Краят на дните

47

Стоя до едно дърво край пътя и проучвам небето над нас, Наблюдателите са приключили с церемонията и вече се насочват към камиона.

— Време да се връщаме — напомня Йосия. — Скоро ще обявят изпитанието. А после ще започне истински голямото боричкане за участници… — поглежда Наблюдателите. Наясно съм какво си мисли. Трудна работа ще е да накара ангелите да се присъединят към наполовина оперените и наполовина одрани не съвсем ангели.

— Наложително е да убедим неколцина да дойдат при нас — заявява Рафи. — И ще работим, с каквото разполагаме. Нередно е да позволим на всички да Паднат, но и не бива да започне гражданска война.

Няма да проливам сълзи за ангелите на Уриил, ако Паднат. Заслужили са си го, поне по мое мнение.

Рафи ме поглежда:

— Земята ще се превърне в бойно поле, ако се развихри гражданска война сред ангелите. Целият този свят ще бъде изгорен до основи, независимо кой ще спечели.

Точно като Преизподнята. А ние, хората, ще станем като бесовете — ще се крием по тъмните ъгълчета в плен на глада и лудостта, и постоянно ще се боим от нашите ангелски господари.

Налага се да си прочистя гърлото, преди да си задам въпроса:

— Да не би да не се случва същото и в момента?

— Вашата цивилизация беше разрушена, но расата ви ще оцелее, поне на някои места. Апокалипсисът не цели да изличи цяла раса от лицето на света. Той е само голямото събитие преди Съдния ден. Но посоката, в която Уриил тласка всички… — Рафи поклаща глава. — Ако някои от вас преживеят това събитие, съмнявам се дали след това би познала в тях хора.

Как ли са изглеждали бесовете преди инвазията?

Опитвала съм се да не мисля много за бъдещето, но в кратките мигове, когато си го позволявам, все съм допускала, че в някакъв момент ангелите ще приключат с извращенията си. Нашият свят ще трябва да се строи наново, но все пак някъде ще има останали хора, нали?

Скакалци, възкресени, нисши демони. Вече сме били наказвани отвъд рамките на човечността. Ако това продължи, земята ще стане нова Преизподня.

— Най-добре си върви — отпраща ме Рафи. — Това не е място за човек.

— Но нали съм ти помощник за съревнованието?

— Никой няма и да си спомни за теб, щом веднъж видят Наблюдателите.

— Това да не би да е опит да избегнеш връщане в камиона заедно с мен и майка ми?

Той почти се усмихва. Изпраща ме до камиона. Пита:

— Къде ще отидете сега?

— Не знам… — Всяка крачка ми се струва като сбогом. — Няма безопасни убежища. Само лагерът на Съпротивата поне малко се доближава до такова.

Лека гримаса помрачава изражението му.

— Съдейки по онова, което ми показа Ави, хората там са ужасно уплашени и гневни. Грозна комбинация, Пенрин. Ще убият всеки от нас, ако успеят… — под „нас“ очевидно има предвид ангелите. — Няма да ги е грижа дали ни избиват чрез чума, или на масите за дисекция.

— В момента те са най-добрият вариант — не отстъпвам аз. — А и знаеш къде е, така че можеш да ме потърсиш там и да ми съобщиш как се развиват нещата. Ако желаеш.

Той плъзва поглед по лицето и косата ми. После кима.

— Ще спечелиш това изпитание на сила, нали?

— Абсолютно! — Рафи ми стиска ръката. Ръкостискането му е топло и силно.

Пуска дланта ми.

— Посмей да не спечелиш. И помни обещанието си. Махни ангелите от нашия свят, когато победиш.

Колебливо вдигам през глава ремъка на меча. Задържам ножницата за миг и усещам тежестта й.

След като си е върнал крилата, естествено е да си го вземе. Изненадана съм, защо още не си е поискал оръжието. Двамата толкова си липсват! А и Рафи не може да участва в изпитание на силата без меча си.

Мечо Пуки обаче ме правеше специална. С него бях повече от обикновено момиче. Бях убийца на ангели. Заявявам:

— Липсваш му!

Рафи се колебае и само гледа меча. Не го е докосвал, откакто си върна крилата.

Най-после го поема. Прави го с милувка. Задържа го за миг на протегнатите си длани. И двамата чакаме да видим дали мечът ще го приеме обратно.

Острието не пада на земята и Рафи затваря облекчено очи. В мига, в който остава разкрит, проумявам, че не е посегнал да си прибере Пуки, понеже не е бил сигурен дали той ще го приеме.

През всичките му самотни години, не е имал за компания нищо друго, освен меча си. Така и не съм разбрала напълно колко ли тежко му е било да го изгуби.

Хубаво е да видя Рафи щастлив, но щастието ми е горчиво. Плъзвам пръсти по канията.

— Сбогом, Мечо Пуки!

Рафи смъква плюшеното мече с роклята от сватбен воал. Усмихва ми се:

— Убеден съм, че той желае да ти го подари!

Вземам мечето и го притискам към себе си. Козинката му е мека, но я усещам различна без стоманената сърцевина под нея.

Стигаме до камиона и аз се настанявам на шофьорското място. Рафи надзърта през отворения ми прозорец, сякаш има да ми казва още нещо. Сушеният плод, подарък от принца на Преизподнята, се залюлява напред-назад под онова уязвимо местенце между костите на ключиците му, когато той се навежда напред.

И ме целува.

Целувката, ленива и копринена, ме разтапя цялата. Рафи милва лицето ми и аз накланям глава в милувката му.

После той отстъпва назад.

Разтваря прелестните си снежнобели крила и излита във въздуха да се присъедини към Наблюдателите си.