Магьосническо сърце

30

Елиумът все още пулсираше монотонно в нея.

Домове, тя почти свикваше с чувството да бъде там, в средата на гърдите й.

Клеър се обърна към прозореца в спалнята на Адам и придърпа хвърленото одеяло по-плътно около себе си. Отне й по-голямата част от деня да се възстанови от заклинанието. Въпреки това, седалището на магията й я болеше от изпитанието. Тя беше в безсъзнание, но все същите кошмари от инцидента изпълваха мозъка й, онези, които все още можеше да си спомни. Ужасното издърпване на силата й, изтръгвайки я през плътта, кръвта и костта. Сякаш чифт огромни клещи бяха сграбчили сърцето й и се опитваха да го издърпат на открито през живата тъкан.

Разбира се, не бе проработило. Част от нея беше облекчена, когато се беше събудила с усещането на нейната магия, все още пулсираща вътре в нея. Тя се страхуваше от ледената празнина, която несъмнено би я срещнала, ако заклинанието бе проработило. Суха и безвкусна като тънка препечена филийка. Някога беше чула Томас да описва не-магьосниците по този начин.

Другата част от нея беше напълно и изцяло смачкана. Това беше тяхната последна и най-голяма надежда и тя се бе провалила.

Сега със сигурност беше обречена на смърт. Нямаше направени в последния момент усилия, нито друго, което да се пробва. Съдбата й беше решена.

Адам седеше на стола зад нея. Чу го да се изправя и да я приближава. Ръката му се отпусна на рамото й, топла, здрава и силна… точно като него. Тя затвори очи.

Най-накрая бе намерила някой, който да я обича. Някой, на когото може да отвърне с любов. Някой, в когото да вложи чувствата си, на когото да вярва. Но съдбата нямаше да й позволи да го задържи. Може би щеше да е по-лесно за тях, ако двамата бяха приключеха нещата веднага. Атрика идваха за нея. Нямаше изход.

Дъхът му размърда косата й.

— Добре ли си? Изглеждаш дълбоко замислена.

Тя поклати глава.

— Не, не съм добре. — Клеър се засмя кратко. — До известна степен нямам избор. — Наведе глава. — Съжалявам.

Той я обърна с лице към себе си.

— Съжаляваш? За какво?

— Надявах се, че можем да останем заедно. Но… — Пое си дъх. — Мисля, че това трябва да приключи, Адам. Веднага. Трябва да отида в моята стая тук, в Сборището, и ние трябва…

— Клеър, млъкни. — Наведе се и я целуна. Устните му се плъзнаха по нейните, нежно и властно, съвсем свойски. Целува я цели две минути, ръката му обгърна тила й и устните му нежно се плъзнаха по нейните, от време на време разделяйки ги, за да може езикът му да се докосне леко до нейния.

Дори в моменти като този, той можеше да накара коленете й да омекнат само с една целувка.

Долепи чело до нейното.

— Не ми харесва тези думи да излизат от сладките ти устни и не искам да ги чувам никога повече. Ще останем заедно, каквото и да се изпречи на пътя ни. Ще го посрещнем очи в очи и рамо до рамо. Нали?

Тя въздъхна и отпусна глава на гърдите му.

— Нещата изглеждат толкова мрачно, Адам. Излъжи ме и ми кажи, че всичко ще бъде наред.

Той целуна главата й и потърка ръката й.

— Всичко ще бъде наред. Не лъжа, Клеър.

Тя въздъхна.

— Изморена си, но това все още не е свършило. Тук на Земята имаме една поговорка. Не е свършило, докато дебелата дама не пропее.

Тя вдигна глава.

— Дебелата дама? Коя е тя?

Адам се усмихна.

— Отнася се за последната жена, която пее в операта. Стереотипно, всички оперни певици трябва да са дебели.

— Опера. Винаги съм искала да гледам някоя. Майка ми говореше за двете — опера и балет.

Той прибра косата зад ухото й.

— Слушай какво. Ако двамата минем през това невредими, ще се жертвам и ще те заведа и на двете. — Направи пауза. — Но само ако дойдеш на игра на Мечките с мен.

Тя сбърчи нос.

— Мечките?

— Футбол.

— О, да. — Тя се усмихна и целуна устните му. — Тогава това е за бъдещите жертви.

— Може да бъдат потресаващи, чести и да се случат скоро. — Наведе глава и я целуна отново.

Тя отново въздъхна срещу устните му и му позволи да я бутне назад към леглото. Засмя се.

— Отново?

Той се усмихна се срещу устните й.

— Защо не?

Всъщност, защо не?

— Е, предполагам, че ако има нещо, което бих искала да правя през последните ми дни, то е да бъда с теб. — Тя го обърна и го бутна силно.

Той падна на матрака и се просна там, гледайки я с изненада.

— Уау, това е толкова романтично.

Тя се ухили и повдигна вежди. Духовитата забележка бе на езика й, тя се приготви да се хвърли върху него.

Някой почука на вратата.

Адам се повдигна на лакти.

— Кой, по дяволите, може да е?

— Аз ще отворя. — Клеър уви одеялото по-плътно около себе си и отиде да отвори.

Томас стоеше от другата страна със сурово изражение на красивото му лице.

— Клеър, трябва да се облечеш и да слезеш в библиотеката веднага.

Тя се начумери на строгия тон в гласа му.

— Защо?

— Ру е тук.

Клеър забеляза, че устните на Ру са в тънка линия на неодобрение, когато тя влезе в библиотеката ръка за ръка с Адам. Ледено сините му очи бяха студени като зимата, когато забеляза как Клеър застана до Адам щом влезе.

Ру беше красив мъж по всички женски критерии: висок, широкоплещест, мускулеста конструкция. Русата му коса стигаше до раменете, обрамчвайки изопнато в изсечени линии лице. Устните му бяха пълни, а очите му — в светъл нюанс на синьото.

Той беше красив. Той беше дааемон. И беше смъртоносен.

Въпреки че работеше за строгия код на етика и морал на Итрай, той не показа разкаяние за тези, които възприемаше за съгрешили. Томас Монахан знаеше това от първа ръка. Тай бе умрял, опитвайки тази безпощадност.

Клеър се върна назад до момента, когато Ру беше разкрил връзката й с Тай. Страх премина през нея с остър, метален вкус.

— Не сме на Юдай — каза Клеър на Ру, тонът й беше толкова твърд, колкото никога не си беше позволявала да използва с него.

Томас стоеше близо до бюрото си, заедно с Изабел. Погледът му се стрелна към нейния.

— Правилата ти не важат тук, Ру — продължи тя. — Отказвам да ти позволя дори да си помислиш да нараниш Адам. — Говореше на английски. Той беше добре запознат с езика и щеше да разбере.

Ру наклони глава на една страна — като граблива птица, преценяйки мишка — и направи стъпка към тях. Устата й пресъхна, но тя остана на мястото си. Щеше да умре, преди да позволи Адам да пострада.

— Тези думи, в защита за този мъжки аемон, ли са първите ти думи към мен след толкова дълго, Клеър? — Той проговори на аемни. — Толкова малко ли знача за теб?

— Това е грубо. Говори на английски, Ру — отсече тя.

Ру всъщност изглеждаше смекчен. Погледна към Томас.

— Прости ми.

— Все още си жив — отбеляза ненужно тя. Беше доволна от това. Чувствата й към Ру бяха толкова объркани.

— Успях да избягам от стаята със заклинанието и, въпреки че атаката ни изненада, успяхме да парираме силата на Атрика. — Сега той говореше на английски. — Бях ранен, но сега съм възстановен.

— Дойде да вземеш елиума обратно? — Гласът трепереше от надеждата, че той има начин да го премахне.

Объркване премина през лицето му.

— Не, Клеър. — Направи пауза и изглежда сякаш обмисляше думите й. — Е, до известна степен. Дойдох да взема теб обратно.

Адам пристъпи напред.

— Това няма да се случи.

Ярост накара вените по врата на Ру да изпъкнат. Той направи крачка към Адам.

— Ти не ми нареждаш, момче.

Адам пристъпи две крачки към Ру.

— Момче? Това ти спечели тройно сритване на задника, дааемон. Веднъж за това, че се опита да отведеш Клеър. Втори път за това, че изобщо я постави в опасност. И още един за това, че ме нарече „момче“.

Клеър завъртя очи и пристъпи напред. Дааеман или магьосник, нямаше значение, тестостеронът беше същият. Точно сега имаше излишък от мъжественост в стаята. Тя постави ръка на гърдите на Адам.

— Адам, успокой се. — Тя хвърли раздразнен поглед на Ру. — Ру, няма да ме водиш никъде.

Челюстите на Ру се раздвижиха, но той не отговори. Все пак тя познаваше Ру достатъчно добре, за да знае, че въпросът не е приключен.

Тя надникна покрай Ру към Томас. Двамата с жена му изглеждаха готови да убиват. Не беше изненадващо. Това беше мъжът, който бе пленил и измъчвал Томас на Юдай.

Томас прочисти гърлото си.

— Той се появи тази сутрин във фоайето. Изабел се опита да го убие.

Ру отпусна челюстите си достатъчно, за да говори, но задържа погледа си фокусиран върху Адам зад нея.

— Отне ми дълго време да отворя нов портал. Предположих, че това ще е мястото, на което ще си, ако си успяла да избягаш от Атрика, които те последваха. Опитах да те пратя колкото мога по-близо до Сборището, когато те запратих през портала.

— Какво е състоянието на Иристрай?

— Сериозно повредена. Атрика атакува с голяма сила, по-усърдно и с повече финес, отколкото са имали от векове. — Направи пауза. — Нещо се бе променило. Някак бяха придобили сила и волята им бе станала по-силна. Почти превзеха двореца и убиха много от нас. Държим няколко от тях в ареста, но знаеш какво е да изтезаваш Атрика за информация.

Невъзможно.

— Защо ми го причини, Ру? Защо вкара това оръжие в мен и ме запрати през портала в чужд свят?

Най-накрая Ру се фокусира върху лицето й. Изражението му омекна малко.

— Това беше единственият начин, който знаех, за да защитя двете неща, които са ми най-скъпи.

Шок премина през нея. Беше ли я нарекъл… скъпа?

Адам постави ръка на кръста й и я дръпна до себе си със защитен жест.

Погледът на Ру се премести върху огнения магьосник, който я докосваше толкова собственически.

— Тя ми е като дъщеря, аемон. На практика аз я отгледах.

— Чудесен начин да се отнасяш с дъщеря си — промърмори Изабел.

— Нямах избор! — извика Ру, затваряйки очи за момент и стискайки юмруци. — Атрика щяха да я убият, ако беше останала в стаята. Ако Атрика ме бяха пленили и извлекли елиума, всички видове демони, освен Атрика, щяха да бъдат унищожени или почти унищожени. Нямах представа, че двама от Атрика ще скочат през портала след теб. Не очаквах това да се случи.

Клеър скръсти ръце на гърдите си.

— Те убиха много магьосници тук. — Тонът й понижи температурата в стаята. — Те щяха да ме убият. Сборището плати висока цена, за да опази елиума.

— Ние не предпазвахме елиума — каза Томас. — Предпазвахме теб, Клеър, без значение какво ти казвахме. — Ръководителят на Сборището пристъпи напред, за да застане близо до нея. Черните му очи изглеждаха безкрайни с горещата ярост. — По-добре веднага да ми кажеш, Ру, че имаш начин да извадиш безопасно елиума от нея. Искам да вземеш елиума и след това да се разкараш от дома ми. — Гласът му потрепери.

Това беше най-близко, което Клеър беше виждала от добре контролирания магьосник, до това да загуби самообладание.

Ру закова погледа си върху Томас.

— Няма нужда да бъдем врагове.

Изабел издаде подигравателен звук.

— Опита се да го убиеш. Изтезава го, докато едва не го уби. Ако не беше Клеър, той можеше да умре в тъмницата ти. Направи всичко това и мислиш, че можем да сме приятели?

Ру задържа погледа си върху лицето на Томас, докато отговаряше на Изабел.

— Никога нямаше да убием партньора ти. Разбира се, нямахме идея за степента на намесата на Клеър. — Обърна ледените си очи към нея за миг. — Както и да е, никога нямаше да позволим един толкова важен мъж, колкото главният магьосник на хората ви, да умре в ръцете ни. Просто се нуждаехме от информация. — Направи пауза. — Все още се нуждаем от информация.

— Няма да получиш нищо от нас — отвърна Томас. — Можеш ли да вземеш елиума от нея или не?

— Къде са Атрика?

— Все още са някъде там, искащи оръжието. Колкото по-скоро го вземеш от нея, толкова по-скоро тя ще е в безопасност от тях. Ако те е грижа за нея толкова, колкото казваш, ще го вземеш скоро.

Ру рязко кимна с брадичка към нея.

— Тогава трябва да се махнем веднага. — Той се протегна, хвана ръката на Клеър и я дръпна напред.

— По дяволите, няма да я вземеш — изрева Адам.

Гняв изкриви красивото лице на Ру и стомахът на Клеър се сви от страх.

— Тя е моя, аемон. Моя собственост. Фактът, че си спал с нея не ти дава никакво право…

Адам го удари.

Ру залитна назад под силата на удара и се блъсна в един стол. Препъна се настрани и вдигна погледа си към този на Адам. Убийство беше изписано на лицето му. Очите му бяха червени, а зъбите му бяха удължени.

Клеър отиде до Ру и го зашлеви през лицето.

— Как смееш да ме третираш като куче, на което можеш да заповядваш? Аз не съм вещ, вече не. Аз съм у дома, където ми е мястото. — Тя направи жест към Адам и останалите. — Сред хората, с които трябва да бъда. Казваш, че ме смяташ за дъщеря, но не искаш най-доброто за мен, нали? Най-доброто нещо е да ме оставиш сама, да ми позволиш да остана тук с тях.

Той изглеждаше шокиран.

— Това ли искаш?

Тя затвори очи в чувство на безсилие и стисна косата си в юмрук.

— Дом, Ру. Току-що казах, че съм си у дома. Разбира се, че искам да остана.

Ру изглеждаше толкова изненадан и, да, малко наранен, че тя падна пред него на колене.

— Ти се отнасяше добре с мен. Без теб щях да умра на Юдай. Благодаря ти за това. — Тя стисна устни. — Но ти можеш да ме върнеш у дома, нали? Можеш да отвориш портал и да ме изпратиш обратно тук по всяко време. Не е ли вярно?

— За какво? Нямаше си никого тук. Майка ти беше мъртва и ти не знаеш кой е или къде е баща ти. Мислех, че си щастлива от живота си на Юдай. Не мислех, че искаш да се върнеш на Земята.

Бяха изминали много години, през които тя най-вероятно би осуетявала възможността да се върне тук. За нея това място бе чуждо. Дори когато имаше възможност да се върне, когато Томас скочи през портала, тя остана. Все пак…

— Ти никога не ме попита. Нито веднъж. Никога не ми остави избор, възможност. Просто ме държеше като домашно животно или слуга — твоя собственост — и провеждаше малките си експерименти върху мен. Ти ме лиши от човешка любов от моя вид… любов, цикъл. Лиши ме от всичко, приличащо на нормален живот.

Челюстите на Ру се раздвижиха.

— С-съжалявам.

Това беше първият път в живота й, когато виждаше великият Ру, Кае на Итрай, онемял. Това беше първият път, в който той се извиняваше за нещо.

Ру се намръщи.

— Толкова си различна сега. Седмиците тук, на Земята, са те променили.

— Различна съм. Промених се към по-добро, Ру. — Говорейки за експериментите… — Опитвал ли си се да ме превърнеш в демон?

Ру се взря в нея за миг и после се изправи на крака.

— В известен смисъл. Изпълних те с другите три елемента, но никога не успях да те накарам да ги използваш заедно.

Клеър се изправи.

— Защо искаше да ме научиш на това?

Ру сви рамене.

— Беше близо до демонската магия.

— Но не е точно демонска магия — заключи Клеър.

Ру поклати глава и вдигна очи, за да срещне погледа й.

— Ти си аемон, не дааемон. Не притежаваш истинската ни кръв, което значи, че не носиш у себе си нашата истинска сила.

— С изключение на елиума.

— Това е различно. Формиран е така, че да можеш да го носиш.

— Вкоренило се е в седалището на магията ми. Успях да изолирам по-голямата част, но има нишки от елиума, прилепващи към него. Никой не можеше да извади оръжието от мен, без да ме убие. Нито дори Теван и Кай.

Ру поклати глава и се усмихна.

— Ти не разбираш. Това е, защото…

Нещо в коридора извън библиотеката експлодира. Сградата се разтърси и мазилката над тях започна да пада. Адам я придърпа в ръцете си и покри главата й в опит да я предпази. Магията пулсираше дълбоко през костите им.

Демонска магия.

— Те са тук — ненужно каза Изабел от другия край на стаята.

— И са бесни — довърши Клеър.

Ру мина гневно покрай тях, към вратата. Имаше шанс Теван и Кай да не знаят, че Ру беше пристигнал.

Щяха да бъдат изненадани.

Клеър се отскубна от ръцете на Адам и последва Ру навън в коридора. Теван стоеше с гръб към Кае на Итрай. Обърна се. Ако можеше да запази изражението на лицето на Теван за спомен, щеше да го направи.

— Мислиш, че си дошъл да вземеш елиума — каза Ру на аемни. — Но ще получиш далеч повече, отколкото си очаквал.

Теван отговори с атака.

Демонската магия мигновено се заби в стените на коридора и Клеър се оказа дръпната обратно в библиотеката насила от Адам. Отвъд вратата силата пулсираше и цареше разрушение.

Друг порив на магията ги накара да паднат на пода. Книгите от рафтовете около тях се плъзнаха и се удариха в твърдата дървесина. Бутилките в количката с алкохол на Томас затракаха, докато една от тях не се счупи в стръмен водопад от кехлибарена течност.

— Домове, ще ми се Ру да не беше дошъл сам — промърмори тя. — Бихме могли да използваме още няколко Итрай.

— Това повдига въпроса. Къде е Кай? — изрече Адам близо до ухото й.

— Вероятно ме търси.

— Хайде. — Той я издърпа на крака и изтичаха до Томас и Изабел, които стояха прилепени до бюрото на Томас под силата на битката отвъд вратата на библиотеката. Двама дааемон в разгара на конфликт бяха като война, включваща оръдия.

— Трябва да изведем Клеър от тук, преди Кай да се появи. Не вярвам Ру да задържи двама Атрика наведнъж. По дяволите, изобщо не вярвам на Ру и не мисля, че ти му вярваш. — Адам кимна с брадичка към единствения друг изход — големият прозорец в далечния край на стаята, който гледаше към градините на Сборището.

Томас погледна към Изабел, друг порив на магията дойде отвъд вратата, разтърсвайки стаята.

— Защо не? Няма да го чупят за пръв път — изкрещя Изабел над врявата, свивайки рамо.

Стаята се разтресе отново и всички сграбчиха бюрото. След като премина подобният на земетресение трус, Адам вдигна стола на Томас, отиде до огромния прозорец от пода до тавана и го хвърли.

Стъклото се разби и се посипа по пода.

— Това не беше изтънчено, но беше ефективно — промърмори Изабел до Клеър.

Такъв беше Адам.

Адам вдигна дълъг предмет — някога Томас беше отбелязал, че е античен бастун — и го използва, за да се отърва от всички останали късове стъкло. След което сграбчи одеяло, провесено върху едни от столовете и го постла над прага.

Адам протегна ръка към Клеър.

— Хайде, да вървим.

Тя отиде до него и той й помогна да излезе през прозореца. Томас и Изабел ги следваха плътно. Пореден порив сила разлюля къщата.

В далечината можеха да видят магьосниците на Сборището, изливащи се от сградата, някои кашлящи и имащи проблеми с дишането.

Домове, Сборището! Два демона в битка можеха да изравнят мястото със земята.

Клеър хвърли поглед към втория етаж.

— Ами Тео? — Тя спря внезапно. — Ранен е от битката в хижата. Не е в състояние да излезе.

— Повярвай ми, Тео е способен да се грижи за себе си, дори когато е ранен — каза Томас, заставайки до нея. — Но ще отида отпред, за да помогна на всеки, който може да има нужда. Адам, заведи Клеър на безопасно място. — Той тръгна към сградата.

— Няма да ходиш никъде без мен, Томас — изрече Изабел, крачейки след него.

Адам дръпна Клеър напред към силно залесената област, заобикалящата Сборището.

— Хайде, искам те далеч от тук. Кай вероятно е там, търсейки те, и не те искам наблизо.

Те се отдалечиха от Сборището, спирайки до най-далечната страна на сградата, близо до консерваторията. Беше красива сутрин, спокойна. В такъв контраст с битката, вихреща се в сградата.

Една жена, държаща бебе, се появи от другата страна на стъклото, от вътрешната страна на консерваторията. Тя кашляше, вероятно от дима, причинен от пламъците от битката на дааемоните. Поривите на въздушната магия издухваха дима, но понякога я обезсилваше.

Клеър посочи.

— Мира е там вътре.

Адам проследи пръста й, фокусира се и изрече:

— О, мамка му. Трябва да ги измъкнем от там. — Той изтича към вратата, водеща към двора, но беше заключена.

Мира ги видя и изкрещя нещо неразбираемо, размахвайки отчаяно свободната си ръка. Не, връщайте се! Добре съм! Думите прозвучаха във въздуха около тях, дезориентирайки Клеър за момент. Мощна въздушна магия. Кай е тук вътре с мен.