Краят на дните

12

Притискам се по-плътно към Рафи и казвам:

— Трябва да се доберем до Съпротивата. Голяма е вероятността Доктора да е с тях. Той все ще успее да помогне и на теб, и на Пейдж.

Надявам се майка ми също да е там и да ни чака.

— Човешки лекар?

— Обучен е от ангели. Мисля, че той е зашил крилата на Белиал — така де, твоите крила, върху него.

Рафи мълчи и равномерно сече въздуха с големите си демонски крила.

Съгласявам се с него:

— И на мен не ми харесва. Но какъв избор имаме?

— Защо не? — Той ми се струва отчаян. — Още по-добре направо да влетим в седалището на враговете ми, където примитивните аборигени ще ме разкъсат на парчета, ще продадат телесните ми части срещу тлъста печалба и ще смелят останалото, за да го използват като лек за сексуална мощ.

Прегръщам го още по-здраво през врата.

— Вече не сме чак толкова примитивни.

Ангелът вдига срещу мен едната си съвършена вежда — облъчва ме със скептицизъм.

— Сега имаме „Виагра“.

Рафи ме поглежда изпод вежди, сякаш подозира какво представлява това.

Прелитаме над водата и надолу покрай сухоземния масив на Източния залив по залез. Държим се надалеч от гнездото; летим по дългия път към щаба на Съпротивата. Днес във въздуха има изненадващ брой ангели. Бойни формации се сбират от всички посоки и летят към Халф Мун Бей, където се намира новото гнездо.

Във въздуха забелязваме особено голяма група, кацаме пред един търговски център и залягаме под навеса на галантерийния „Мейсис“.

— Сигурно се събират заради изборите за Вестител — Рафи гледа след преминаващия над главите ни ангелски отряд, а гласът му е натежал от притеснение.

Отлепвам ръце от врата му и отстъпвам встрани от топлината му. Става ми хладно самичка под навеса.

— Искаш да кажеш, че към града се стичат още ангели? Сякаш досега не се разправяхме с предостатъчно на брой.

От това разстояние ангелите все едно пълзят през небето. Рафи ги наблюдава как прелитат над нас. Стои едва забележимо напрегнат — все едно полага усилия да не подскочи във въздуха и да се присъедини към тях. Питам го:

— Какво беше да си част от ятото?

Преди да пророни и дума, той се взира продължително в небето.

— Веднъж с Наблюдателите ни изпратиха на мисия да разчистим район на демонско нахлуване. Само дето не успяхме да намерим никакви демони. Въпреки това Циклона, един от отряда ми, беше нахъсан за битка и отказваше да приеме липсата на противник, с когото да се бие… — Той кима към ангелите, отлитащи в далечината. — Летяхме в строй като този, внезапно Циклона реши, че ако успее да предизвика достатъчно голяма бъркотия, шумът и пораженията ще привлекат демоните и те сами ще дойдат при нас. Затова започна да се върти в кръг с възможно най-голяма скорост, убеден, че така ще завихри торнадо… — Рафи се усмихва на спомена. — Половината от нас се присъединиха към него начаса, а останалите кацнахме да гледаме и да ги обсъждаме. Започнахме да го замеряме с разни неща — клонки, листа, кал, каквото намерим, понеже е всеизвестно, че едно истинско торнадо не минава без боклуци…

Докато си припомня, в очите му припламва лукаво огънче.

— Ангелите във въздуха прелетяха над едно дърво, което — кълна се — трябва да беше отдавна изсъхнало, понеже портокалите в клоните му бяха гнили. Другарите ни започнаха да ни замерват с тях, и накрая всичко прерасна в гигантска битка с кал и портокали… — Той се засмива, все още загледан в небето.

Никога не съм го виждала толкова спокоен и щастлив, колкото в момента.

— Дни наред косата и ушите ни бяха пълни с портокалово пюре.

Той се взира подир отдалечаващите се от нас ангели.

Направо виждам самотните години да се прокрадват обратно към него като сенки в края на деня. Щастието се оттича от лицето му и Рафи се превръща отново в коравия непознат, който крачи насред апокалипсиса. Пита съсредоточено:

— Значи си сигурна, че онзи човешки доктор може да присажда крила?

— Поне така твърди Белиал.

Белиал, разбира се, твърди много неща.

— И той е в лагера на Съпротивата, сигурна ли си?

— Не, но съм почти уверена, че е бил спасен от Алкатраз благодарение на тях. Ако не е там, може би някой друг ще знае къде е…

И бездруго имам цял куп притеснения относно завръщането в лагера и като цяло — доверяването на доктора, окепазил първоначално Пейдж.

Въздъхвам.

— Не се сещам за по-добър план. А ти?

Рафи изпраща ангелите с последен поглед, после се обръща и влиза в магазина.

Идеята не е лоша. И двете с Пейдж трябва да облечем истински дрехи, така че защо пък да не идем на пазар, докато чакаме небесата да се изчистят. Оставяме скакалците отвън и следваме Рафи през „Мейсис“.

Вътре няма електричество, но през огромните прозорци нахлува достатъчно слънце и озарява предната част на магазина. Много от рафтовете са пиянски килнати или разпилени по пода. По плотовете са разхвърляни дрехи във всевъзможни цветове и от различни материи. На витрините голи манекени лежат едни върху други в сексуални пози.

Някой е напръскал графити по тавана. Груб рицар с изваден меч стои сам срещу десет пъти по-голям огнедишащ дракон. Опашката на звяра изчезва в тъмнината там, където светлината от витрините се разсейва навътре в залата.

До рицаря е изписано: „Къде са всичките герои“.

Според художника рицарят няма капка шанс срещу дракона. Знам точно как се чувства той.

Озъртам се в опит да си спомня изживяването от пазаруването. Вървим през отдела за вечерни рокли. Стелажите и подът са покрити с лъскава коприна и хвърлят отблясъци.

Тази година ми предстоеше абитуриентски бал. Едва ли щеше да се намери момче да ме покани, а и дори да имах партньор, бездруго не бихме могли да си позволим някоя от тези рокли. Прокарвам ръка по бляскавия плат на закачалка с фусти, дълги до земята, и се чудя какво ли е да идеш на абитуриентско празненство вместо на маскен бал, пълен с убийци.

Установявам, че Рафи ме гледа. Струящата зад гърба му светлина се спуска като ореол върху тъмната му коса и широките рамене. Ако беше човек, момичетата в моето училище щяха да умрат, само и само да попаднат в една стая с него. Но, разбира се, не е човек.

— Това ще ти стои добре — той кима към достойната за филмова звезда рокля в ръцете ми.

— Благодаря. Дали ще се „връзва“ с военни ботуши? Как мислиш?

— Няма да воюваш вечно, Пенрин. Ще настъпи време, когато от отегчение ще искаш да се биеш.

— Остава ми само да си мечтая… — свалям роклята от закачалката и я премервам, замаяна от мекия, лъскав плат.

Рафи се приближава и ме проучва в дрехата мечта. Кимва одобрително.

— Как смяташ, че би могло да се развие… — гласът ми пресеква. Преглъщам и продължавам упорито. — Ако ти беше човек или аз — ангел?

Той се пресяга спонтанно и прокарва показалец по рамото на роклята.

— Ако бях човек, щях да ора за теб най-хубавата ферма!

Струва ми се напълно искрен.

— По-хубава от всички други. Щях да имам най-златните ананаси, най-сочното грозде и най-вкусните репи в целия свят.

Взирам се безпомощно в Рафи и се опитвам да преценя дали се шегува. Май е сериозен.

— Не си ходил много по ферми, а, Рафи? И бездруго повечето от нас вече не си падат по селското стопанство.

— Това няма да омаловажи дребния ми човешки подвиг в твое име.

Усмихвам се лекичко:

— Ако бях ангел, щях да гъделичкам краката ти с перата си и да ти пея ангелски песни всяка заран.

Рафи сбръчква вежди, сякаш силно се затруднява да си го представи. Кимам с разбиране:

— Добре, де. И двамата нямаме представа какво би било да живеем в света на другия. Схванах.

Той ме поглежда с преливащи от искреност очи.

— Ако бях човек, щях да съм първи на опашката за ръката ти… — Отклонява поглед. — Но не съм. Аз съм архангел и моят народ е загазил. Нямам избор, освен да се опитам да ги върна в правия път. Не мога да се отвличам по никаква човешка дъщеря… — Сам си кима лекичко. — Не мога.

Внимателно окачам роклята обратно на мястото й и се насилвам да се вслушам в думите на ангела. Просто се налага да приема положението.

Хубаво го оглеждам и очаквам да видя целеустременост, а защо не дори съжаление. Вместо това виждам объркване. Зад очите му се вихри буря.

В гърдите ми се разгаря искрица надежда. Дори не знам на какво точно се надявам в момента. Умът ми определено не успява да върви редом със сърцето.

— Само веднъж — промърморва Рафи по-скоро на себе си, отколкото на мен. — Само този път.

После се навежда и ме целува.

За тази целувка съм си умирала още от раждането си.

Устните му са сочни, милувката — нежна. Гали ме по косата.

Облизва устните ми — проучващо, влажно приплъзване — и докосва езика ми със своя. Наелектризиращи вълни се стрелкат от върха на езика ми чак до петите и обратно.

Имам чувството, че се давя в Рафи. Кой да знае, че съществува подобно изживяване? Отварям уста и го сграбчвам по-здраво, за малко да се покатеря в обятията му.

Целуваме се диво, както ми се струва, поне година, макар да трае само част от секундата. Дишам хрипливо и не мога да си поема въздух. Вътрешностите ми се топят, разтичат се като лава из тялото ми.

Рафи спира.

Поема си дълбоко дъх и отстъпва, а аз оставам на една ръка разстояние.

Изтощено пристъпвам към него, чисто по инстинкт. Клепачите ми са натежали и просто искам да се изгубя в усещането, което представлява Рафи.

В погледа му се чете смес от копнеж и тъга, но той не ме допуска да го доближа.

Това ме изважда от унеса. Запраща ме към настоящето.

Нашествието. Майка ми. Сестра ми. Кланетата. Всичко се връща със силата на цунами. Той е прав.

Ние сме във война.

На ръба на апокалипсис, в кошмарен свят, пълен с чудовища и мъки.

А аз, празноглавата тийнейджърка, вехна по вражески войник. Какво ми става, да не съм полудяла?

Този път аз първа обръщам гръб.