Краят на дните

15

Училищният кампус е тих и изглежда изоставен. Склонна съм да предположа, че тук вече има няколко хиляди души. Но по нищо не личи.

Ави е свършил отлична работа по устройването ни бежанския лагер и новопристигащите следват правилата. Наясно са, че не бива да излизат на открито. Количеството отпадъци наоколо не е нито по-голямо, нито се набива на очи повече от боклука, където и да било другаде в Силициевата долина. В целия кампус цари тишина. Почти ще се изненадам, ако срещна жив човек.

Но, когато се добираме до сградите, забелязваме светещите вътре мъждиви крушки. Прозорците са покрити с одеяла и хавлии, ала някои са окачени несръчно и по ъглите пропускат светлина, а отзад се вижда движение.

Приближавам се до един прозорец и надничам в цепнатината. Стаята е претъпкана с хора. Изглеждат в прилично добро състояние, някои дори са почти чисти. Не ги познавам — вероятно са бежанци от Алкатраз. Надзъртам през друг прозорец и виждам същото. При толкова много народ наоколо, сигурно в целия лагер цари хаос и объркване.

През един от прозорците виждам мъж да внася в класна стая торба с храна. Раздава я и тя изчезва за отрицателно време. Той вдига ръце и обяснява нещо на хората, които се пресягат към него, въпреки че храната е свършила. Води се спор, а мъжът се изнизва през вратата, преди страстите да се разгорещят.

Щастливците нагълтват на бърза ръка придобитото, докато останалите ги гледат напрегнато, та чак да ти стане неудобно. Тълпата се суети из стаята и се мести, а накрая на най-хубавото място до вратата се установява изцяло нова група, вероятно в очакване на следващата порция храна.

— Какво правиш? — Пита суров глас.

Обръщам се с лице към двама души в камуфлажни дрехи и с пушки.

— Ами… нищо.

— Влез вътре да си правиш нищото, та да не те видят птичките. Не си ли слушала на подготвителната лекция?

— Търся някого. Дали знаете къде са близнаците Ди и Дум?

— Аха, ’ми да — кима пазачът. — Сто процента ще намерят време да си побъбрят с всяка тийнейджърка, ревнала за изгубеното си кученце. Хич няма да се учудя и за Авдий Уест да вземеш да ме разпитваш. Целият лагер им е на гърба. Нямат време за глупави въпроси.

Не ми остава нищо друго, освен да примигна срещу охраната в потвърждение на намерението ми определено да задавам глупави въпроси. Напътват ме към най-близката врата.

— Прибирай се в отредената ти стая. Ще ви донесат храна при първа възможност и ще ви пратят в хубава хотелска стая, само да се стъмни достатъчно, че да се скрие конвоят.

— Да се скрие от какво?

Двамата пазачи ме поглеждат, все едно ми хлопа дъската. Единият се обръща към другия с изражение, по-красноречиво от думи.

— От ангелите.

— Ама те виждат в тъмното — настоявам аз.

— Кой ти каза? Не могат да виждат в тъмното. Единствено дето умеят да летят по-добре от нас.

Другият пазач възразява:

— И чуват по-добре от нас.

— Хубаво де, все тая — отсича първият. — Но не виждат в тъмното.

— Нищо подобно, казвам ви, че…

Спирам се, понеже Рафи ме потупва по рамото. Кима ми към вратата и тръгва натам. Следвам го.

— Те не знаят, че ангелите виждат нощем — забравила съм, че съм наясно с това-онова за ангелите, най-вероятно неизвестно на другите хора. — Наложително е да научат.

— Защо? — любопитства Рафи.

— Защото хората трябва да знаят, че ангелите могат да ни видят, ако някога се опитаме да… — премълчавам „да ги нападнем“. — … да се скрием в тъмното.

Рафи ме гледа, сякаш е прочел мислите ми, но, разбира се, не е нужно да ги чете. Съвсем очевидно е каква полза биха извлекли хората, ако знаят повече за уменията на ангелите.

Той изкачва заедно с мен стълбите към вратата.

— Ако щеш си говори, докато ти окапят устните, никаква полза няма да има. Това са пехотинци. Задачата им е да следват заповеди. Нищо повече.

Той разбира от тези работи. Нали е войник. Само дето служи в противниковата армия.

Осенява ме, че дори ако Уриил създава фалшив апокалипсис и е тръгнал да убива Рафи, спътникът ми едва ли изпитва желание да помага на хората да спечелят войната срещу собствения му народ. От Голямото нападение насам предостатъчно хора са се опитвали да ме убият и въпреки това не съм склонна да помагам на ангелите да изтребят човечеството. Нищо подобно.

Пазачите ни гледат, докато влезем в сградата.

Още със стъпването вътре ми се налага да се преборя с пристъп на клаустрофобия. Коридорът гъмжи от народ; хора щъкат в различни посоки. За човек с моя ръст да попадне в тълпа означава да вижда само торсовете и главите на най-близките до него.

На Рафи изглежда му е дори по-неудобно, отколкото на мен. Сред плътната тълпа не съумява да удържи хората да не се блъскат в крилата, увити с одеяло и завързани за раницата. Можем само да се надяваме да не се сторят странни никому.

Ангелът стои сковано с гръб към вратата, без да мърда. Изглежда толкова не на място, че почти ми става жал за него. Той поклаща глава срещу мен.

Правя всичко възможно да се слея с тълпата. Няма да се наложи да останем тук дълго, преди пазачите да напуснат района.

При толкова народ в лагера, Ави сигурно е много зает. Буквално в последния момент стоварих върху главата на Съпротивата спасението на алкатразките затворници, същинско чудо е как изобщо е успял да събере лодки и да организира акция до острова. Не е имал време, разбира се, да се подготви за пристигането на бежанците.

Подозирам, че е било невероятен ден за Съпротивата. Ави вече не управлява просто борци за свобода. Налага се да борави с цял бежански лагер, пълен с уплашени и гладни хора, а същевременно да опази организацията възможно по-невидима.

Имам си проблеми с Ави. Едва ли ще ми стане най-добрият приятел, но е честно да призная, че е поел повече отговорности, отколкото друг на негово място би смогнал.

Обмислям дали да не вляза по-навътре в сградата, за да потърся Доктора или Ди-Дум. Близнаците положително ще знаят къде е Доктора. Но тук е твърде претъпкано и хаотично, не ми харесва мисълта да ме приклещят насред сграда, пълна с паникьосани бежанци, ако се случи нещо.

Тъкмо се каня да подканя Рафи да излезем, щом пазачите се преместят, когато чувам името си. Не го изрича познат глас и се затруднявам да различа кой ме е повикал, защото никой не гледа в наша посока. Видимо всички са заети да говорят помежду си.

След малко някой казва името ми от другата страна на коридора. Хората все така не гледат към нас.

— Пенрин.

Виждам кой го изрече. Има къдрава коса, прекалено голямата му риза виси на кльощавите му рамене, панталоните му, също прекалено големи, са вързани с мърляв колан. Все едно навремето бил твърде едър и още не е привикнал със сегашното си постапокалиптично тегло. Намира се на няколко души разстояние от мен, но все пак е достатъчно близо да го чуя.

— Пенрин? — Пита събеседничката му. — Що за име е това?

Не ме викат. Просто си говорят за мен.

Младежът свива рамене.

— Сигурно е някаква чуждица и значи „убиец на ангели“.

— Аха, сигурно. Значи вярваш в историята?

— В коя? Че е убила ангел?

Откъде са научили за това?

Младежът пак свива рамене.

— Не знам — и понижава глас. — Знам само, че би било страхотно ангелите да ни дадат индулгенция за безопасност.

Жената поклаща глава:

— Няма начин да си удържат на думата. Откъде изобщо да сме сигурни, че наистина са обявили награди за главата й?

При споменаването на награда двамата с Рафи се споглеждаме.

— А защо някоя улична банда да не си е измислила цялата история, за да я убият? — допълва жената. — Ако е техен враг или нещо подобно. Кой знае? Целият свят е полудял.

— Знам едно — обажда се друг тип, по-близо до мен. Носи очила с голяма пукнатина на едното стъкло. — Независимо дали са ангели, или бандити, или пък демони от ада, щом дават награда за това момиче, не аз ще съм човекът, който ще я предаде! — Той поклаща глава.

— Нито пък аз — намесва се и друг от застаналите наблизо. — Чух, че именно Пенрин ни е спасила от онзи кошмар на Алкатраз.

— Авдий Уест ни спаси — поправя го жената. — И онези смешни близнаци. Как се казваха?

— Туидълди и Туидълдум.

— Изключено е да е вярно.

— Не се шегувам.

— Аха, но тази Пенрин им е казала да го направят. Тя ги е накарала да дойдат да ни спасят.

— Била заплашила да насъска чудовищната си сестра по тях, ако не се съгласят.

— Пенрин…

— Тя ми е приятелка — обажда се жена, която изобщо не познавам. — Двете сме повече от сестри.

Свеждам глава с надежда никой да не ме разпознае. За щастие те дори не ни забелязват. Докато си проправям път към вратата, виждам залепен върху нея плакат. Мярва ми се само надписът „Вечер на талантите“.

Сполитат ме видения за свирещи на туба аматьори и кьопави танцьори. Вечер на талантите определено е странно събитие по време на апокалипсис. Но пък тя и по всяко друго време си е странно нещо.

С помощта на Рафи се измъкваме навън и отново потъваме в нощта.