Краят на дните

56

Слънцето се отразява в тъмните води на залива под нас. Все още е следобед, ала небето е добило огнен оттенък и през него се пресягат тъмни пипала. В далечината пожарът в южния край на полуострова бълва дим във въздуха.

Не е точно червеникавото сияние на Преизподнята, но ми напомня за него. Вместо да е задавящо червена обаче, нашата изгаряща цивилизация е иронично красива. Небето е оживяло и раздвижено от отразените цветове на огъня във винено, оранжево, жълто и червено. Вият се ветрила от тъмен дим и се въртят из въздуха, но вместо да замазват цветовете, небето ги слива и поглъща, потъмнява някои, а контрастира други.

Тук, на бетонния остров, някога част от прекрасния Бей Бридж, възбудата се реже с нож. Пулсира от всички посоки в тълпата — сега вече сме тълпа — и хората се въртят около разбитата връзка между Сан Франциско и Източния залив.

Кой как може помага да подготвим сцената. Членове на бандите, голи до кръста, демонстрират татуираните си мускули, докато се катерят до най-високите точки на подпорите на моста. Различните бандитски фракции се състезават по окачването на огромния комплект тонколони и прожектори. Победителят в състезанието ще прибере максимален брой точки за ценната награда, измислена от Ди и Дум.

Самоделната ни сцена е построена, а участниците репетират изпълненията си за вечерта на талантите навсякъде около нас. Набързо подредени и заковани един към друг сандъци служат за неравни стъпала пред сцената.

Мъже в сив камуфлаж минават покрай мен с пушките си. Носят големи слушалки на шиите си и очила за нощно виждане на главата. И аз съм си окачила слушалки на врата, но нямам очила. А и вместо пушка нося чифт ножове. Огнестрелно оръжие има предостатъчно, но куршумите са запазени за специалистите.

Неколцина от тях носят сложни, подобни на палатки камуфлажи с накачени по тях парченца случайни боклуци и ми приличат на блатни чудовища.

— Какво са облекли? — питам.

— Маскировъчни костюми — обясняват Ди-Дум, които минават наблизо. Сякаш това ми говори нещо.

— Да, разбира се — кимам, все едно съм схванала какво точно имат предвид.

Озъртам се да видя дали мога да съм полезна някъде и откривам, че всеки си е намерил какво да прави и е погълнат от заниманието си. Ди се е посветил на подробностите по шоуто, а Дум организира публиката, заета да упражнява хореографията на бягството. Полковника и другата членка на съвета — наум съм започнала да я наричам Госпожата по логистиката — се суетят из тълпата, надзирават проектите и държат хората съсредоточени.

Доктора ръководи спретнатата набързо медицинска станция, която хората избягват, освен ако не са наистина пострадали. Дори съм леко впечатлена от себеотдаването му, независимо че винаги съм го смятала за чудовище заради делата му.

Сестра ми е седнала с провесени през ръба крака на едно от строшените крила на моста, където подпорите стърчат във въздуха. Двама от скорпионоопашатите й питомци лежат свити до нея, а третият прави лупинги във въздуха. Вероятно лови риба. Само около тях има празно пространство, защото всички ги избягват отдалеч.

Призлява ми да гледам Пейдж тук, понеже съм наясно в каква опасност ще бъде. Но колкото и да се старах да ги убедя, и тя, и мама отказаха да ме изоставят. Направо ми се свиват вътрешностите заради предстоящото им участие в битката, но, от друга страна, научих, че отделиш ли се от семейството си, няма гаранция отново да ги видиш някога.

Лицето на Рафи изниква в мислите ми, както поне хиляда пъти през деня. В този спомен в очите му блести насмешка — тогава се подиграваше на костюма ми в къщата на плажа. Натиквам спомена назад. Съмнявам се, че ще изглежда закачлив, докато избива хората ми. Майка ми минава наблизо с група увити в чаршафи членове на сектата. Всички са със знак за амнистия на бръснатите глави.

Според обясненията на мама били решили да си изкупят греха, задето са ме предали, но бих предпочела изобщо да ги няма. При все това, щом горят от желание да покажат пристрастието си към каузата — моля! Нека да се придържат до мама, това е добър начин да го сторят. Няма да ни се пречкат и съм почти сигурна, че майка ще ги накара да си платят за предателството, както се полага.

Изглежда единствената група, подходяща да се възползва от помощта ми, е тази по сглобяването на сцената. Вземам чук и коленича, за да се включа в работата на строителите.

Мъжът до мен ме поглежда с крива усмивка и ми връчва шепа гвоздеи. Толкова по въпроса за славата на предводителите.

Не знам какво си мислят алчните за власт от рода на Уриил например. Както аз виждам нещата, водачът се нагърбва с всички притеснения, а при това носи и своя дял от общото дело.

Какво, като се опитвам да си успокоя мислите и да не се паникьосам.

Слънцето е на път да залезе и оцветява водата в златни отсенки. Ивици мъгла се прокрадват над залива. Гледката би трябвало да е мирна, само дето имам чувството, че всеки момент ще ми се смръзне кръвчицата.

Ръцете ми са студени и тромави и все очаквам да видя как дъхът ми вдига пара. Кръвта в тялото ми направо не достига и долавям признаци за пребледняване.

Уплашена съм.

Досега наистина вярвах, че ще успеем да извъртим този номер. Наум ми звучеше добре. Но сега, когато слънцето залязва и всичко си идва по местата, направо откачам заради тези хора. Та те ми повярваха, понеже им казах, че идеята е добра. От къде на къде ще ме слушат? Ами аз не мога да сглобя план за две пари.

Събрали са се много повече хора от очакваното и редиците им продължават да набъбват, а корабите не спират да ги карат към нашия строшен мост. Не ни трябват всичките, а само колкото да провокираме ангелите да направят усилие да дойдат дотук, вместо на Голдън Гейт. Но ние отправихме призив и сега пристигат все повече и повече желаещи. Въобще не ни хрумна да ограничим броя на публиката. Виждаше ни се цяло чудо, ако дойдат и трима души.

Всички знаят, че ангелите идват. Знаят, че тук оказваме последен отпор. Знаят, че най-вероятно ще бъдат изклани.

И въпреки това се стичат. На тълпи.

И не са само здрави и силни — има ранени, деца, старци и болни, всички са тук, нагъчкани на малкия ни остров сред натрошен бетон и стомана. Прекалено много са.

Това е смъртоносен капан. Усещам го и в костния си мозък. Шумът, светлините, тази вечер на талантите, да му се не види, в апокалиптичния Край на дните. Каква съм я свършила?

Независимо от малкото пространство, зрителите стоят на почтително разстояние от завесите и параваните, издигнати да служат за съблекалня до сцената.

Ди скача на сцената и прави няколко подскока по нея.

— Добре свършена работа, момчета! Ще удържи няколко часа. Става! — свива шепи около устата си и подвиква на тълпата. — Шоуто започва в десет, народе!

Малко е странно, че не се обръща към съблекалнята, а по-скоро към тълпата като цяло. Но навярно е прав — тази вечер всички тук са изпълнители.

Проправям си път към самоцелната сцена и вече ме тресе пристъп на паника. Когато за последно се качвах на сцена, ангелите побесняха и обзети от религиозен плам решиха да избият всички.

Този път се намирам пред също толкова наелектризирана тълпа, но от хора. Те обаче са заредени с по-различни емоции — страх и едва сдържана паника, не кръвожадност като на ангелите.

Пред себе си имам тълпа правостоящи и съвсем малко място за маневри. Единствено размерите на бетонирания участък, избран за отпор, ограничават броя на присъстващите.

Хората са твърде близо до краищата на строшения мост, където увисналата арматура напомня мъртви ръце, протегнали се към тъмните води. Мнозина носят на раменете си деца. Тийнейджъри и бандити са се накачулили по стърчащите метални пилони, обрамчени с въжета, които се издигат към небето и изчезват във валмата на мъглата, надвиснала над тях.

Сгъстяващата се мъгла ме притеснява. Даже много. Ако не можем да ги видим, как ще се бием с тях?