези места.

Двамата с Джак внимаваха, докато се придвижваха, за да могат после да намерят обратния път. Адам запращаше с пращене топлина към пода, с малкото огнена магия, с която разполагаше. В противен случай бе сигурен, че не ще успеят да открият обратния път, а Томас ще се върне след години, за да открие някъде по ъглите побелелите им от времето и изгризани от плъховете кости.

Джак можеше да произведе само блещукане, когато призовеше силата си, но магията на Адам бе по-мотивирана и минаваше по-добре през защитите.

Нещо изрева.

Звукът бе така нечовешки, толкова нисък и изпълнен с ярост, че сърцето на Адам буквално спря за момент. И двамата с Джак спряха напълно неподвижно. Двамата едновременно спряха фенерчетата си, сега кадифената тъмнина около тях бе повече приятел, отколкото враг.

Освен ако дружествата за лов на духове не бяха прави за повишената призрачна активност в тази болница, това бе демон.

Където бяха демоните, там бе и Клеър.

Джак бавно извади меча си — тих шепот от плъзгащ се по кожената ножница меч и острието бе на свобода. Адам не докосна своето, вместо това почувства седалището на магията си. Желанието му да спаси Клеър го накара да запулсира със сила, която не би трябвало да притежава.

Погледът на Адам бе привлечен от проблясък на червена светлина, прорязваща задушаващия юмрук от пустота, който ги притискаше. Адам тръгна към нея, но Джак го улови за ръката. Адам стисна юмруци, за да не се нахвърли отгоре му и да го удари право в лицето.

— Не знаеш какво има там — промърмори Джак в ухото му.

— Шибан демон, това има там. Може би и Клеър. — Той направи пауза и внимателно си пое дъх. — Върни се обратно, извикай Томас и останалите. Доведи ги тук долу. Ще проверя какво има там и не можеш да направиш нищо, за да ме спреш, Джак.

След малко Джак пусна ръката му.

— Не прави нищо глупаво.

Остатъкът от предишния весел Адам излезе на повърхността при възможността да открие Клеър. Той се ухили към Джак на червеникавата светлина.

— Глупав е второто ми име.

— Да, без майтап. — Джак пристъпи в сенките. — Ще се върна възможно най-бързо. Да се надяваме, че ще е преди да се затриеш. — Той отстъпи в тъмата и изчезна.

Адам се обърна и се запъти предпазливо към червената светлина. Тътренето на крака и тихите, боботещи мъжки гласове достигнаха до ушите му, когато се приближи. Не бяха придружени от женски глас. Проряза го страх, карайки го да се движи по-бързо.

Заобиколи пещта и надникна иззад голямото парче метал. Клеър лежеше на една страна, с гръб към него, облечена в къса, бяла, болнична нощница. Беше в ембрионална поза върху масата, без да помръдва.

Демоните я бяха наобиколили, скърцайки със зъби и стискайки юмруци. Само езикът на телата им подсказваше на Адам, че са развълнувани, но освен това очите им светеха в червено и устата им зееха отворени, вероятно за да направят място за издължените им зъби. Очевидно нещата не вървяха според плана им.

Това беше или много добре за Клеър… или много зле.

Теван изрева отново и стовари масивните си ръце от двете страни на Клеър, разклащайки масата. Цялата сграда тътнеше под силата на раздразнението и гнева му, демонска магия се лееше от него и се блъскаше в бетонните стени и таван. Прах и отломки се сипеха върху Адам, полепвайки се за косата му.

Клеър не помръдваше върху масата. Дори не трепваше. Нито дори когато Теван я обърна по гръб и вдигна ръце над главата си, както изглежда за да ги стовари право върху незащитената гръдна кост на Клеър — седалището на магията й.

Преди Теван да има възможността да удари Клеър, Адам изскочи иззад пещта и призова силата си. Правейки го през защитите беше като да го прави през два инча бетон, но в него гореше толкова интензивен и силен гняв, че бетонът, който възпираше силата му, просто се пропука.

Магията на Адам избухна от гърдите му и се понесе по ръцете му в почти неконтролируем порив на топлина, който стопли кожата му.

Демоните се обърнаха към него, изненадата бе ясно изписана на лицата им. Бяха толкова погълнати от каквото там мъчение прилагаха върху Клеър, че Адам се съмняваше да бяха разбрали, че в сградата има още някой. Той се възползва от шока им и запрати взрив към стената зад тях, точно както го бе учила Клеър. Мълнията сила рикошира от стената и ги удари странично в гръб.

Бяха толкова вцепенени, че не издигнаха щитове. Нажежен до бяло огън ги обгърна и Адам съсредоточи усилията си в това да държи пламъците далеч от Клеър, която лежеше така близо до тях.

Демоните изреваха, покривайки главите си с ръце. Те се отърсиха достатъчно лесно от огнената магия, но Адам не се отпусна, оставяйки им малко време да се възстановят и нападайки отново. Изпращаше взрив след взрив към тях, отново и отново, отблъсквайки ги от Клеър.

Скоро зрението му потъмня малко и гърдите го заболяха. Бързо бе изразходил резервите си. Огън валеше от тавана и се понасяше по стените и пода, карайки демоните да отстъпят в мрака.

Адам се препъна, опитвайки се да стигне до Клеър, докато поддържа атаката срещу Теван и Кай.

Зад себе си чу приближаването на останалите магьосници. Подкрепленията. Селяните преследваха чудовището на Франкенщайн, но вместо вили носеха мед. Не знаеше дали могат да разрушат защитите, както бе направил той чрез емоциите си, но се надяваше. Магическите резерви на Адам бяха пред изчерпване.

Създавайки защитено поле сред огъня за себе си и магьосниците на Сборището, той достигна Клеър, точно когато останалите го подминаха, преследвайки демоните във вътрешността на мазето. Адам я вдигна на ръце и главата й се килна настрани, с отворени и невиждащи очи.

О, богове, не.