Краят на дните

70

Утринната светлина оцветява небесата над покривите на Сан Франциско. Светът е завинаги променен, но започвам да го смятам за познат, ако не и утешителен.

Лодки обикалят окървавения залив и събират последните давещи се ангели и хора. Екипажите искаха да затварят спасените ангели в клетки и да ги прострелват, за да ги обездвижват за малко. Несъмнено с голямо удоволствие щяха да мерят колко време ще им е нужно да се възстановят и дори да проверят дали ще се излекуват сами, лишени от храна и вода. Но — което не е изненада — Йосия и Наблюдателите настояха, просто да ги лишим от одеяла и топли питиета, каквито получават спасените хора.

Сега, когато Уриил е мъртъв, има сериозна липса на архангели. По презумпция явно Рафи е неофициално начело, само дето ту идва на себе си, ту губи съзнание, докато препускаме през залива към най-близката работеща — или най-малкото неразрушена — болница.

Наблюдателите изпълняват нарежданията на Рафи и му докладват, когато е в съзнание. Ангелите, дълбоко потресени, просто изпълняват заповедите.

Оставам с впечатлението, че щом нещо им звучи разумно, ще правят каквото им каже Рафи, поне за момента. Тази клика е свикнала да следва заповеди, едва ли ще знаят какво да правят, ако няма кой да ги управлява.

Хората вече почти са се изтеглили от моста. Използвам Йосия и Наблюдателите да предавам съобщения и за мен. За момента е по-лесно. Притеснявам се прекалено много за Рафи, не ми е до това да помагам с логистиката или да се занимавам с прехвърлянето на хората до брега. На теория те следва да изпълняват моите команди, но всъщност правят каквото им кажат Туидълзнаците.

За хиляден път поглеждам към Рафи, докато се гуша с Мечо Пуки под палто, неизвестно как озовало се на раменете ми. Треперя, все едно е под нулата, и не мога да се стопля, без значение колко плътно се увивам. Едва виждам тъмната коса на архангела да се ветрее сред всички Наблюдатели и ангели около него. Лежи върху пейка на катера, който близнаците ни намериха.

Ангели и Наблюдатели се отдръпват и ме поглеждат с очакване. После сякаш по даден знак излитат в синьото небе. Рафи е в съзнание и ме гледа.

Отивам при него. Мъча се да не се държа като бебе и не настоявам да му държа ръката пред ангелите, но копнежът ме измъчва. Не искам да го излагам, дори ако не е в съзнание.

Но сега другите ги няма. Сядам до него и го хващам за ръката. Топла е и я придърпвам към гърдите си, за да се сгрея.

— Как се чувстваш? — питам.

Той ме поглежда и аз изпитвам вина, задето съм му напомнила за крилата.

— Е? Каква е сделката? Ще те направят ли нов Вестител?

— Надали — гласът му е хриплив. — Сражавах се срещу тях, после призовах принц от Преизподнята. Така не се води кампания за избори. Спасява ме единствено представата в техните очи, че съм пожертвал крилата си, за да ги спася от ангелския мор.

— Можеше да имаш всичко, Рафи. Щом Уриил се махна от пътя ти, можеше да се върнеш при ангелите. И те ще те изберат за свой крал!

— Вестител.

— Все тая.

— Ангелите не бива да имат Вестител, свикнал с демонски крила. Не е редно! — Той прави гримаса и затваря очи. — Освен това не искам длъжността. Пратих да известят архангел Михаил веднага да се домъкне тук. И той отказва титлата.

— Не се ли вдига прекалено много перушина около толкова нежелана длъжност?

— О, много ангели я искат, просто не следва да я получат. Властта най-добре се държи от онези, които не я желаят.

— А ти защо не я искаш?

— Имам да правя по-добри неща.

— Например?

Рафи отваря едното си око и ме поглежда.

— Например да убедя едно упорито момиче да признае, че е лудо влюбено в мен.

Не успявам да сдържа усмивката си.

— Е, щом не искаш свинеферма, какво тогава желаеш? — интересува се той.

Преглъщам.

— Какво ще кажеш за безопасно място за живеене, за да не се налага да се пребиваме за храна или да се сражаваме за нея?

— Нямаш проблем.

— И това е всичко? Стига само да помоля?

— Не. Всяко нещо си има цена.

— Знаех си. Каква е?

— Аз.

Преглъщам.

— Настоявам да бъдеш максимално точен и ясен. Не съм спала не помня от кога, а и слизам от адреналинови висини. Това не е особено приятен момент за хората. Та какво точно казваш?

— Наистина ли ще ме накараш да ти го обяснявам на пръсти?

— Да. Давай.

Рафи се взира дълбоко в очите ми. Изнервя ме, но и сърцето ми се разтуптява като на ученичка. О, чакай малко. Ами аз съм ученичка. Примигвам и се чудя така ли се очаква от мен да пърхам с клепки.

— Какво правиш?

— Какво?

Оф. Хич не ме бива в тази работа.

— Да не би да ми пърхаш с мигли?

— Кой, аз? Не, нищо подобно. Чакай… кажи го.

Рафи подозрително присвива очи срещу мен.

— Много неудобна ситуация.

— Да, така си е.

— Но нямаш намерение да ме улесниш, а?

— В такъв случай ще изгубиш уважението си към мен.

— За теб ще направя специално изключение.

— Стига си увъртал. Та какво се опитваше да ми кажеш?

— Опитвам се да кажа, че аз… ами, аз…

— Да?

Рафи въздиша:

— Много си трудна, нали го знаеш?

— Опитваше се да ми кажеш, че какво?

— Добредесгрешилсъм. Да продължаваме нататък. Къде смяташ, че е най-доброто място да се настанят ангелите, докато си тръгнат?

— Уха — избухвам в смях. — Ти не призна ли току-що, че си сбъркал? Каква беше думата? Сбъркал? — Озарявам го с усмивка. — Харесва ми да чувам как го казваш. Звучи лирично. Сгреших. Сгрееееших. Сгрррррешиих. Продължавай, пей с мен!

— Ако не обичах толкова много смеха ти, щях да те изритам от това прекалено шумно и неравно возещо нещо и да те оставя да трепериш в ледената вода.

Рафи обича смеха ми.

Прочиствам си гърлото. Вече сериозно питам:

— За какво си сгрешил?

Поглежда ме гневно, сякаш няма да отговори.

— За човешките дъщери.

— О? Значи не сме уродливи, отвратителни животни, които ти петнят репутацията?

— Не, за това бях прав — той се ухилва. — Но се оказва, че невинаги е нещо лошо.

Поглеждам го изпод вежди.

— Кой да ти знае? — продължава Рафи. — Нямах представа, че някоя може да е такъв трън в петата по време на смъртоносен поход и същевременно да е неустоимо привлекателна по магически, неустоим начин.

— Това ли са според теб „сладки приказки“? Понеже някак си очаквах да са с малко по… високо съдържание на комплименти.

— Не можеш ли да разпознаеш чистосърдечно признание в любов, като го чуеш?

Примигвам глупаво срещу Рафи, а сърцето ми блъска в гърдите.

Той прибира с милувка кичур коса от лицето ми.

— Виж, ясно е, че идваме от различни светове и различни раси. Но осъзнах, че това няма значение.

— Вече не те е грижа за ангелските правила?

— Моите Наблюдатели ми помогнаха да осъзная, че ангелските правила са за ангели. Без крилата ни никога няма да ни приемат обратно в ятото. Винаги ще има приказки за сваляне на крилата на Паднали наскоро и трансплантирането им върху нас. Ангелите са съвършени. Дори с трансплантирани крила, никога вече няма да бъдем съвършени. Ти ме прие точно какъвто съм, без значение дали изобщо имах крила. Дори когато бях с демонските, никога не ме погледна със съжаление. Никога не трепна в лоялността си. Такава си ти — моя смела, вярна и любима човешка дъщеря.

Сърцето ми тупти все по-бързо, направо не знам какво да кажа.

— Оставаш тук, така ли?

С мен?

Той се надига да ме целуне, но простенва. Навеждам се над него и спирам в мига, когато почти се докосваме. Харесват ми горещината и електрическите иглички по устните ми, породени от близостта му.

Рафи притиска горещите си устни в моите. Разтварям длани върху твърдата му гръд и ги плъзвам по стегнатия му корем към кръста; старая се да избягна раните от крилата. Прегръщаме се здраво. Толкова е хубаво. Той е така топъл. И солиден.

Ще ми се този миг да продължи до безкрай.

— Ах, истинската любов! — Тръбача каца на лодката и я разлюлява. — Направо ми се гади от нея. На теб не ти ли се гади, Ястреб?

— От самото начало идеята ми се виждаше лоша — признава Ястреба, който се приземява до него. — Вечно проклятие ме сполетя, задето ви слушах, мошеници такива.

— Как е плътската рана, шефе? — Тръбача му показва ключицата си, където блестят оголените му мускули с обелена кожа. — Хайде да сравним, та да видим кой има повече право на хвалби?

Не ми се ще да питам, но се налага:

— Какво става с ангелите?

— Те ще си намерят Михаил — казва Рафи. — Ще се върнат у дома и ще го изберат за свой нов Вестител. Все ще успеят да го притиснат някъде. От него ще стане чудесен Вестител, колкото и да не му се иска.

— Ние в безопасност ли ще сме?

— Скоро всички те ще си отидат. Твоите другари ще могат да започнат да възстановяват света ти.

— А Наблюдателите?

— Избраха да останат заедно с мен. И бездруго никога не са имали предубеждения към човешките дъщери, поначало това им беше проблемът. Боя се твоите хора да не видят зор с тях.

— Но само защото жените ви ще ни предпочитат пред собствените си мъже — намесва се Тръбача.

— Вярно ли? Толкова ли си сигурен, че всички момичета ще искат някакъв си бивш ангел вместо нормален мъж?

Той свива рамене.

— Дори да не сме толкова съвършени, колкото навремето — философства Рафи, — всичко е относително.

Поглеждам го изпод вежди, но не успявам да сдържа смеха си.

— Да, ама аз ти се присмивам.

Рафи ме придърпва към себе си и отново ме целува. Разтапям се върху жилавото му тяло. Не мога да му устоя. Дори не съм сигурна дали трябва да опитвам.

Устите ни се проучват взаимно, а целият ми свят се превръща цялостно изживяване на Рафи.